12ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50162

гр. София, 17.08.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Н.

ЧЛЕНОВЕ: Н. М.

Г. И.

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 848 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Търговска банка Д“ АД чрез адвокат Х. М. обжалва решение № 800 от 22.12.2021 г. по т. д. 989/21 г., САС, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, с която са уважени предявените от „Н. М. ритейл“ ЕООД срещу „Търговска банка д“ АД искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 82 000 лв (част от общо вземане от 83 850,45 евро с левова равностойност 163 997,23 лв), със законната лихва от 27.03.2022 г. и за сумата 10 000 лв (част от общо вземане в размер на 9 339,50 евро, левова равностойност на 18 266,47 лв), ведно със законната лихва от 27.03.2020 г., представляващи неправомерно начислена и събрана такса за предсрочно погасяване на остатък от отпуснат кредит с договор от 05.07.2011 г. и с договор от 13.06.12 г. и искове с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата 1 321,22 лв законна лихва за забава върху главницата от 82 000 лв, за периода от 29.01.2020 г. до 26.03.2020 г. и за сумата от 161,12 лв – законна лихва върху сумата от 10 000 лв за периода от 29.01.2020 г. до 26.03.20202 г. , както и разноски.

Излага съображения за неправилно приложение на материалния закон – основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК - конкретно при тълкуване на договора, сключен между страните, на основание чл. 20 от ЗЗД. Счита, че клаузата на чл. 4.8 от договорите за кредит на дължимост на такса при пълно предсрочно погасяване не изключва дължимост на такса при частично предсрочно погасяване.

Счита, че е налице пълно предсрочно погасяване, а не няколко частични погасявания, както неправилно бил приел въззивният съд. Проследявайки всички погасявания, счита, че трябва да се преценят в тяхната съвкупност и да се приеме, че е извършено пълно погасяване. Недобросъвестното поведение на ищеца, по време на изпълнение на договорите за кредит, не било само по себе си основание за дължимост на такса, но обосновавало добросъвестността на банката и правото й да получи следващата й се от клаузите на договорите такса за частично предсрочно погасяване. Въззивният съд не бил отчел обстоятелството, че обичаите в практиката и добросъвестността не са само основополагащ принцип при сключване на договорите, но и следва да са принципи, съпътстващи процеса на изпълнение на сключените договори. Недобросъвестните действия имали последици, които водели до санкции за извършващите ги страни по договора. Законът уреждал последващата недобросъвестност като порок на предприето действие. Счита, че била налице недобросъвестност на ищеца, защото целта на договора била безспорна. През целия процес ищецът твърдял, че средствата, с които били извършени погашенията в периода 26.01.2017 г. до 27.02.2017 г не били в резултат на отпуснат кредит при положение, че целта на приобщения по делото Договор за предоставяне на инвестиционен кредит № 100-1954 от 26.01.2017 г. бил за рефинансиране на двата кредита към „Търговска банка Д“ АД.

Моли да се отмени решението. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при извършване на тълкуване на договор, предмет на правен спор, да съобрази критериите по чл. 20 ЗЗД при установяване на действителната воля на страните по делото?

2. Длъжен ли е въззивният съд да тълкува действителната воля на страните по договора, без да променя формираната при сключването му воля на договарящите?

3. Може ли при тълкуването на договорите да бъде изменено от съда договорно установено задължение или да бъдат създадени права, каквито страните не са уговорили?

Счита, че по отношение на тези правни въпроси е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – противоречие с решение № 77 от 12.10.2020 г. по к. гр. д. 4277/19 г., ВКС, решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр. д. 3595/19, ВКС, 3 ГО, решение № 347 от 11.10.2011 г. по гр. д. 290/10 г, IV ГО, решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр. д. 3595/19 г., ВКС, III ГО, решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. 558/12 г., II ТО, решение № 482/11/30.05.2012 по гр. д. 1421/10 г., I ГО, решение № 453/30.11.2011 г. по гр. д. 634/10 г, IV ГО, решение № 121 от 27.09.2013 г. по т. д. 621/12 г. I ТО, решение № 170 от 15.10.2013 г. по т. д. 595/12 г., II ТО, решение № 60 169 от 28.01.2022 г. по т. д. 2012/20 г., I ТО, решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. 222/09 г, IV ГО на ВКС, решение № 546/23.7.2010 г. по гр. д. 856/09 г., IV ГО, решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. 420/09 г. IV ГО, решиние № 220 от 31.07.2014 г. по гр. д. 6126/13 г., IV ГО, решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. 6886/13 г., III ГО на ВКС, решение № 430 от 20.10.2015 г. по гр. д. 1673/14 г., IV ГО на ВКС. Излага становище, че съдът бил подменил волята на страните, тълкувайки договора между страните,

4. Длъжен ли е въззивният съд при извършване на тълкуване на договор, предмет на правен спор и при съобразяване критериите по чл. 20 ЗЗД да отчете характера на договора, обстоятелствата при сключването на договора и поведението на страните? Счита, че посочения правен въпрос, въззивният съд бил се произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, изразена в решение № 154 от 04.03.2021 г. по т. д. 2530/19 г., ВКС , II ТО, решение № 60 169/28.01.2022 г. пот. д. 2012/22 г., I ТО на ВКС, решение № 77/12.10.2020 г. по гр. д. 4227/19 г., ВКС

5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? Счита, че е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като въззивният съд бил се произнесъл в противоречие с решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. 2032/21 г., IV ГО, решение № 60 113 от 11.11.2021 г. по т. д. 1321/20 г., II ТО на ВКС, решение № 60 079/19.01.2022 г. по т. д. 105/20 г., I ТО на ВКС, решение № 60 134/08.11.0221 г. по гр. д. 1062/21 г., I ГО на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. 7175/14 г. на IV ГО на ВКС

Сочи и основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното съдебно решение.

Ответникът „Търговска банка Д“ АД оспорва касационната жалба. Оспорва основанията за допускане на касационно обжалване, посочени от касатора в изложението по чл. 284, ал.3 , т. 1 от ГПК. Счита, че не е налице разрешение на посочените правни въпроси в противоречие с посочените решения на ВКС. Счита, че анализът на доказателствата сочи, че при частично изпълнение на задълженията към банката предсрочно не се дължи комисионна. Обсъжда всеки от поставените правни въпроси и счита, че не е налице основание за допускане касационно обжалване. По отношение на соченото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, намира, че не е налице.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е частично недопустима.

Видно от касационната жалба, въззивното съдебно решение и данните по делото, че е налице обжалване с касационна жалба на въззивното съдебно решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, по което са разгледани обективно съединени искове на „Н. М. ритейл“ ЕООД срещу „Търговска банка Д“ АД с цена на иска 82 000 лв, частичен иск от цяло вземане в размер на 83 850,45 евро с левова равностойност 163 997,23 лв, заплатена без основание сума под формата на неправомерно начислена и събрана такса за предсрочно погасяване на остатък от отпуснат кредит с договор от 05.07.2011 г. и иск за обезщетение за забава от 1 131,22 лв – законна лихва за забава за периода от 29.01.2020 г. до 26.03.2020 г. върху главното вземане, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв (част от вземане от 9 339,50 евро с левова равностойност 18 266,47 лв), представляваща заплатена, без основание сума, под формата на неправомерно начислена и събрана такса за предсрочно погасяване на остатък по отпуснат кредит с договор от 13.06.2012 г. , както и иск за обезщетение за забава от 161,12 лв, представляваща законна лихва за забава за периода 29.01.2020 г. до 26.03.2020 г. върху вземане от 10 000 лв (част от вземане в размер на 9 339,50 евро).

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, касационната жалба в частта относно решението на въззивния съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд по иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв (част от вземане в размер на 9 339,50 евро, с левова равностойност 18 266,47 лв), представляваща заплатена без основание сума, под формата на неправомерно начислена и събрана такса за предсрочно погасяване на остатък по отпуснат кредит с договор от 13.06.2012 г., както и иск за обезщетение за забава от 161,12 лв, представляваща законна лихва за забава за периода 29.01.2020 г. до 26.03.2020 г. върху главница от 10 000 лв, е недопустима.

Законодателят с императивната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК е изключил от касационно обжалване решенията по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. В случая, с едно решение са разгледани обективно съединени искове за връщане на неправомерно усвоени парични средства на основание недължими такси по два договора за банков кредит. От значение е цената на частично предявените искове и на всеки иск по отделно при обективно кумулативно съединение на искове. Предявен е иск за връщане на неоснователно събрана такса от 82 000 лв, като частичен иск от вземане от 163 997,23 лв, по договор за банков кредит от 05.07.2011 г., обективно съединен с иск за връщане на сумата от 10 000 лв, частичен иск от вземане в размер на 9 339,50 евро, с левова равностойност 18 266,47 лв по договор от 13.06.2012 г., както и обективно съединение с искове за обезщетение за забава.

За определяне допустимостта на касационната жалба законодателят като критерии е определил цената на иска и видът на делото. В случая делото е търговско, съгласно чл. 365, ал. 1, т. 1 от ГПК, защото е образувано по спор между търговски дружества. Търговско е делото, което има за предмет не само спор относно вземане, произтичащо от търговска сделка, както и спор, свързан с търговска сделка, включително спор за неоснователно обогатяване, поради недължимо платени суми на основание търговска сделка. В случая, предмет на иска, е вземане за неоснователно обогатяване при начална липса на основание, като искът е свързан със сключен договор за банков кредит и събрани на основание този договор такси за предсрочно погасяване на кредита, за които се твърди, че не съществува основание на вземане за банката. Правната квалификация на претендираното вземане го определя като свързано с търговска сделка, съгласно чл. 286, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1, т. 7 от ТЗ, следователно и спорът относно това вземане е търговски. Това определя и делото като търговско.

Освен видът на делото, от значение е цената на всеки от обективно съединените искове за главница. При искове, които са предявени частично, от значение е цената на предявеното вземане, за да се определи цената на иска. В случая цената на иска на един от обективно съединените искове е под 10 000 лв. и е от значение предявената част от вземането. Видът на делото и цената на иска определят, че касационната жалба е недопустима. От касационен контрол е изключено въззивното решение в частта относно иска за заплащане на сумата от 10 000 лв (частичен иск от вземане в размер на 9 339,50 евро с левова равностойност 18 266,47 лв), както и обективно съединения с този иск за обезщетение за забава. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

В останалата част, касационната жалба е допустима и подлежи на разглеждане. Въззивната жалба е подадена от „Търговска банка Д“ АД в частта, с която е осъден да заплати сумата от 82 000 лв, част от вземане в размер на 83 850,45 евро с левова равностойност 163 997,23 лв, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва от 27.03.2020 г., сумата от 10 000 лв, на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, сумата 1 321,22 лв, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за периода 29.01.2020 г. до 26.03.2020 г., както и сумата от 7 496,00 – разноски.

За да потвърди осъдителното решение в обжалваната част и да приеме, че е налице вземане за ищеца на основание неоснователно обогатяване, при начална липса на основание – чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че между страните, от една страна, банката, а от друга, ищецът, е бил сключен договор, по силата на който, банката е кредитодател, а търговското дружество, кредитополучател. Договорът за кредит бил сключен от „Надежда маркет“ ЕООД, като кредитополучател и „Щорт кът пропърти“ ЕООД, „Констракшън ентърпрайсис“ ЕООД, Т. Г. и С. С., като солидарни длъжници. Съгласно така сключения договор, банката била предоставила на „Надежда маркет“ ЕООД кредит в размер на 2 000 000 евро. С анекс 4 от 26.4.2014 г. към договора за кредит „Надежда маркет ритейл“ ЕООД е поел задължение да отговаря за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по горните договори като солидарен длъжник. Към 29.03.2017 г. всички задължения на кредитополучателя и солидарните длъжници били погасени чрез плащане. С писма, ищецът бил уведомил банката, че ще извършва частични предсрочни погасявания на задълженията по договора за кредит, както и че ще иска да получава информация за дължимия по договорите остатък. За периода 26.01.2017 г. до 28.03.2018 г. по договор за кредит № 0748.06.11 от 05.07.2011 г. била погасена главница в размер на 1 766 000 евро, лихва в размер на 5 823,97 евро и такси в размер на 88 229,30 евро. Общо по двата договора били събрани и други такси в общ размер на 708 лв. Направен е извод, че тези погасявания представляват частични такива. Прието е за установено, че банката била усвоила от банковата сметка на „Надежда маркет ритейл“ ЕООД такса за пълно предсрочно погасяване, в размер на 5 % върху предсрочно погасената главница, възлизаща на 4 378,85 евро, по договор за кредит от 05.07.2011 г. Дължимостта на последните такси не била оспорена от ищеца. Въззивният съд е приел за безспорен факта, че на 17.03.2017 г. банката била усвоила сума в общ размер на 93 189,95 евро, от които 83 850, 45 евро, усвоена от банката като такса в размер на 5 % за предсрочно погасяване на задълженията по договор за кредит № 0748.0611 от 05.07.2011 г., като таксата била начислена върху останалите извършени предсрочни погасявания по двата договора за периода 26.01.2017 г. до 28.03.2017 г., извън таксите върху окончателните погасявания на задълженията по договорите.

За да прецени спора между страните относно наличието или не на права на вземания на банката за такси върху предсрочно погасените части от кредита, въззивният съд е установил, че „Търговска банка Д“ АД е противопоставила възражение за наличие на вземане към „Надежда маркет ритейл“ ЕООД, на основание уговорени в договора задължения за заплащане на такси за предсрочно погасяване на главницата по кредита. За да прецени наличието на соченото основание от банката, въззивният съд е приел, че е налице спор между страните относно тълкуване на клаузите от договора за банков кредит от 05.07.2011 г. Приел е, че в договора се съдържа чл. 4, „Издължаване“ и чл. 4.8, ал. 1., като според въззивния съд в тази клауза била уговорена възможността кредитополучателят и солидарните длъжници да могат да издължат предсрочно каквато и да било част от главницата по всяко време, като в случай на пълно предсрочно погасяване на кредита чрез рефинансиране от друга банка, кредитополучателят, съответно съдлъжниците, дължат такса на банката, равняваща се на 5 % върху размера на предсрочно погасената главница по кредита. В случай на пълно предсрочно погасяване със собствени средства, кредитополучателят и съдлъжинците дължат на банката комисионна, равняваща се на 2 % върху размера на предсрочно погасената главница по кредита, като в случай на пълно предсрочно погасяване със средства от продажба на обекти във финансираната сграда кредитополучателят и съдлъжниците не дължат на банката комисионна. Прието е, че в чл. 3.5. от двата договор, при отпускане на кредита и по време на действие на договора, кредитополучателят заплащал на банката комисионни и такси съгласно действащите към момента на задължаване официални тарифа и лихвен бюлетин на банката. С анекс към договора за кредит, разпоредбата на чл. 4.8, ал.1 е прието, че е изменена и има следното съдържание: „Кредитополучателят и/или съдлъжниците могат да издължат предсрочно каквато и да е било част от главницата по всяко време. В случай на пълно предсрочно погасяване на кредита чрез рефинансиране от друга банка, кредитополучателят и/или съдлъжниците дължат такса на банката, равняваща се на 5% върху размера на предсрочно погасената главница по кредита. В случай на пълно предсрочно погасяване, със собствени средства кредитополучателят и/или съдлъжниците не дължат на банката такса. В случай на пълно предсрочно погасяване със средства от продажба на обекти във финансираната сграда кредитополучателят и/или съдлъжниците не дължат на банката такса“.

С оглед на това съдържание и при преценка предпоставките на чл. 20 от ЗЗД, предвид спора между страните, относно действителния смисъл на уговорките между тях, въззивният съд е приел, че следва да съобрази точния смисъл на уговореното, като тълкува разпоредбите на договора във връзка една с друга, и с оглед смисъла и целта на целия договор, обичаите, практиката и добросъвестността. Прието е, че посочената клауза на чл. 4.8 е в чл. 4, озаглавен „Издължаване“, като в тази разпоредба страните били избрали да уредят всички уговорки във връзка с издължаване на договора и други клаузи не се съдържали. При граматическото тълкуване на първото изречение, въззивният съд е достигнал до извода, че е налице уговорка на правото на кредитополучателя и/или солидарните длъжници, да издължат предсрочно по всяко време каквато и да е част от главницата по договора. Прието е, че не е налице уредба само на пълно предсрочно погасяване на договорите за кредит, а и на частичните предсрочни погасявания. По отношение на частичните погасявания, въззивният съд е приел, че тълкуването, извършено от банката, не съответства на изрично разписаната воля на страните. Прието е, че с оглед добросъвестността и обичаите в практиката, банката, като осъществяваща въз основа на лиценз търговска дейност по банкови сделки, има задължение да очертава в сключените от нея договори за кредит ясно всички такси, лихви и други разходи за кредитополучателите, така че да не въвежда в заблуждение длъжниците, относно поеманите финансови задължения с договора.

Въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 4.8 от всеки от договорите е ясна, като предвижда допустимостта на предсрочни погасявания в размери и срокове, каквито длъжниците преценят, като е прието, че действителната воля на страните е, че правото на такса, като обезщетение на банката за предсрочно погасяване на кредита, не се дължи при частични погасявания. Прието е, че общите условия не са относими към отношенията на страните, предвид индивидуалната уговорка в договора.

С оглед извода, че при частични погасявания, макар и да са довели до пълно погасяване на задълженията по договорите за банков кредит, такса в размер на 5 % върху предсрочно погасената главница, не се дължи.

Прието е, че без значение са източниците на средства, които са ползвани при частично погасяване на дължимите главници и е прието за ирелевантно дали средствата са получени от друга банка или друго лице. Изключено е наличието на чл. 302 от ТЗ, като не може да бъде основание за превратно тълкуване на договорни клаузи, респ. не може да има за последица дължимост на такса за предсрочно частично погасяване на главници по два договора за кредит. Така е прието, че исковете са основателни и банката при начална липса на основание е удържала посочените суми.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр.1 и пр. 2 от ГПК.

По отношение соченото основание очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че не може да се установи посоченото основание. Съгласно трайната практика на ВКС, посоченото основание е налице когато въззивния съдебен акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, необсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на решението, както и когато може от самия акт, без извършване на същинска проверка за неговата правилност, да се установи съществено процесуално нарушение. Освен това, при наличието на соченото основание трябва да е установимо неправилно приложение на материалния закон, в противен на действителния смисъл или приложение на несъществуващ закон. В конкретния случай, сочените основания не са налице.

По отношение на формулираните от касатора правни въпроси от 1 до 4, настоящият съдебен състав намира следното: По същество поставените правни въпроси са свързани с приложението на чл. 20 от ЗЗД и установяване действителното съдържание на договорна клауза в съответствие с действителната воля на страните. Действително посоченият обобщен правен въпрос е разрешен от въззивния съд, предвид включения в предмета на делото спор, относно действителното съдържание на клаузата и спор относно наличието на задължение за заплащане на такси при предсрочно погасяване на задълженията по договори за кредит, след като погасяванията са частични. Но същият не е разрешен от въззивния съд в отклонение както на цитираната от касатора практика, така и от практиката, служебно известна на настоящия съдебен състав. Въззивният съд е изходил от правилото, че на тълкуване подлежи спорната между страните клауза в договор и съдът дължи произнасяне при приложение на критериите, предвидени в чл. 20 от ЗЗД. За да приложи нормата е приел, че следва да тълкува клаузите, така както са обективирани и да извърши на първо място граматическо тълкуване и на второ място да се тълкуват спорните клаузи във връзка една с друга, в общия им смисъл и съобразно целта на договора. Изхождайки от посочените критерии е достигнал до извода, че липсва уговорка за заплащане на такси при частично предсрочно погасяване на паричните задължения на кредитополучателя и солидарните длъжници. Изрично е подчертано, че изхождайки от обективираната воля на страните, не може да се приеме, че е уговорено заплащането на такси при предсрочно погасяване на части на отпуснатия кредит. Въззвният съд е обобщил, че задълженията трябва да са ясно обективирани и да липсва съмнение относно тяхното съществуване, поради това, че не е налице посочване, клаузите не могат да се тълкуват разширително или да им се придава непредвидено значение. С оглед тези изводи трябва да се посочи, че разрешението съответства на обобщената практика на ВКС, изразена в множество решения, включително посочените от касатора, при спор между страните по делото относно действителното съдържание на договорите и произтичащите от тях права и задължения, съдът следва да тълкува договора, съобразно изразената воля като се съобразяват граматическите и логическите правила, като приложи всички предвидени в чл. 20 от ЗЗД критерии, а именно тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При извършване на тази своя дейност, съдът следва да отчете и обстоятелствата при сключване на договора и поведението на страните. Въззивният съд е направил граматическо тълкуване на клаузите на договора, изходил е от нормативната уредба относно дължимостта на таксите при предсрочно погасяване на банкови кредити и е приел, че в договора липсва основание да се приеме, че при частично погасяване на кредита, се дължат такси за предсрочно погасяване, след като изрично не са посочени. Поради посоченото не е налице допълнителното основание, на което касаторът се позовава, чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на поставения пети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е дал отговор на всички поставени доводи и възражения на страните, като подробно е мотивирал защо са основателни или неоснователни. При прието частично погасяване на задълженията, е изключена възможността да се приеме, че е налице пълно погасяване чрез средства, получени от друг банков кредит и е приел, че не е налице сочената от страните хипотеза, при която се дължи уговорената в договора такса за предсрочно погасяване на кредита. Даденото разрешение не може да обуслови изхода на спора. Поставеният правен въпрос също не представлява разрешен в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в посочените от касатора решения, както и задължителната практика на ВС и ВКС и трайната практика на ВКС, изразена в ППВС 1/53 г., 1/85 г. и на ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т. д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т. д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2014 г. по т. д. 1245/13 г., както и посочените от касатора съдебни решения на ВКС.

По изложените съображения не са налице основания за допускане касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника по касационната жалба, следва да се присъдят направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в размер на 2 000 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, касационната жалба на „Търговска банка Д“ АД срещу тази част от решение № 800/22.12.2021 г. по т. д. 989/21 г. по описа на Апелативен съд – София, ТО, 6 състав, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд по т. д. 616/20 г., с което е уважен искът на „Надежда маркет ритейл“ ЕООД срещу „Търговска банка Д“ с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв (част то вземане от 9 339,50 евро с левова равностойност 18 266,47 лв), представляваща заплатена без да е налице основание сума под формата на неправомерно начислена и събрана такса за предсрочно погасяване на остатък по отпуснат кредит с договор от 13.06.2012 г., както и иск за обезщетение за забава от 161,12 лв, представляваща законна лихва за забава върху посочената главница за периода 29.01.2020 г. до 26.03.2020 г.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 800/22.12.2021 г. по т. д. 989/21 г. по описа на Апелативен съд – София, ТО, 6 състав в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд по т. д. 616/20 г., с което е уважен искът на „Надежда маркет ритейл“ ЕООД срещу „Търговска банка Д“ с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 82 000 лв, част от вземане от 83 850,45 евро (левова равностойност 163 997,23 лв), платена без основание сума под формата на неправомерно начислена и събрана такса за предсрочно погасяване на остатък от отпуснат кредит с договор от 05.07.2011 г., както и за сумата 1 321,22 лв, законна лихва за забава за периода 29.01.2020 г. до 26.03.2020 г. върху посочената главница.

ОСЪЖДА „Търговска банка Д“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място] [улица] да заплати на „Надежда маркет ритейл“ ЕООД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] сумата от 2000 лв, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, направените разноски пред ВКС.

Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на „Търговска банка Д“ АД може да се обжалва пред друг състав на ВКС, ТК в едноседмичен срок от връчването му на страните. В останалата част, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: