О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50465

гр. София, 04.09.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 1578 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството НАЦИОНАЛНАТА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА /НЗОК/ срещу въззивно решение № 170 от 31. 03. 2022 г., постановено от Пловдивски апелативен съд /ПАС/, Трети търговски състав по в. т.д. № 973 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 29 от 09. 07. 2021 г., постановено от Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение по т. д. № 1164 по описа на съда за 2020 г., поправено с решение № 111 от 12. 11. 2021 г. по същото дело, в неговите части, с които е осъдена НЗОК да заплати на „МБАЛ Тракия“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], стойността на извършена през месец април 2017 г. болнична помощ по клинични пътеки по договор № 241104/26. 05. 2017 г. за оказване на болнична помощ по КП и вложени за лечението на здравноосигурени пациенти медицински изделия, подлежащи на заплащане извън стойността на КП и стойността на изпълнени амбулаторни процедури по договор № 241860/06. 05. 2017 г. за извършване на амбулаторни процедури до размер от 158645 лв., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 06. 08. 2020 г. до окончателното й заплащане, както и е осъдена НЗОК да заплати на „МБАЛ Тракия“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], обезщетение по чл. 86 ЗЗД за забавено плащане на главницата от 158645 лв., за периода от 06. 08. 2017 г. до датата, предхождаща датата на подаването на исковата молба - 05. 08. 2020 г., до размер на 48302.45 лв., със законните последици по отношение на разноските в производството.

Оспорва се правилността на извода на ПАС в насока на това, че клаузите в процесните договори, ограничаващи правото на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейностите, надвишаващи стойностите за съответния месец по Приложение 2 и даващи право на възложителя да откаже плащане, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като противоречащи на императивни правни норми – чл. 4, ал. 1, чл. 35, т. 1 вр. чл. 26, ал. 2 и чл. 25 от ЗЗО. Излага се, че в нормативни актове с ранг на закон – ЗЗО и ЗБНЗОК за 2017 г. е урегулирано закупуването на здравни дейности да се осъществява в рамките на договорените обеми и стойности и в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година, като се цитират в изложената насока чл. 2, ал. 3, чл. 20, ал. 1, т. 6, чл. 55а, чл. 22, ал. 1 и 2, чл. 24, ал. 1 от ЗЗО, съобразно които според касатора правото на медицинска помощ в рамките на задължителното здравно осигуряване не е неограничено по предмет, а е лимитирано в рамките на пакета от здравни дейности, гарантирани и закупувани от НЗОК, какъвто извод следва недвусмислено и от нормите на чл. 35, ал. 1 и чл. 5 от ЗЗО. Критикува се и извода на съда, основан на чл. 26, ал. 2 от ЗЗО, че изпълнителят има право да получи плащане за всички оказани здравни услуги в случаите на отклонение от заложените в договора стойности, която разпоредба според касатора визира не всички такива отклонения, а значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания, към които се отнасят не само тези за болнична помощ, а и за извънболнична помощ, лекарства и др., в каквито само случаи на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания следва и да се изразходва резерва, а това произтича от необходимостта законът да се прилага стриктно. Същият извод според касатора се налага от разпоредбите на чл. 4 от ЗБНЗОК за 2017 г., които са цитирани в жалбата с тяхното съдържание. Излага се, че по отношение на случаите, при които не се налага незабавен /спешен/ прием, приложение намира разпоредбата на чл. 22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, като се формира листа на чакащите, с което според касатора се гарантира правото на здравно осигурените лица на свободен избор на изпълнител на медицинска помощ ако не в месеца, в който същата е потърсена, в следващия месец и за сметка на лимитната такава дейност. Твърди се, че уговорката да не се отчитат и заплащат дейности, чиято стойност надвишава стойностите, определени по Приложение № 2 към договорите, не е нищожна, тъй като е в съответствие с принципите и икономическата логика на системата на задължителното здравно осигуряване, основана на Конституцията на РБ и уредена в ЗЗО, и е израз на съобразяване на страните с нормативни актове от по-висока степен, съответно – не следва да бъдат заплащани извършените дейности, стойността на които надхвърля тази по Приложение № 2 във всички случаи, а само по изключение и при строго определени правила, предвидени в чл. 355 от НРД за МД за 2017 г., които също предвиждат договаряне, т. е. предполагат насрещно съгласие, изразено или в допълнително споразумение, или чрез решение, съобразено с общия бюджет на касата, а едностранното отправяне на искане за увеличаване на лимита не е достатъчно да се приеме, че лимитът е увеличен. Сочи се, че в обжалваното решение не е изследвано спазена ли е или не тази, така описана процедура по допълнително договаряне. Формулира се оплакване за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, състоящо се в необсъждане от страна на въззивния съд, на редица доводи и съображения, изложени от касатора във въззивната му жалба, с която е сезирал ПАС, и основани на цитираните и по-горе разпоредби на ЗЗО, ЗБНЗОК за 2017 г. и НРД за МД за 2017 г., в противоречие с т. 19 от ТРОСГКВКС № 1/2001 г. относно дейността на въззивната инстанция като такава по съществото на спора. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът заявява наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както следва: По чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по въпросите: 1. Нищожни ли са поради противоречие с императивни правни норми и с основните принципи на задължителното здравно осигуряване клаузите на сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се ограничава заплащането от НЗОК на извършените и отчетени медицински дейности до посочените в приложение № 2 към договора стойности? 2. Има или не основание НЗОК да налага „лимити“ при заплащането на извършена дейност от изпълнител по сключен на основание чл. 59, ал.1 от ЗЗО договор? 3. Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности /лимити/ за дейностите за съответен месец? 4. Приложение № 2 към сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ определя ли границата на НЗОК относно заплащане на стойността на извършени дейности за болнична помощ? 5. Клаузите на сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се ограничава заплащането от НЗОК на извършените и отчетени медицински дейности и вложени медицински изделия до посочените в Приложение №2 към договора стойности водят ли до нарушаване правата на здравноосигурените лица, регламентирани в Закона за здравното осигуряване? 6. Предвид обстоятелството, че в договор сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО няма предвидена възможност след изчерпване на определените стойности в Приложение № 2 към същия, лечебното заведение да прекрати извършването на възложените му дейности следва ли да се извърши заплащане на реално осъществените „надлимитни дейности“? 7. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ по договор сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО, когато става дума за разходване на „лимитирани“ бюджетни средства? 8. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ сключени на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители? 9. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли, тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?

Излага се, че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като е налице противоречива практика на съдилищата при разрешаването на тези въпроси и разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, както и за развитието на правото чрез усъвършенстване на законодателството с прецизиране със законодателни изменения на непълни и/или неясни законови норми, уреждащи обществените отношения в сферата на здравното осигуряване, както и развитие на съдебната практика за изграждане на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, а приносът в тълкуването им ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. твърди се, че посочените по-горе въпроси са разрешени в смисъла по който ги е разрешил ПАС в процесното съдебно решение в следните други съдебни решения: решение № 260148/14. 04. 2021 г. по търг. дело № 1229 по описа за 2020 г. на Окръжен съд - С. З. решение № 260017 от 15. 01. 2021г. по търг. дело № 157 по описа за 2020 г. на Окръжен съд - С. З. решение № 260169 от 09. 06. 2021 г. по в. търг. дело № 200 по описа за 2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, а в противоположен смисъл тези въпроси са разрешени в решение № 1113 от 18. 06. 2019 г. на Софийски градски съд по т. д. № 2705 по описа за 2018 г., решение № 751 от 18. 04. 2019 г. на Софийски градски съд по т. д. № 616 по описа за 2018 г., решение № 2169 от 02. 12. 2019 г. на Софийски градски съд по т. д. № 1269 по описа за 2019 г.; По чл. 280, ал. 2, предложение 3 от ГПК: Твърди се, че в обжалваното решение въззивният съд не е обсъдил и анализирал всички твърдения, доводи и възражения на жалбоподателя; Видно от подадената въззивна жалба, в същата са изложени редица възражения и доводи за неправилност и необоснованост на решението на първа инстанция; В оспореното решение на Пловдивският апелативен съд не са обсъдени наред с цитирани в същото разпоредби от ЗЗО и възраженията и доводите на жалбоподателя във връзка с разпоредбите на чл. 24, т. 1 от ЗЗО, чл. 4, ал. 1, т. 2, буква „б“ от ЗБНЗОК за 2017 г., твърдението, че не са представени от ищеца доказателства, които да доказват задължение на НЗОК да заплати медицинска дейност над определените с договора стойности във връзка с процедурата по чл. 355 от НРД за МД за 2017 г.

Предвид изложеното се формулира като правен въпрос от значение за изхода на делото: Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички изложени във въззивната жалба възражения и доводи на жалбоподателя, както и да обоснове фактическите и равните си изводи? По отношение на същия се твърди, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; Съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като тя има за предмет разрешаване на самия спор; Във въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по същество на спора, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд и изготвя собствени мотиви; Според формираната константна практика на Върховен касационен съд /ВКС/ в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет след като обсъди всички доказателствата и наведените от страните доводи и възражения; Правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани; За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните; При осъществяването на тази своя дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, тоест фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани; Посочените задължения на въззивния съд са гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса; В този смисъл е решен поставеният по-горе правен въпрос, конкретно в определение № 4/05. 01. 2018 г. по ч. т.д. № 2734/2017 г. на II т. о., решение № 68/24. 04. 2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II т. о. на ВКС и решение № 94/28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о. на ВКС, в които са цитирани и други аналогични съдебни решения. Твърди се в обобщение, че необсъждането на наведените доводи и възражения е съществено процесуално нарушение, поради което обжалваното решение е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 2, предложение трето от ГПК.

В отговор на касационната жалба ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски в производството.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е приел в относимата си към частта от обжалваното решение, оплакванията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК част от мотивите си, че по делото не е спорно обстоятелството, че посочените в исковата молба дейности по КП и АПр са действително извършени от лечебното заведение, като са били отчетени в действащата информационна система на НЗОК по предвидения в договорите начин и ред, както и обстоятелството, че същите са „надлимитни“, тъй като излизат извън границите, определени в приложения 2, част Б към договорите; Основният спор по делото е концентриран върху въпроса дали ограниченията по приложения 2, част Б към договорите, определят и границите на отговорността на НЗОК за заплащане на стойността на реално извършените и отчетени медицински дейности от лечебното заведение на основание индивидуалните договори по чл. 59, ал. 1 от ЗЗО; Преценката по отношение на действителността на относимите към спора клаузи от процесните договори следва да се направи съобразно релевантното действащо законодателство към момента на сключване на договорите, уреждащо обществените отношения, свързани със здравното осигуряване - ЗЗО, ЗБНЗОК за 2017 г., ЗЗ; Съгласно чл. 2 от ЗЗО задължителното здравно осигуряване е дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от НЗОК и от нейните териториални поделения; Задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК; ЗЗО гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определения по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК, като е налице забрана това право да бъде ограничавано по географски и/или административни критерии /чл. 4 от ЗЗО/; Съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗЗО бюджетът на НЗОК е основният финансов план за набиране и разходване на средствата за задължително здравно осигуряване и е отделен от държавния бюджет; Същият се състои от приходна, разходна част и задължителен резерв /чл. 25 от ЗЗО/, като съгласно чл. 26, ал. 2 със средствата от този задължителен резерв се заплащат разходи в случаи на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания; Чл. 4, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2017 г. предвижда, че в рамките на стойностите по ал. 1, ред 1.1.3.5.2, ред 1.1.3.6 и ред 1.1.3.7 за прилагане на чл. 55а от ЗЗО и на съответния НРД за медицински дейности за 2017 г., НС на НЗОК определя за всяка РЗОК годишна обща стойност на разходите за здравноосигурителни плащания, разпределена по месеци, наблюдава, анализира и коригира стойността на тези разходи ежемесечно и тримесечно; С ал. 2 и 3 се предвиждат функции на НС на НЗОК да анализира, наблюдава и контролира стойностите на разходите за здравноосигурителни плащания ежемесечно и на тримесечие; Съгласно ал. 5 на същия член условията и редът за наблюдение, анализ и контрол по изпълнение на обемите по чл. 55а от ЗЗО и стойностите по ал.1 от изпълнителите на БМП се определят в НРД за медицинските дейности за 2017 г.; Чл. 55а от ЗЗО /в редакцията, актуална към процесния период, обн. ДВ, бр. 98/2016 г., в сила от 1.1.17/ възлага на НЗОК правомощия да планира, договаря и закупува за здравноосигурените лица медицинска помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 в рамките на обемите, договорени в националните рамкови договори и в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година; Съгласно чл. 35, ал. 1 от ЗЗО задължително осигурените имат право да получават медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, да избират лекар от лечебното заведение за първична медицинска помощ, сключило договор с РЗОК, на спешна помощ, където попаднат; Свободният избор на осигурения не може да бъде препятстван чрез предвиждане на някакви ограничителни условия в НРД /чл. 55, ал. 3 от ЗЗО/; Задължение на НЗОК за заплащане на изброени видове медицинска помощ е регламентиране в нормата на чл. 45 от ЗЗО, като това задължение не е обвързано с определени лимити;

Съгласно чл. 47 от ЗЗО закупуването на оказаната на осигуреното лице медицинска помощ се извършва от РЗОК, като средствата се превеждат на предоставилия я изпълнител, а съобразно чл. 51 от ЗЗО не се заплаща само медицинска помощ извън обхвата на чл. 45 от ЗЗО и договореното в НРД; Разпоредбите на чл. 4 и чл. 35 от ЗЗО не предвиждат възможност за отказ от заплащане на оказаната надлимитна медицинска дейност от страна на НЗОК на изпълнителите по индивидуалните договори, сключени при условията на НРД за медицински дейности за 2017 г.; Законодателно са уредени права и задължения на НЗОК да планира, организира и пренасочва предоставения й финансов ресурс в рамките на определения бюджет, като това следва да става по начин, че да се гарантира свободния достъп на здравноосигурените лица до своевременна и качествена медицинска помощ в избрано от тях на територията на страната лечебно заведение, респ. да се заплати на изпълнителя извършването на медицински дейности по чл. 45 от ЗЗО; Изрично е предвидена възможност НЗОК да утвърждава корекции по стойностите на разходите за БМП при извършени и отчетени от изпълнител случаи на стойност, надвишаващи определената месечна стойност в приложение 2 към индивидуалните договори, което съответства и на основните принципи за опазване здравето на гражданите по чл. 2 от ЗЗ; Посоченото води до извод, че въпреки наличието на ограничителни клаузи в двата договора, с които се лимитира помесечно стойността на извършваните от лечебното заведение медицински дейности, действително извършените от болницата медицински дейности през м. април 2017 г. подлежат на заплащане; Изпълнителят на БМП няма нито законова, нито договорна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица, включително и поради достигане на лимитите по приложение № 2; Здравноосигурените лица не са страна по договорите, сключени между НЗОК и съответното лечебно заведение, като законът им гарантира право на пакет от здравни дейности, както и на свободен избор на изпълнител на тези дейности, от което право същите не могат да бъдат лишени на основание, че определено лечебно заведение е достигнало на определени лимити в договор, по който същите не са страна; Задължения да осигурява непрекъснато 24-часово изпълнение на договорената БМП, съгласно договорените медицински стандарти, да спазва правата на ЗОЛ и на пациента, регламентирани в ЗЗО и ЗЗ, да осигурява условия, които гарантират правата на ЗОЛ, включително и качеството им на пациенти, при оказване на болнична помощ, са изрично регламентирани и в процесните договори - чл. 5, т. 9, т. 13, т. 14 и от двата договора;

От своя страна, НЗОК има задължението да осигурява заплащане на всички здравни дейности в обхвата на гарантирания пакет на избрания от ЗОЛ изпълнител в случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително предвидения в него резерв; По делото не се твърди да е надхвърлен бюджета на НЗОК за процесната 2017 година, поради което липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност, осъществена от болничното заведение, която съответства на предмета и условията в договора и е отчетена по установения в него начин и ред; Предвидените в приложение 2 стойности за съответните месеци са прогнозни и обстоятелството, че са надхвърлени, само по себе си не представлява основание да се откаже плащането им от НЗОК; ЗОЛ, на които е престирана медицинска помощ над стойностите по приложение 2, биха я получили през същия месец при избор на друг изпълнител на медицинска помощ, ненадхвърлил лимита за определения вид дейност, или в по-късен момент през същата година при включването им в листата за чакащи, но във всички тези случаи се дължи плащане на предоставената медицинска помощ, ако е в обхвата на гарантирания пакет здравни дейности; При положение, че НС на НЗОК има възможност да приеме решение за изменение и корекция на определените прогнозни бюджетни средства на съответните РЗОК, включително и в рамките на резервните средства, НЗОК не може да се освободи от плащане единствено въз основа на обстоятелството, че лечебното заведение-изпълнител е надвишило конкретен месечен лимит, макар и той да е определен в сключения индивидуален договор; Изложеното води до извод, че уговорените в процесните договори клаузи, ограничаващи правото на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, надвишаващи стойностите за съответния месец по приложение 2, и даващи право на възложителя да откаже плащане, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответен месец, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като противоречащи на императивни правни норми - чл. 4, ал. 1, чл. 35,т. 1 вр. чл. 26, ал. 2 и чл. 25 от ЗЗО; Не могат да се мотивират противоположни изводи от цитираната във въззивната жалба Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, в частност чл. 22 от същата; Включването на пациент - ЗОЛ в листата на чакащи за съответното лечебно заведение поради достигане съответния месечен лимит представлява нарушение на правото на пациента за своевременно и качествено лечение, както и на клаузите от процесните договори, вменяващи задължение на лечебното заведение да осигурява правата на ЗОЛ и да гарантира условия за това; Невключването на пациентите в листата на чакащите не представлява основание да се откаже плащане на предоставената БМП за процесния месец; ако тези пациенти бяха получили тази помощ в по-късен момент от годината, или бяха избрали друго лечебно заведение, ненадхвърлило лимита, НЗОК също щеше да дължи плащане за съответната година, доколкото извършените медицински дейности са обхвата на гарантирания пакет здравни дейности.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В конкретният случай от формулираните девет въпроса, отговорите на които според касатора обосновават наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, вторият, четвъртият, петият, седмият, осмият и деветият са формулирани хипотетично и твърде общо, без действителна връзка с конкретните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите му към обжалваното решение, поради което не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1, от ГПК, както този смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Същото се отнася до третия и шестия въпроси, доколкото отговорите им зависят от конкретно приетите по делото за установени обстоятелства и правнорелевантни за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно субективно материално право на ищеца факти, съответно – същите са относими към правилността на решението, която обаче може да се проверява единствено в производство по чл. 290 от ГПК с предмет наличието на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК за евентуалното му касиране, но след допускане на касационно обжалване на същото, а не и в настоящото производство с предмет проверка наличието или липсата на основание за такова допускане. Първият въпрос е правен и е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и принципно съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице претендираното конкретно основание за такова допускане, уредено в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба в случая. Действителното съдържание на този допълнителен критерий е изяснено по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. и в случая по делото не се установява наличието му, доколкото изтъкваната от касатора, като налична противоречива практика на съдилищата по този въпрос, е уеднаквена с постановеното решение № 169 от 16. 02. 2021 г. по т. д. № 1916 по описа за 2019 г. на ВКС, ТК, Второ т. о., по което дело касационното обжалване на потвърденото от ВКС въззивно решение, е допуснато именно на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, и на което решение обжалваното въззивно такова не противоречи.

След постановяването на посоченото решение на касационната инстанция, по отношение на същия въпрос поддържаното основание не е налице, доколкото смисълът на приложимите по отношение на него правни норми е разяснен, не се налага създаването на нова съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага нова промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. На свой ред, във връзка с цитираната противоречива каузална съдебна практика /и само бланкетното маркиране на основание по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК в началото на изложението/ следва да се има предвид, че със ЗИДГПК обн. ДВ бр. 86/2017 г. е изменена разпоредбата на ал. 1 от чл. 280 ГПК, след което изменение разрешаването на правен въпрос, ако и доколкото такъв е формулиран, противоречиво от съдилищата /предишното съдържание на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК/, вече не е сред основанията за допускане на касационно обжалване.

При обосноваване наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност, са развити и съображения, които всъщност следва да се квалифицират като такива, относими към това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, по поставения процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички изложени във въззивната жалба възражения и доводи на жалбоподателя, както и да обоснове фактическите и правните си изводи. Същият въпрос е правен, обуславящ е изхода на всеки правен спор, като относим към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса, и на постановените в него актове, поради което и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче в случая не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба. Мотивите на въззивното решение са подробни и последователни, в тях в пълнота са обсъдени както изводите на първоинстанционния съд, така и твърденията, и възраженията на страните по спора, изводите на съда относно фактите и подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са изцяло неоснователни.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай твърденията на касатора в изложението му са изцяло относими към правилността на решението и биха съставлявали евентуално основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не разкриват белезите на очевидна негова неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, така както същите са възприети в практиката на касационната инстанция, и са обяснени по-горе в настоящите мотиви. Такава очевидна неправилност на въззивното решение не се установява по делото и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира, че обжалваното въззивното решение е очевидно неправилно.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 170 от 31. 03. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив, Трети търговски състав по в. т.д. № 973 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 29 от 09. 07. 2021 г., постановено от Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение по т. д. № 1164 по описа на съда за 2020 г., поправено с решение № 111 от 12. 11. 2021 г. по същото дело, в неговите части, с които е осъдена Националната здравноосигурителна каса да заплати на „МБАЛ Тракия“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], стойността на извършена през месец април 2017 г. болнична помощ по клинични пътеки по Договор № 241104/26. 05. 2017 г. за оказване на болнична помощ по КП и вложени за лечението на здравноосигурени пациенти медицински изделия, подлежащи на заплащане извън стойността на КП, и стойността на изпълнени амбулаторни процедури по Договор № 241860/06. 05. 2017 г. за извършване на амбулаторни процедури до размер от 158645 лв., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 06. 08. 2020 г. до окончателното й заплащане, както и е осъдена Националната здравноосигурителна каса да заплати на „МБАЛ Тракия“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], обезщетение по чл. 86 ЗЗД за забавено плащане на главницата от 158645 лв., за периода от 06. 08. 2017 г. до датата, предхождаща датата на подаването на исковата молба - 05. 08. 2020 г., до размер на 48302.45 лв.

ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса да заплати на „МБАЛ Тракия“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: