О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50326

гр. София, 04.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд - четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 03 май през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВАЧЛЕНОВЕ: В. Й.

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия З. А. гр. дело № 1106 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ответника „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез юрисконсулт И. Н. срещу решение № 254/29.10.2020 г. по в. гр. дело № 782/2020 г. на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 189/28.02.2020 г. по гр. дело № 2372/2019 г. на Районен съд Хасково в частта, с която е признато за установено на основание чл.439,ал.1 ГПК по отношение на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, че Г. А. Г., С. М. С., Е. М. И., С. М. С. и И. С. К. не дължат сумите както следва: 5146.91 лв. главница, 825.15 лв. договорна лихва от 06.05.2007 г. до 04.06.2010 г., 78.50 лв. наказателна лихва от 28.09.2007 г. до 04.06.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2010 г. до окончателното изплащане, което вземане произтича от извлечение към 04.06.2010 г. от счетоводните книги на банката по кредитна сметка на длъжниците М. С. Г. и И. С. К. по договор за потребителски кредит от 06.04.2007 г., както и направените по делото разноски в размер на 121.01. лв. за държавна такса и 385.82 лв. за адвокатски хонорар, за които суми е издаден изпълнителен лист от 19.07.2010 г. въз основа на Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 16.07.2010 г. по гр. д.№ 1811/2010 г. на Районен съд Хасково, поради изтекла погасителна давност.

Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.439,ал.1 ГПК срещу жалбоподателя се отхвърли.

В изложението е формулиран правният въпрос: От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т.10 от т. решение № 2/26.06.2015 г. по т. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответниците по касационната жалба, чрез адв.С. П. в писмен отговор са изразили становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

Прието е, че при разглеждането на спора районният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства и въз основа на тях е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Прието е, че не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото, че анализът им е съвкупен, правилен и пълен.

Въззивният съд е възприел установената от районния съд фактическа обстановка. Посочено е, че във въззивното производство не са представени нови доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от направения от първоинстанционния съд.

Прието е, че ищците са оспорили изпълнението на взискателя – „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, като са сезирали съда с иск с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК. Приел е, че искът им срещу „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е основан на твърдение, че след издаване на изпълнителното основание са настъпили факти, поради които изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело вече не съществува. Посочено е, че са заявили изтичане на петгодишната погасителна давност, поради което взискателят вече не може да иска принудително изпълнение на вземането си.

Съдът е приел, че фактите по делото са безспорни и са следните:

Процесната заповед за изпълнение на парично задължение срещу наследодателите на ищците е била издадена на 16.07.2010 година и е била стабилизирана, поради липса на подадени възражения, както следва: на 12.11.2010 година за длъжника М. Г. и на 01.12.2010 година за длъжника И. К.. На 17.09.2010 година, за събиране на процесното вземане, е било образувано изпълнително дело № 190/2010 година по описа на ЧСИ А.. По отношение на длъжника И. К. взискателят е поискал предприемане на изпълнително действие – налагане на възбрана върху идеална част от недвижим имот и това действие е било предприето на 26.02.2013 година. По отношение на длъжника Г. в хода на цялото изпълнително производство не е било поискано от взискателя нито едно изпълнително действие.

Прието е, че основният спорен въпрос по делото е – текла ли е давност от датата на стабилизиране на процесната заповед за изпълнение на парично задължение и докато е траело изпълнителното производство. Прието е още, че отговор на този въпрос е даден в мотивите по т. 11 и т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 година на ВКС по тълк. дело № 2/2013 година, ОСГТК. Приел е, че в цитираното решение ясно е посочено, че приетите в съдебната практика разрешения в смисъл, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането (така и в ППВС № 3/18.11.1980 година, на което се позовава въззивникът), се основаваха на съществувалите задължения на органите по принудително изпълнение да проведат служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване вземанията на социалистическата държава и социалистическите организации като кредитори. Сега действащата законодателна уредба поставя в тежест на кредитора да поиска извършването на изпълнителни действия и така да поддържа движението на изпълнителното производство. Кредиторът може да избере дали да действа, като иска нови изпълнителни способи или да не действа. Съдът е приел, че това е дало основание на ВКС в посоченото тълкувателно решение да приеме, че от момента на стабилизиране на изпълнителното основание нова давност тече и не спира, освен ако кредиторът не поиска предприемане на действие по принудително изпълнение. С оглед на посоченото е прието, че за отговора на основния спорен въпрос по настоящото дело, релевантен не е моментът, в който е прието обсъжданото Тълкувателно решение, а приложимият процесуален закон, действал през времето на конкретното изпълнително производство.

Въззивният съд е приел, че от момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение и до сега процесуалната уредба е една и съща и изисква активност на взискателя като условие за прилагане на изпълнителни способи и движение на изпълнителното производство като цяло. Прието е, че с Тълкувателното си решение ВКС не е внесъл изменение в правни норми, а и няма такива правомощия, а е обобщил съдебната практика по прилагането на тези норми. Според съда по тази причина е неподходяща аналогията, която ответникът се опитва да прокара, за действието на нормативни актове само занапред. Прието е, че разрешението на ВКС, че ППВС № 3/1980 година следва да се счита изгубило сила, е резултат на анализ на приложимия закон и съдебната практика, формирана към момента на приемането на ТР. Поради това според съда няма как да бъде възприето становището на ответника „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, че тази „отмяна“ стартира от датата на приемане на Тълкувателното решение, а за казусите преди това следва да се прилагат разясненията на ППВС 3/1980 година.

При тези съображения въззивният съд е приел, че правилно и в съответствие със задължителните разрешения, дадени с ТР № 2/2015 година по тълк. дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, районният съд е приел, че новата давност е започнала да тече от датата на стабилизиране на заповедта за изпълнение за изпълнение всеки от двамата длъжници, както и, че е продължила до изтичането на петгодишния давностен срок.

Прието е, че теченето на давността по отношение на длъжника К. е било прекъснато с отправеното до съдебния изпълнител искане за налагане на възбрана. Според съда, доколкото от този момент също е изтекъл петгодишен срок, то и по отношение на него погасителната давност следва да се счита изтекла, след което принудителното осъществяване на вземането вече не е възможно. Формиран е извод, че вземането вече не съществува, поради изтекла давност, както и уважаване на предявения иск по чл.439,ал.1 ГПК. Въззивният съд е възприел и останалите фактически и правни изводи на Районен съд Хасково и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение.

С оглед на изложените съображения съдът е приел, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По правния въпрос:

Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС по поставения правен въпрос по следните съображения: В хода на разглеждане на настоящото дело, след подаване на касационната жалба е постановено т. решение № 3/28.03.2023 г. по т. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В мотивите на тълкувателното решение е даден отговор на поставения правен въпрос.

С разясненията в мотивите на цитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС е прието следното:

В правната теория се приема, че задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Приема се също, че съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането й. Така се обосновава ретроактивното действие на даденото задължително тълкуване. Разрешението обаче не може да е същото тогава, когато /без законите, предмет на тълкуване, да са отменени или съществено изменени/ задължителното тълкуване бъде изрично обявено за загубило сила с нов тълкувателен акт, който дава различно тълкуване. Законодателството не съдържа правила относно влизането в сила и действието във времето на тълкувателните актове, каквито норми са налице в ЗНА за нормативните актове. Затова разрешението следва да бъде дадено въз основа на основните принципи за последователност и предвидимост в правоприлагането. Следва да се съобрази, че даденото с предходен тълкувателен акт тълкуване на правната норма е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/. Те трябва да я прилагат в смисъла, посочен в тълкувателния акт и ако тълкуваната норма не е отменена или съществено изменена, нямат право да влагат в нея различен смисъл. Правните субекти, които не са адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, също могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с тях, а ако не стори това - да оспорят постановените в нарушение на задължителното тълкуване актове по установения за това ред. По тези съображения до обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Затова следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Второто поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците.

Това разрешение се налага и предвид вече даденото от ВКС задължително тълкуване с Тълкувателно решение № 1 от 24.01.2022 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСНК. В него е прието, че тълкувателните постановления на ВС, постановявани при действието на отменените Закони за устройство на съдилищата, могат да бъдат обявени за загубили сила от съответната колегия/колегии на ВКС. До отмяната им те са задължителни за съдилищата, тъй като с тях се извежда волята на законодателя относно тълкувания закон по общозадължителен и окончателен начин. Даденото с тях тълкуване е приложимо и при действащото законодателство, ако нормативната база не е претърпяла съществени изменения. То не е приложимо само ако постановленията на Пленума на ВС представляват указания до съдилищата, произтичащи от решения на конгреси или други висши форуми на политически партии, когато законите, предмет на постановените от Пленума на ВС тълкувателни актове, са отменени или съществено изменени, или по същия тълкувателен предмет е постановен нов тълкувателен акт на ВКС с противоположно или различно тълкуване. Тогава постановленията на Пленума на ВС не запазват своето действие. В тези три хипотези се касае за мълчалива отмяна на тълкувателния акт, поради което не е необходимо изричното му обявяване за загубил сила. Обявява се за загубило сила само постановление на Пленума на ВС, което не е мълчаливо отменено – т. е. запазило е действието си, но съответната колегия/колегии на ВКС намери, че даденото задължително тълкуване следва да се изостави. С Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС изрично ППВС № 3/1980 г. е обявено за загубило сила, следователно до този момент то не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Това следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС № 3/1980 г., не е изменяна от момента на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на постановлението за загубило сила.

В мотивите на тълкувателното решение е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.

Правният въпрос е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС, поради което касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

Допуска касационно обжалване на решение №254/29.10.2020 г. по в. гр. дело № 782/2020 г. на Окръжен съд Хасково по касационна жалба вх. № 8481/16.12.2020 г., подадена от ответника „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], бул.”Д-р П. Д.”, № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез юрисконсулт И. Н..

Указва на жалбоподателя „Агенция за събиране на вземания” ЕАД в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 131.14 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и да представи платежен документ. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.

След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: