О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50468

[населено място],07.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно на тридесети май две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: Н. М. ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 1814 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Г. Т. Н. обжалва решение № 10011 от 27.01.2022 г. по гр. д. № 1936/2020 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на решение № 7166 от 24.10.2019 г. по гр. д. № 10487/2016 г. поправено с решение № 4638 от 30.07.2020 г. на Софийски градски съд, е признато за установено по предявения от „Ю. Б. АД срещу Г. Т. Н. и К. П. Н. иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че: 1) Г. Т. Н. и К. П. Н. дължат солидарно на „Ю. Б. АД разликата над 56 136, 73 евро до 58 428, 54 евро (или 2291, 81 евро) като главница по Договор за жилищен кредит за погасяване задължение към друга банка и довършителни работи № 532-910/26.10.2004 г., ведно със законната лихва върху тази разлика от 12.01.2016 г. до окончателното изплащане; 2) Г. Т. Н. дължи солидарно с К. П. Н. на „Ю. Б. АД разликата над 9097,96 евро до 12 631,13 евро (или 3533,17 евро), като наказателна /договорна/ лихва за просрочие за периода 12.01.2013 г.- 06.01.2016 г.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правни основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.В случаите, когато мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви, следва ли да се приеме, че съдебното решение е нищожно поради липса на мотиви?

2.Налице ли е очевидна неправилност на решението при игнориране на действителните факти и обстоятелства и превратното им и избирателно тълкуване от съда?

3.Възражението за погасителна давност, направено от 1 необходим другар (съпруг на длъжника) ползва ли другия съпруг и следва ли в този случай възражението за изтекла погасителна давност, направено само от единия необходим другар да се приложи и по отношение на двамата длъжници (необходими другари)?

4.Допустимо ли е съдът да уважава изменението на размера на кредита, с което изменение на практика се формира нов кредит от старата главница и просрочени задължения за лихви, върху които се начислява нова лихва?

5.Нищожни ли са уговорките в допълнително споразумение за капитализация на просрочените задължения и по-специално уговарянето на лихва върху лихва (анатоцизъм) за физически лица?

6.Прикрива ли се анатоцизъм при преструктурирането на кредита?

7.Може ли съдържанието на клаузи от договора да бъде изменено от съда, следва ли съдът да се придържа стриктно към текста на договора, или може да тълкува неговите клаузи разширително или стеснително, включително уважавайки наказателна лихва като договорна и в съответствие с какви критерии?

8.При отказ на кредитора да приеме плащането и изпадането му в забава, доброволното (без извършване на действие от ЧСИ) превеждане на плащането от длъжника по сметка на ЧСИ, представлява ли доброволно изпълнение на задължението?

К. П. Н. също обжалва решение № 10011 от 27.01.2022 г. по гр. д. № 1936/2020 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на решение № 7166 от 24.10.2019 г. по гр. д. № 10487/2016 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 4638 от 30.07.2020 г., постановено по същото дело на Софийски градски съд, е признато за установено по предявения от „Ю. Б. АД срещу Г. Т. Н. и К. П. Н. иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че: 1) Г. Т. Н. и К. П. Н. дължат солидарно на „Ю. Б. АД разликата над 56 136, 73 евро до 58 428, 54 евро (или 2291, 81 евро) като главница по Договор за жилищен кредит за погасяване задължение към друга банка и довършителни работи № 532-910/26.10.2004 г., ведно със законната лихва върху тази разлика от 12.01.2016 г. до окончателното изплащане; 2) Г. Т. Н. дължи солидарно с К. П. Н. на „Ю. Б. АД разликата над 9097,96 евро до 12 631,13 евро (или 3533,17 евро), като наказателна /договорна/ лихва за просрочие за периода 12.01.2013 г.- 06.01.2016 г.; 3) К. П. Н. дължи солидарно с Г. Т. Н. на „Ю. Б. АД разликата над 12 360, 62 евро до 15 969,83 евро (или 3609, 21 евро), като наказателна /договорна/ лихва за просрочие за периода 10.03.2012 г.- 06.01.2016 г. Горепосоченото решение на Апелативен съд – София е обжалвано и в частта, с която е уважен искът по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 430, ал.1 от ТЗ и чл. 79, ал.1 от ЗЗД за установяване солидарното задължение на К. П. Н. за възнаградителна лихва за разликата над 9097,96 евро до 12360, 62 евро.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правни основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.В случаите, когато мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви, следва ли да се приеме, че съдебното решение е нищожно поради липса на мотиви?

2.Налице ли е очевидна неправилност на решението при игнориране на действителните факти и обстоятелства и превратното им и избирателно тълкуване от съда?

3.Възражението за погасителна давност, направено от 1 необходим другар (съпруг на длъжника) ползва ли другия съпруг и следва ли в този случай възражението за изтекла погасителна давност, направено само от единия необходим другар да се приложи и по отношение на двамата длъжници (необходими другари)?

4.Допустимо ли е съдът да уважава изменението на размера на кредита, в нарушение на разпоредбите на ЗЗППТ /отм./, нов ЗЗП и съответните европейски регламенти, с което изменение на практика се формира нов кредит от старата главница и просрочени задължения за лихви, върху които се начислява нова лихва?

5.Нищожни ли са уговорките в допълнително споразумение за капитализация на просрочените задължения и по-специално уговарянето на лихва върху лихва (анатоцизъм) за физически лица?

6.Прикрива ли се анатоцизъм при преструктурирането на кредита?

7.Може ли съдържанието на клаузи от договора да бъде изменено от съда, следва ли съдът да се придържа стриктно към текста на договора, или може да тълкува неговите клаузи разширително или стеснително, включително уважавайки наказателна лихва като договорна и в съответствие с какви критерии?

8.При отказ на кредитора да приеме плащането и изпадането му в забава, доброволното (без извършване на действие от ЧСИ) превеждане на плащането от длъжника по сметка на ЧСИ, представлява ли доброволно изпълнение на задължението?

„Ю. Б. АД, [населено място] оспорва подадените касационни жалби. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадените касационни жалби са допустими, подадени в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ищеца „Ю. Б. ЕАД в частта, с която е отхвърлен иска за главница за още 2 291,81 евро, над установения размер, каакто и иска за договорна лихва за сумата от още 4 807,1 евро и 639,16 лв, адвокатско възнаграждение в заповедното производство.

От ответниците по иска са обжалвали решението на първоинстанционния съд, така както е поправено с решение за поправка на очевидна фактическа грешка.

За да признае за установено наличието на вземане за главница в по-висок размер, въззивният съд е приел, че между страните е установено наличието на правоотношение по договор за кредит № 532-910/16.10.2004 г, като по силата на този договор, физическите лица са получили сумата, предмет на договора и за тях се е породило задължение за връщане на главницата. Прието е за установено, че сумата от 2 291,81 лв, посочена от вещото лице, е част от главницата, по отношение, на която не е изпълнено задължението за връщане, а не представлява капитализирана лихва, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.

По отношение на възнаградителната лихва, въззивният съд е приел, че заявеният размер е 25 284,26 евро, обжалваният пред въззивня съд размер е от 12 360,62 евро до 17 167,73 евро за длъжника К. Н. и за длъжника Г. Н. за разликата над 9 097,86 евро и 13 904,07 евро.

Начислените лихви върху просрочени главници за периода от 10.03.2012 г. до 06.01.2016 г. са в размер на 4 807,11 евро и се включват в общо претендирания размер от 25 284,26 евро, за която била издадена заповедта по чл. 417 от ГПК. Тези лихви били начислявани на основание чл. 3, ал. 3 от договора, съгласно който при просрочие на дължимите погасителни вноски, кредитополучателят дължал лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница по ал. 1 и 2 плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Договорните клаузи, предвиждащи едностранна и задължителна за потребителя промяна на лихвения процент, от страна на банката са приети за неравноправни и като такива нищожни. Оставил е неприложени същите и е приел, че лихвата следва да се определи към деня на сключване на договора в посочения в него размер. Така с оглед заключението на вещото лице е определил, че 3 609,21 евро наказателна лихва за процсения период така това е размер на дължимата наказателна лихва. Прието е, че това е размерът на наказателната лихва.

Прието е, че възражение за погасителна давност е направил само един от ответниците Г. Н. и същото е основателно за периода от 10.03.2012 г. до 12.01.2013 г. Начисленото вземане за наказателна лихва е 76,04 евро. Така е прието, че Г. Н. отговаря за задължение за договорна лихва в размер 12 631,13 евро ( 9097,96 евро възнаградителна лихва и 3 533,8 евро (3 609,21 евро минус 76,04 евро наказателна лихва).

Изтъкнато е, че К. Н. не е направила възражение за погасителна давност. Направеното възражение за погасителна давност от другия ответник, неин обикновен другар, не може да я ползва. Така е обобщено, че общо задължението на К. Н. за договорни лихви е 15 969,83 евро, 12 360,62 евро възнаградителни лихви плюс 3 609,21 евро наказателни лихви.

Прието е за установено, че ответникът Г. Н. е заплатил директно по сметка на ищеца 25 000 лв, а по сметка на ЧСИ 180 000 лв, от която 175 860,98 лв е преведена по сметка на взискателя за погасяване на задълженията по изпълнителното дело. Прието е, че тези плащания не засягат, спорния пред въззивния съд, размер.

Прието е, че, че сумата от 180 000 лв не е получена чрез принудително изпълнение и следва да бъде зачетен на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, както и сумата от 25 000 лв, доколкото са доброволно погасени, но с тях е погасена друга част от вземанията.

Допускането на касационно обжалване се извършва при предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Настоящият съдебен състав при извършената служебна проверка не установи наличието на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

В случая не е налице соченото основание, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като съдът не е приложил норма, която не съществува или норма в противния й смисъл, при грубо нарушение на значението. От мотивите на въззивното съдебно решение не може да се направи извод, че е явно необосновано, постановено при противоречие и неразбираемост на мотивите. Липсва основание да се приеме, че е допуснато съществено процесуално нарушение.

По отношение на поставените правни въпроси от касатора всеки в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, по т. 1, настоящият съдебен състав намира, че липсва разрешение по посочения от касатора начин. Липсва вътрешно противоречие на мотивите. Поради това посоченият правен въпрос не е разрешен от въззивния съд.

По отношение на формулирания втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че са изложени основания за неправилност, които не могат да бъдат установени от съдебното решение. Този правен въпрос по същество съвпада и с предвиденото в чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК основание за допускане касационно обжалване, при което съдът, без да извършва същинска проверка на основанията, посочени в касационната жалби и квалифицирани съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, може да установи неправилност на обжалвания акт. В съдебната практика е изяснено съдържанието на това осноавние, като в разглеждания случай не може да се установи допуснато съществено процесуално нарушение от прочита на самия акт, изразено, според твърденията на касатора, в „превратно и избирателно възприемане на установените факти и бостоятелства“. Въззивният съд е изложил мотиви по отношение на спорните факти, като е приел, че съгласно чл.235, ал.3 от ГПК, въпреки внасянето на сумата от 180 000 лв от длъжника, доколкото тази вноска е по сметка на съдия-изпълнител в изпълнителния процес, то не може да се приеме, че е равна на доброволно плащане. Аргумент за този извод е разпоредбата на чл. 455, ал.1 от ГПК. С оглед изложеното не може да се приеме, че е налице общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с поставяне на този правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Но липсва допълнително основание за допускане касационно обжалване. Съгласно трайната практика на ВКС по приложение на чл. 216, ал.1 от ГПК, всеки от другарите действа самостоятелно в процеса и извършените от единия действия не ползват останалите. Следва да се има предвид, че това тълкуване се отнася за случаи, които не могат да бъдат конституирани като необходимо другарство, както е в разглежданото дело. Ответниците по иска за установяване съществуване на банката, няма данни да са различни от обикновени другари, и двамата кредитополучатели. Това е обусловило извод, че в качеството им на обикновени другари, имат различно правно положение и действията на единия от обикновените другари не ползват другия обикновен другар, всеки от тях действа самостоятелно.

По отношение на четвърти, пети и шести правен въпрос, настоящият съдебен състав приема, че поставените правни въпроси не отговарят на разрешението, дадено от въззивния съд. Въззивният съд изрично е приел, че не може да има включване на неизпълнено задължение за възнаградителна лихва към задължението за връщане на главница и по този начин капитализиране на лихвата. Въззивният съд не е приел за установено наличието на задължения въз основа на капитализация. Твърдението в поставените правни въпроси, не съответства на изложените мотиви от въззивния съд и поради това не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Освен това трябва да се посочи, че въззивният съд изцяло е съобразил практиката на ВКС, изразена в решение № 60118 от 15.10.2021 г. по т. д. № 2848/2019 г., т. к., І Т. О. НА ВКС, решение № 60091 от 27.09.2021 г. по т. д. № 1345/2019 г., т. к., ІІ Т. О. НА ВКС.

Поставеният седми правен въпрос, е свързан с приложението на чл. 20 от ЗЗД, като въззивният съд по отношение на спорните клаузи относно уговореното изменение на задълженията за заплащане на възнаградителна лихва е извършил тълкуване. В случая въззивният съд е възприел уговорките между страните, приел е, че има налице уговорено задължение за заплащане на лихва в по-висок размер при осъществена забава, като е приел, че същата е дължима, така както е уговорена между страните. При приемане на действителните уговорки между страните, съдът не се е отклонил от трайната практика на ВКС, израз на която са решение № 26/26.4.2017 г. по гр. д. 50246/16 г. на 3 ГО на ВКС, решение №81 от 07.07.2009 г. по т. д.№ 761/2008 г. на ВКС, 1 ТО, решение №115 от 01.11.2010 г. по т. д.№ 939/09 г. I ТО, т. д. № 523/2008 г., ВКС, II ТО, по т. д. № 666/2010 г., ВКС, II ТО, по гр. д. № 856/2009 г., ВКС ІV г. о., по т. д. № 761/2008 г., ВКС, І т. о., решение № 60079 ОТ 19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, решение № 60077 ОТ 15.07.2021 г. по т. д. № 1243/2020 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. 558/12 г. II ТО на ВКС, решение № 4 от 04.02.2014 г. по т. д. 23/13 г., ВКС, II ТО, решение 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. 2032/21 г. по описа на ВКС IV ГО, решение № 149 от 30.11.2017 г. по т. д. 268/17 г. по описа на ВКС, I ТО, при спор между страните по делото относно действителното съдържание на договорите и произтичащите от тях права и задължения, съдът следва да тълкува договора, съобразно изразената воля като се съобразяват граматическите и логическите правила, като приложи всички предвидени в чл. 20 от ЗЗД критерии, а именно тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При извършване на тази своя дейност, съдът следва да отчете и обстоятелствата при сключване на договора и поведението на страните.

По отношение на осми правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос не е коректно поставен и не съответства на даденото разрешение от въззивния съд. Видно от мотивите на съдебното решение, въззивният съд е приел, че внесените суми след издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, с разпореждане за незабавно изпълнение, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, по сметка на съдия изпълнител, не могат да обусловят наличие на доброволно изпълнение и не са факт, който на основание чл. 235, ал.3 от ГПК, следва да се вземе предвид. Факта на плащане на сумата от 180 000 лв, е прието, че се вземат предвид факти, относими към погасяване на задължението, настъпили след подаване на заявлението с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Прието е, че това са проведени действия в изпълнителния процес въз основа, на които по сметка на съдия-изпълнител, са постъпили суми, подлежащи на разпределение, включително плащане от длъжника по сметка на съдебния изпълнител, както и съдебният изпълнител е превел сумите на взискателя. Този извод съответства както на разясненията в т. 9 от Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. 4/14 г. на ОСГТК на ВКС, така и трайната практика на ВКС, изразена в решение № 99 от 12.07.2017 г. по гр. д. 60 330/16 г, I ГО на ВКС.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10011 от 27.11.2022 г., Апелативен съд – София, ГО, 12 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: