О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50414

гр. София, 02.08.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 1267 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството З. Р. А., чрез процесуалния представител адв. С. М. от САК, срещу решение № 10565 от 06. 12. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по в. гр. д. № 6217 по описа на съда за 2019 г. Въззивното решение е обжалвано по касационен ред в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно такова № 3974 от 03. 06. 2019 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-3 състав по гр. д. № 6440 по описа на съда за 2017 г. в неговата част, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземане в полза на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:[ЕИК] към касаторката, по извлечение от счетоводните книги на банката от 19. 09. 2016 г., заповед за изпълнение от 29. 09. 2016 г. и изпълнителен лист от 29. 09. 2016 г., издадени по ч. гр. д. № 53197/2016 г. по описа на СРС, 40 състав, и съгласно договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL39872/28. 07. 2008 г., ведно с прилежащите му допълнителни споразумения, сключен между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, като кредитодател и З. Р. А., като кредитополучател, частично предявено за сумата 65645,83 швейцарски франка, формирана, както следва: 32942,90 швейцарски франка - част от дължимата сума по главницата за периода 10. 09. 2013 г. - 19. 09. 2016 г.; 31699,50 швейцарски франка - цялата дължима договорна лихва за периода 10. 04. 2013 г. - 19. 09. 2016 г., и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението - 20. 09. 2016 г. до окончателното изплащане на вземането, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба, съдържаща и инкорпорирано в нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК /както това е изрично установено в подготвящото разпореждането за образуването на касационното производство, такова разпореждане № 54 от 08. 04. 2022 г./, се правят оплаквания, че обжалваното въззивно нарушение е недопустимо, неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Излагат се аргументи, както следва: I. Решението е недопустимо; На първо място, заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба са подадени от лице, което не е кредитор на вземането, не е носител на претендираното материално право и не е процесуално легитимирано да предяви установителни искове за съществуване на вземането; С договор за цесия за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 02. 10. 2008 г., сключен между „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД и „Ю. Б. АД (доказателство № 5 към исковата молба) банката е прехвърлила всички свои вземания по договори за жилищни и потребителски кредити, изброени в Приложение № 1 към договора за цесия, като прехвърлянето влиза в сила от 27. 08. 2008 г.;

Следователно, считано от тази дата, банката е загубила качеството си на кредитор по договора за кредит; Разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК предоставя облекчена процедура на лимитативно посочените в нея субекти - държавни учреждения, общините и банките да получат заповед за изпълнение, когато вземането се основава на документ или извлечение от счетоводните книги, с които се установяват вземания на посочените субекти; В настоящия случай банката не се позовава на права, възникнали директно за нея в качеството и на кредитодател по договор за банков кредит; Напротив, тя се е разпоредила с тези права като е прехвърлила вземането си по договор за банков кредит с небанкова институция - „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД; Впоследствие, вземането отново е прехвърлено от „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД на банката — заявител по чл. 417 ГПК с договор за цесия от 08. 12. 2014 г. (доказателство № 6 към исковата молба); Именно първоначалния цесионер „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД е подписвал след извършената първа цесия н02. 08. 2008 г. допълнителните споразумения с касаторката за преструктуриране на дълга; „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД не е банка, предвид което същото дружество не може да се ползва с облекчения ред, осигуряващ незабавно принудително изпълнение срещу длъжника; След като цедентът по договор за цесия от 08. 12. 2014 г. не може да се ползва от този ред, то не може да го ползва и цесионерът; Поради това към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и към момента на подаване на исковата молба банката не е кредитор на вземането и не се явява активно процесуално и материалноправно легитимирана да бъде заявител по чл. 417 от ГПК, и да води иск за установяване на вземането по реда на чл. 422, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК; В този смисъл определение № 161/28. 12. 2012 г. по ч. т.д. № 865/2012 г. на ВКС, определение № 878/28. 12. 2012 г. на ВКС по ч. т.д. № 720/2012 г.; определение № 215/26. 03. 2013 г. на ВКС по ч. т.д. № 1501/2013 г.; определение на ВКС № 583/20. 07. 2010 г. по ч. т.д. № 506/2010 г. на Второ т. о. Твърди се поради изложеното, че решението на САС е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС. Оспорва се, като неправилен и несъстоятелен извода на съда, че това възражение би било основателно, но единствено в заповедното производство, тъй като доколкото производството по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство, в него следва да се провери възникнало ли е изпълнителното основание; II. На следващо място, в производството пред Софийски градски съд са представени в оригинал договора за кредит, ведно с Приложение 1 към него, както и Допълнително споразумение от 11. 06. 2012 година към договора, което е отразено в протокол от 15. 10. 2018 г. на СГС, ГО, 3-ти състав по гр. д. № 6440/2017 г. за извършване на констатация от съда, че в документите има добавен ръкописен текст, който не се съдържа в представените от касаторката документи;

Тези доказателства са съществени, но съдът не е направил никакви фактически констатация, предвид което е нарушил закона; В случая съставът на САС не е бил активен по отношение на необходимостта от търсене на обективната истина; Не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост, предвид което решението е необосновано; Към момента на депозиране на касационната жалба след неколкократни молби до съда представените в оригинал документи не са върнати на касаторката и не се съдържат по делото; III. На следващо място, задължението по договора не е било изискуемо към датата на подаденото от банката заявление за издаване на заповед за изпълнение; Твърденията на банката, че кредитът е обявен за изцяло предсрочно изискуем на 03. 08. 2016 г. са неверни; Предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост не са налице;

На първо място, банката е неизправна страна по договора, тъй като от датата на неговото сключване и до момента прилага нищожни договорни клаузи; Предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост по кредита включват настъпването на обективни обстоятелства - неплащането на определен брой погасителни вноски и уведомяване на длъжника за настъпването на предсрочната изискуемост; Дори и да се приеме, че са настъпили от обективна страна обстоятелствата, при които кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем, то банката не е обявила на касаторката по надлежния ред предсрочната изискуемост; С. Т. решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 18), постигнатата в договор за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател; Както е посочено и пред САС, касаторката не е била уведомена за предсрочната изискуемост на кредита посредством нотариална покана;

Видно от приложената към заявлението за издаване на заповед за изпълнение нотариална покана до З. Р. А., е направено отбелязване на 04. 08. 2016 г. от нотариус В. М. с peг. № 053, че същата е връчена на 03. 08. 2016 г. и получена от И. А. - съпруг, със задължение да я предаде; Касаторката не е омъжена; Съгласно удостоверение 2195/03. 05. 2017 г. на Столична община, район „К. поляна“, се удостоверява, че в личния регистрационен картон на З. Р. А. фигурира вписано семейно положение „неомъжена“; С оглед на горното, връчването на нотариална покана на лице, различно от длъжника, не представлява надлежно уведомяване за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, тъй като уведомлението до длъжника като задължителен елемент от фактическия състав на предсрочната изискуемост, не е изпратено и не е достигнало до нея - налице е нарушение на чл. 46, ал. 2 от ГПК; IV. Нa следващо място, в чл. 6 от договора е посочено, че погасяването на задължението ще става на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка от тях, определен от погасителен план (Приложение № 2) към договора и представляващо неразделна част от същия;

В чл. 7 от договора се съдържа уговорката, че погасителните вноски ще се изплащат ежемесечно, но не е уговорена конкретна падежна дата; Към заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се съдържа погасителен план към договора, който да съдържа пореден номер на вноската и разбиването на главница и лихви, и по който длъжникът да се е задължил, и следователно не може да бъде установена падежната дата на всяка погасителна вноска, с настъпването на която длъжникът се поставя в забава от правилото на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД; При липса на конкретно уговорен падеж датата на забавата, посочена от заявителя, а именно 14. 08. 2008 год. (т. нар. “първа просрочена вноска”), се налага извода, че липсват данни за изискуемост на вземането на банката по договора за кредит и не са налице предпоставките по чл. 418, ал. 2 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист; На следващо място, в процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот се касае за две групи неравноправни клаузи, въз основа на които същите са нищожни клаузи, които попадат в приложното поле на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/ЕИО на Съвета, относно неравноправните клаузи в потребителските договори;

Първата група клаузи касаят преизчисляването на месечните анюитетни вноски по курса на швейцарския франк, въпреки че такива не се дължат, а именно: чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, гл. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора; Втората група неравноправни клаузи, касаят недължимо заплатени суми, въз основа на едностранно увеличение на лихвата от страна на банката, въпреки липсата на основание за това, а именно клаузите, предвидени в чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договора; Посочените клаузи са нищожни, като противоречащи на закона, накърняващи добрите нрави, уговорени при липса на съгласие и при липса на основание; Те попадат в приложното поле на чл. 143 от ЗЗП, противоречат на Закона за кредитните институции, както и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори; Цитираните по-горе клаузи от типовия договор за кредит са обявени за неравноправни и като такива за нищожни и от Комисията за защита на потребителите с Протокол № 22 от 27. 05. 2015 г. и Протокол № 44 от 14. 09. 2010 г., в които са изложени подробни мотиви; Нещо повече, Комисия за защита на потребителите е предявила колективен иск срещу „Ю. Б. АД, по който е образувано гр. д. № 3389/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-13-ти състав, за прогласяване нищожност на клаузи от договори за кредит в швейцарски франкове, обезпечени с ипотека и допълнителни споразумения към тях, представляващи и клаузи от сключеният договор за кредит между банката и касаторката, като неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, включително е поискала да се постанови забрана за бъдещото им прилагане и да се осъди ответника да огласи съдебното решение;

Предмет на договора за кредит (чл. 1, ал. 1) е кредит на стойност 73500 евро; В заповедното и в настоящото производство банката претендира вземане в швейцарски франкове; В поканата за доброволно изпълнение длъжника е поканен да изплати 136237,82 лв. и други суми в лева, а в заповедта за изпълнение е разпоредено да се изплатят 32942,90 швейцарски франка, представляваща част от главница в общ размер на 123415,75 швейцарски франка, за периода от 10. 09. 2013 г. до 19. 09. 2016 г., ведно със законната лихва за периода от 20. 09. 2016 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 31699,50 швейцарски франка за периода от 10. 04. 2013 г. до 19. 09. 2016 г., такса в размер на 1003,43 швейцарски франка за периода от 11. 04. 2013 г. до 19. 09. 2016 г.;

Налице е съществено несъответствие в претендираните от банката суми, и противоречие между договора за кредит, който е основание на вземането, извлечението от счетоводните книги и заявената претенция с поканите за доброволно изпълнение, като не е ясно как кредиторът е изчислил размера на претенциите си, заявени в заповедното и в настоящото производство и в изпълнителното дело; Процесният кредит е отпуснат и усвоен във валутата и в размера, в които е уговорен - 73500 евро;

В нито един момент банката не е предоставила в собственост и на разположение на касаторката швейцарски франкове, което я лишава от основание да претендира връщане на кредита в равностойност на тази валута; Уговорката относно различните валути на насрещните задължения на страните по договора за кредит не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП; Процесният договор е типов и е изготвен предварително от банката без възможност за кредитополучателя да влияе върху съдържанието му, включително върху клаузите, предвиждащи последваща промяна на валутата и на стойността на кредита и на месечните вноски; Стойността на главницата към момента на сключване на Договора за кредит е 73500 евро, а претендираната от банката главница с поканите за доброволно изпълнение, след погасяване в продължение на години и преизчислена през курс на швейцарския франк, е 136237,82 лева;

Претендираната от банката главница, отделно от начислените лихви и такси, е увеличена с около 50%, без потребителят да е получил срещу това каквато и да било услуга или благо, включително без да е получил от банката швейцарски франкове; Договорът предвижда гаранции и предпазни клаузи, които изключват възможността банката да понесе евентуални неблагоприятни за нея промени в курса на швейцарския франк и създават значително неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца; Задължението на банката е на фиксирана стойност в лева и не се влияе от курса на швейцарския франк (чл. 1, ал. 2); Насрещното задължение, претендирано в швейцарски франкове, е неопределено и неговият размер се определя от едната страна по договора – банката; Оспорената уговорка не отговаря на изискването за добросъвестност предвид различното ниво на информираност, професионална подготовка и възможност на страните да преценят последствията от сключване на процесния договор към момента на сключването му; Добросъвестността изисква преди сключване на договора и двете страни да съобразят дали доходите на касаторката са достатъчни да изплаща месечните вноски по кредита и да посреща финансовите си нужди; Тази преценка касаторката е направила за кредит в размер на 73500 евро, но не и за задължение на 50 % по-висока стойност; На следващо място, съгласно чл. 147 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин;

При съмнение относно смисъла на определено условие, то следва да се тълкува по благоприятен за потребителя начин; Клаузите на процесния договор са дотолкова неясни и двусмислени, че от тях не може да се направи категоричен извод каква е валутата на кредита и кой и по какви критерии може да я променя; Това налага да се приложи чл. 147, ал. 2 ЗЗП и договорът да се тълкува по благоприятен за потребителя и единствено логичен начин, че потребителят дължи уговорения и усвоен кредит в размер на 73500 евро, но не и претендираната сума в швейцарски франкове; До същия извод е достигнала и КЗП; Поради изложеното, претендираното от банката вземане в швейцарски франкове не съществува, тъй като е възникнало и погасявано задължение за ползваната главница от 73500 евро ведно с уговорената лихва, но не и валидно задължение в швейцарски франкове; Налага се изводът, че претендираното от банката вземане за главница не е дължимо в размера и във валутата, посочени в извлечението от счетоводните книги на „Ю. Б. АД, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение;

Сумите, които ищецът претендира с исковата молба, посочени в справката по чл. 366 ГПК като „Погасена главница” и „Общо непогасена главница”, също не са в твърдяния от банката размер, а в завишен такъв; От лихвените листове, издадени от „Ю. Б. АД на 15. 05. 2017 г. (представени от ищеца към исковата молба) е видно, че веднага след сключване на договора за кредит банката е увеличила приложимия лихвен процент въз основа на нищожните договорни клаузи; От справката по чл. 366 от ГПК и извлечението от разплащателна сметка на граждани и домакинства - валута издадена от ТБ „Ю. Б. АД на 15. 05. 2017 г. (представени от ищеца към исковата молба) е видно, че през целия срок на действие банката е изчислявала, събирала и претендира в настоящото дело недължими суми, акумулирани в резултат на неправомерното увеличение на лихвения процент; Следователно претендираното от банката вземане за лихви не е дължимо в размера, посочен в извлечението от счетоводните книги на „Ю. Б. АД, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение;

От своя страна заповедта за изпълнение е издадена в нарушение на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тъй като вземането, за което е издадена, произтича от договорни клаузи, противоречащи на закона - чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 143, т. 10 и т. 12, пр. 2 ЗЗП; Сумите, които ищецът претендира с исковата молба, посочени в справката по чл. 366 ГПК като „Начислена лихва”, „Погасена лихва” и „Общо непогасена лихва”, също не са в твърдяния от банката размер, а в завишен такъв поради изчисляване на лихвите при неправомерно увеличение на лихвения процент. /Следва изложение относно такси, които не са предмет на касационната жалба – бел. на докладчика в касационната инстанция./;

Нещо повече, от заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводната експертиза се установява, че задължението по процесния договор е олихвявано с лихвен процент, който надвишава с повече от 10 % договореният лихвен процент в чл. 3, ал. 1 от договора, а именно БЛП в размер на 5 % и договорна надбавка от 1.2 пункта; V. На следващо място, с тези допълнителни споразумения се предоставя „облекчено погасяване“ на задълженията за определен срок; Размерът на дълга е бил преоформен, чрез натрупване на просрочената главница и начислени редовни и наказателни лихви към момента на сключване на анексите; По този начин е формирана нова олихвяема главница, като необосновано е бил увеличен общия размер на дълга;

С тези допълнителни споразумения не се предоставя „облекчено погасяване“ на задълженията, а напротив - положението на касаторката се утежнява; Уговорките, въз основа на които е осъществено олихвяването на изтекли лихви са нищожни, поради противоречие със закона - чл. 10, ал. 3 от ЗЗД и не пораждат действие, предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД; Нищожни, поради противоречие със закона - чл. 13, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 9 на БНБ от 03. 04. 2008 г. (отм.) са и уговорките, с които размера на неиздължената главица се увеличава не само с просрочените лихви, но и с просрочените такси (в този смисъл решение № 66/29. 07. 2019 г. на ВКС, Второ отделение по т. д. № 1504/2018 г.);

Съгласно формираната каузална практика на ВКС, изразена в решение № 66 от 29. 07. 2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на Второ т. о., уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим, на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, само при уговорка между търговци, каквото качеството касаторката безспорно не притежава;

Обстоятелството, че към момента на сключване на процесните споразумения не е налице подзаконов нормативен акт на БНБ (Наредба), която да предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви, означава, че уговорената в споразуменията договорна клауза, създаваща такава възможност е нищожна на основание чл. 26, ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 3 ЗЗП; Клаузите от допълнителните споразумения са неравноправни, тъй като налагат на потребителя по-тежки условия на първо място чрез капитализиране на лихвите и превръщането им в нова главница, което означава начисляване на лихви върху лихви; На второ място клаузата за „облекчено погасяване“ е подвеждаща, защото в резултат на нейното прилагане се е стигнало до увеличаване размера на задължението и е настъпило значително оскъпяване на дълга; След като размерът на задължението е определен на база на нищожните договорни клаузи, то споразуменията представляват спогодби по непозволен договор, които са нищожни, съгласно чл. 336 ЗЗД; Допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 336 ЗЗД; VI. На следващо място решението на САС е в противоречие с посочената от касаторката практика на СЕС, която съдът е счел, че: „...макар и изхождаща от друга правна система, но намира, че същите са ирелевантни за настоящия казус“;

Клаузите в договора противоречат и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори; Тя е приета и е станала част от българското законодателство със ЗЗП; В параграф 13а, т. 9 от ЗЗП се казва, че „Този закон въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО...”, т. е. тази директива е станала част от нашето вътрешно законодателство и е била в сила към момента на сключване на договора за кредит; Идеята на закона изхожда от това, че потребителят се свърза с по-слабата икономически страна в това правоотношение, който следва да бъде защитен, за да се улесни изграждане на вътрешен пазар и свободно движение на стоки;

Поради това, той не бива да бъде в позицията на неинформираност и не следва да бъде принуждаван да cе съгласява с установените предварително от продавача или доставчика без да може да повлияе на съдържанието им; В този смисъл са и решения С-168/2005 г., С-484/2008 г. на СЕС; Според решение по делото “Erte”С-260/89 г. на СЕС винаги, когато една държава членка на ЕС ограничава правата на гражданите чрез национални мерки, прилага се европейското право; В Директива 2005/29/ЕО на Е. П. и на Съвета от 11 май 2005 година, дефиницията на „дължима професионална грижа“ ограничава същата до разумни граници, с цел да се гарантира и възможността на търговецът да осъществява търговската си дейност, така че да реализира печалба от същата, но в същото време това ограничение е до границите на почтеността/честността в пазарните му практики спрямо потребителите;

Поради абстрактността на понятията „почтеност“ и „честност“ в една търговска практика, същите следва да бъдат преценявани с оглед на конкретната фактическа обстановка; В настоящия казус липсва каквато и да е почтеност или честност, напротив - касаторката е подведена от цялостната политика на ищеца, за да се поставят основите на увеличена кредитна задлъжнялост; По този начин не просто се заобикаля закона, но клаузите противоречат на същия и излизат извън нормативно определените граници па добрите нрави; Процесните клаузи не са индивидуално уговорени и в този смисъл е решение № 51 от 04. 04. 2016 г. по т. д. № 504/2015 г., Второ т. о., ВКС; На следващо място, поставените въпроси по дело С-119/17 на СЕС, по повод на което е било спряно производството по т. д. № 3359/15 г. на ВКС, I ТО до приключване на производството по делото пред СЕС (касае се до идентичен спор между потребител на кредит и

„Ю. Б. АД по сключен договор за кредит с клаузи, идентични с клаузите по сключеният договор за кредит на доверителката ми с Банката), са във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, в хипотеза на кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор (кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е в същата чуждестранна валута, но кредитът реално е отпуснат в националната валута, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление);

Въз основа на това, че валутата в която е сключен кредитният договор има само функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление, в т. 20 от постановеното на 22. 02. 2018 г. по дело С-119/17 по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС мотивирано определение е посочено, че договорът за кредит не предвижда поне възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута; Кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута независимо, че е предоставен в националното платежно средство и че договорът предвижда преобразуване на налични на кредитополучателя по негова банкова сметка ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски;

При тези обстоятелства СЕС е приел в т. 20 от определението, че този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадените разрешенията в постановено от СЕС решение по дело С- 26/13; С определението си по дело С-119/17 СЕС препраща към свое решение относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл. 3, пар. 1 и чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13; Посочените разпоредби са транспонирани в чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ЗПП, поради което даденото от СЕС тълкуване е задължително за националните юрисдикции на държавите - членки на Европейския съюз; Съгласно чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05. 04. 1993 г. и чл.145, ал. 2 ЗЗП, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език; В т. 1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 на СЕС и в разяснителната част към него е посочено, че чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, на и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата национална валута, в която е бил договорен, тъй като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация;

СЕС се е произнесъл, че чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите (в този смисъл и т. 42 по дело С-26/13 и т. 31 по дело С-96/14 на СЕС), но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език; Съдът е подчертал, че изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилага дори когато клаузата попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или „съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, пар, 2 от Директива 93/13 (в този смисъл е и т. 68 от решение от 30 април 2014 г. по дело С-26/13 на СЕС);

Не се прави преценка на неравноправния характер на посочените в споменатата разпоредба клаузи, само ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че те са били изразени от продавача или доставчика (в случая от банката), на ясен и разбираем език (разрешението е дадено и в т. 32 от решение на СЕС от 03. 06. 2010 г. по С-484/08); Според т. 2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие; Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения;

В т. 50 от решението е разяснено, че от една страна потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си; От друга страна, банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута; При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения;

Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т. 47 по дело С-484-08) разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им; В т. 3 от диспозитива и т. 54 и т. 56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл. 3, пap. 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл.145, ал.1 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва е хода на изпълнение на договора;

Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута (най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, пap. 1 от Директива 93/13); За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т. 57 от решението по С-186/16, в който смисъл и решение по С-415/11, т. 68 и 69); В т. 55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя;

В диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. (транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за неравноправния характер при бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора; Изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими единствено към основанията чл.143, т. 7, т. 10, т. 12 ЗЗП, в които не попада клауза, регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута (швейцарски франкове) и погасителни вноски, дължими в същата валута; Следва да се има предвид, че договорът за кредит не е ценна книга, нито е сделка с финансови инструменти (решение № 95 /13. 09. 2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС,

Второ т. о.), а цената на кредит в чуждестранна валута по см. на чл.144, ал. 3, т. 1 вр. чл. 143, т. 12 ЗЗП е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи, които прави кредитополучателят вследствие поемането на валутния риск; Банков кредит в чуждестранна валута не представлява и договор за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута;

С оглед посочената задължителна практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право, както и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, с решение № 295/22. 02. 2019 г. на Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение по т. д. № 3539/2015 г. се дава следния отговор на правен въпрос:

„Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.“;

По делото е безспорно, че касаторката като физическо лице, на което по силата на сключения с банката през 2008 г. договор е предоставен ипотечен кредит по ЗКИ, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, има качеството на потребител по см. пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката съответно се явява търговец по см. на пар. 13, т. 2 от ДР на ЗЗП; С клаузата на чл. 23, ал.1 от кредитния договор, кредитополучателят поема за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като в ал. 2 на чл. 23 от договора декларира, че разбира икономическия смисъл и правните последици на клаузите на договора и е съгласен с настъпването им; В решение № 98/17 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, Второ т. о., решение № 51/04. 04. 2016 г. по т. д. № 504/2015 г. 2015 г. и решение № 77/22. 04. 2015 г. по гр. д.№ 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО е посочено, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, се носи именно от доставчика на услугата;

В настоящия случай, касаторката не е могла да изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по клаузата на чл. 23, ал. 1 от него, както и да е имала възможност да повлияе върху нея; С оглед клаузите от договора, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването му към датата на сключването, се установява, че: 1/ кредитът, съгласно чл. 1 от договора, се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 73500 евро; 2/ независимо, че в чл. 2, ал. 1 е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка кредитополучателят няма, тъй като същата е блокирана; 3/ швейцарските франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в евро преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става именно в евро по негова сметка в евро; Видно от горните уговорки, реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице;

Банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си; Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева/евро в посока повишаването му, не води до извод, че е налице, достатъчна информираност” на потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване; Кредитополучателят - физическо лице е сключил жилищен кредит в швейцарски франкове при необходим му, с оглед целта на кредита паричен ресурс в евро - „резервната валута” по чл. 29 ЗБНБ, при клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на потребителя на паричен ресурс в швейцарски франкове (блокирана сметка); Това сочи, че към момента на сключването на договора потребителят е възприел предлаганият му кредитен продукт за по-изгоден с оглед по-нисък лихвен процент, доверявайки се на стабилността на швейцарския франк като една от основните световни валути;

На потребителя обаче като по-слабата страна в правоотношението, вкл. с оглед степен на информираност, не е предоставена информация при сключването на договор за жилищен кредит със срок на издължаване от 25 години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от професионалната й дейност, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимизира валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови инструменти;

След като банката не е изпълнила задължението си да уведоми по-слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местната национална валута; Клаузата на чл. 23, ал. 1 е неравноправна, тъй като е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора;

С оглед неравноправния си характер, клаузата се явява нищожна на основание чл. 143, т. 19 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП; С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързаните с този риск, касаторката е заплатила суми при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД са сумите по курс на швейцарския франк към еврото, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата (1 швейцарски франк за 0,6242918 евро), при фиксиран курс на лева към еврото, като резервна валута по чл. 29 ЗБНБ; С оглед на което, първата група клаузи, касаещи преизчисляването на месечните анюитетни вноски по курса на швейцарския франк, въпреки че такива не се дължат чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора, както и втората група неравноправни клаузи, касаят недължимо заплатени суми, въз основа на едностранно увеличение на лихвата от страна на банката, въпреки липсата на основание за това, а именно клаузите, предвидени в чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договора са нищожни, като противоречащи на закона, накърняващи добрите нрави, уговорени при липса на съгласие и при липса на основание; В този смисъл са решение № 295/22. 02. 2019 г. на Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение по т. д. № 3539/2015 г.; определение № 374/10. 07. 2018 г. на Върховен касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, т. д. № 60402/2016г., които касаторката моли да бъдат взети предвид, при постановяване на решение;

VII. Не на последно място, с решение № 214725 от 11. 09. 2019 г. по гр. д. № 44348/2016 г., III ГО, 142-ри състав по описа на Софийски районен съд, потвърдено с решение № 263414/25. 05. 2021 г. по гр. д. (В) № 5209/2020 г. на СГС, ГО Възз. II-а състав в частта, в която са уважени предявените искове от З. Р. А. срещу „Ю. Б. АД обективно съединени установителни искове е правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП за признаване за установено в отношенията между страните, че разпоредбите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 7, ал. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL39872 от 28. 07. 2008 г. са нищожни, като към момента на депозиране на касационната жалба делото е висящо за разглеждане пред ВКС, гр. д. № 3829/21 г., IV г. о.

По изложените съображения в касационната жалба се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, обезсилването, респ. - отмяната му в тази част, по същество - отхвърляне на предявените срещу касаторката искове в цялост, обезсилване на издадените срещу касаторката заповед за изпълнение и изпълнителен лист, присъждане на разноски за трите съдебни инстанции и на направените в заповедното производство такива, както и на адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, дължащо се при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не претендира разноски за настоящото производство.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касаторката искове в уважената им с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: Обжалваното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл по предявения главен иск е допустимо; По делото не се спори между страните, че е бил сключен договор за кредит № НL 39872 на 28. 07. 2008 г.; Не е спорно и обстоятелството, че с договор за цесия от 02. 10. 2008 г. банката е прехвърлила свои вземания по пакет договори, а в частност и вземанията си по процесния договор на „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД;

След прехвърляне на вземанията по процесния договор, са били сключени редица допълнителни споразумения между „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД и касаторката за преструктуриране на дълга; С договор за цесия от 08. 12. 2014 г., сключен между „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД и „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД вземането по договора за кредит и съответно по допълнителните споразумения отново е прехвърлено на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД; Жалбоподателката твърди, че доколкото „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД не е банка (факт, който не е спорен между страните), то при повторното цедиране на дълга, банката не би могла отново да получи правото да се ползва от облекчения режим на принудително изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, тъй като в качеството си на цесионер тя не може да получи повече права от цедента. Въззивният съд е посочил, че това възражение би било основателно, но единствено в заповедното производство;

Провежданото исково производство по установяване дължимостта на вземания, оспорени в заповедното производство, след издаване на заповед за незабавно изпълнение, макар и да съставлява своеобразно продължение на развитие на отношенията между страните в заповедното производство, има своя относително самостоятелен характер, като в исковото производство не може да се осъществява контрол, макар и косвен върху законосъобразността на вече издадената заповед за незабавно изпълнение, вкл. и досежно допустимостта на заповедното производство; Обжалваното решение е валидно (не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание), както и е допустимо. Относно правилността му въззивният състав е приел, че въззивната жалба, с която е сезиран, е частично основателна в частта й срещу първоинстанционното решение в неговата част, с която е уважен предявения иск за установяване дължимостта и на сумата 1003,43 швейцарски франка, начислена като „такси“ /в тази му част, с която първоинстанционното решение е отменено и по същество искът за същата сума е отхвърлен, въззивното решение не е обжалвано от банката-ищец и не е предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК – бел. на докладчика в касационната инстанция/.

По отношение на останалата му част, въззивният състав е приел, че първоинстанционното решение е и правилно, като е посочил, че: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по иск с правно осн. чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК, предявен от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу касаторката за признаване дължимостта на сумите както следва: сумата 32942,90 швейцарски франка, представляваща главница по Договор банков кредит № НL 39872/28. 07. 2008 г. и допълнителни анекси към същия за периода 10. 09. 2013 г. - 19. 09. 2016 г., представляваща част от общо твърдяна за дължима дума от 123417,75 швейцарски франка; сумата 31699,50 швейцарски франка - договорна лихва за периода 10. 04. 2013 г.-19. 09. 2016 г. и сумата 1003,43 швейцарски франка - такси за периода 10. 04. 2013 г. -19. 09. 2016 г.; За посочените суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 29. 09. 2016 г. по ч. гр. д. № 53197/2016 г. по описа на СРС, 40-ти състав; Дължимостта на сумите по заповедта се оспорва в заповедното производство от ответницата, поради което са предявени процесните искове; Ответницата /сега касаторка/ оспорва исковете; Твърди, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането, тъй като поканата за обявяване на предсрочната изискуемост не е връчена редовно и че в договора за банков кредит не е уговорено изрично падежна дата на всяка анюитетна вноска; Твърди, че договорът за банков кредит е нищожен, тъй като е сключен при неравноправни клаузи, както досежно уговорената и усвоена сума в различни валути, така предвид неясните уговорки и клаузи, създаващи значително неравновесие между правата на ответницата в качеството й на потребител и тези на банката – търговец;

Оспорва дължимостта на начислените лихви и такси, като твърди че същите не са уговорени двустранно, нито с договора за кредит, нито с последващите споразумения. Въззивният съд е приел, че за да бъде успешно проведен искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК следва да бъдат изпълнени следните предпоставки: От процесуална страна: да има успешно проведено заповедно производство, приключило с издаване на заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417 от ГПК и издаден изпълнителен лист; в законоустановените преклузивни срокове длъжникът да е оспорил чрез надлежно подадено възражение вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение; кредиторът взискател да е предявил също в законоустановените преклузивни срокове иска си за установяване съществуването на твърдяното вземане; От материално правна страна:

Да е налице валиден договор за кредит, от който да са възникнали задължения за ответника, които не са изпълнени в установения по договора срок и да е редовно обявена предсрочната изискуемост на кредита.; В случая, спорно е между страните съществуването на валиден договор за кредит; Ответницата оспорва представения договор за кредит № НL 39872/28. 07. 2008 г. и споразумение към същия от 11. 06. 2012 г., досежно тяхната истинност и автентичност, като твърди, че договорът не е подписан от нея, а в споразумението има дописване на текст на ръка; В откритата процедура по оспорване на частни писмени документи, не са ангажирани доказателства, поради което първоинстанционният съд е кредитирал изцяло посочените писмени доказателства, а въззивният състав е споделил този извод; Видно е от представените по делото ксерокопия на договора за кредит и на споразумение от 11. 06. 2012 г., че същите са двустранно подписани, видно е и че и в двата документа има добавен ръкописен текст, но това обстоятелство не е основание само по себе си, документите да бъдат приети за неистински или неавтентични доказателства; Договорът и споразумението съставляват частни писмени документи;

Подписаният частен документ има формална доказателствена сила, което означава, че следва да се приеме за доказано, обстоятелството, че лицата, които са го подписали са направили изложените в документа изявления, ако друго не е доказано; В случая, въпреки оспорването на автентичността на двата документа от ответницата, не е проведено от същата (чиято е била доказателствената тежест) надлежно доказване на твърденията й за неавтентичност на документите; За да има формална доказателствена сила, частният документ, освен да съдържа автентичен подпис, трябва и досежно съдържание да отговаря на действителните изявления, направени от издателите на документа; Ответницата е оспорила документите и досежно съдържанието на същите, предвид дописването на ръкописен текст; В откритата процедура по оспорване, обаче, не е ангажирала доказателства, които да доказват, че действителната воля на страните, респ. на страната по договора или споразумението е подменена с добавянето на ръкописен текст;

Предвид изложеното въззивният съдебен състав изцяло кредитира договора за банков кредит и споразумението от 11. 06. 2012 г. като надлежни писмени доказателства; Предвид тези доказателства и посочените по-горе писмени доказателства, съдът приема за изпълнен фактическия състав на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК; Налице са всички процесуални предпоставки за уважаването на предявения иск, досежно претендираните главница и лихви; Жалбоподателката твърди, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задължението й по договора за кредит; Това възражение е неоснователно и недоказано; Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, задължителна за въззивната съдебна инстанция и изцяло споделяна, съдържанието на понятието „предсрочна изискуемост“ обхваща в неделимо единство обективен и субективен елемент, а именно: от една страна, спиране на плащанията по договора от кредитополучателя, от друга, изрично волеизявление на банката, че прави кредита предсрочно и изцяло изискуем, което надлежно, по сигурен начин, да е било доведено да знанието на кредитополучателя. В случая въззивният съд е намерил, че са изпълнени и двата посочени елемента: видно от приетото заключение на ССЕ, без оспорване от страните, за периода след 07. 02. 2013 г., ответницата през определени продължаващи повече от три месеца, периоди от време, е спирала плащанията по договора за кредит;

Видно е, че с нотариална покана, връчена на ответницата чрез лице, посочено в поканата като неин съпруг, банката е уведомила същата, че прави кредита предсрочно и изцяло изискуем; Възражението на жалбоподателката, че поканата не е връчена редовно, тъй като тя е неомъжена (факт, който въззивният съд е приел за доказан предвид представеното удостоверение), а за качеството на лицето, получило същата със задължение да я предаде е отбелязано „съпруг“ е неоснователно;

Длъжностното лице, връчващо поканата, няма правомощията да изисква документ за самоличност на лицето, което е намерено на адреса, посочен от жалбоподателката и което лично е съобщило своята родствена връзка с нея; Длъжностното лице отбелязва, факта, който му е съобщен от лицето, получило поканата; След като това лице е намерено на посочения от жалбоподателката адрес, и е приело задължението да предаде връчената покана доброволно, то не може да се приеме, че неточното отбелязване на качеството на лицето доказва отрицателния факт на недовеждане до знанието на жалбоподателката, съдържанието на нотариалната покана, което е единственото релевантно обстоятелство за настъпване на предсрочната изискуемост;

Съдът приема, че с връчване на нотариалната покана е настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит; Жалбоподателката навежда възражение на недействителност на договора за кредит, предвид съдържащите се в същия неравноправни клаузи от една страна поради уговорената сума по кредита в една валута и усвояването му в друга, и от друга страна поради едностранното изменение от страна на банката на клаузи, водещи до преструктуриране на кредита, без да има възможност ответницата като потребител да разбере, съобрази и се противопостави на тези клаузи; Това възражение и в двете си части е неоснователно и недоказано;

Видно от съдържанието на договора за кредит и видно от заключението на приетата без оспорване в първоинстанционното производство и от двете страни ССЕ, кредитът е бил уговорен в швейцарски франкове и е бил отпуснат и преведен по сметка на ответницата в швейцарски франкове; Съгласно чл. 1 от договора банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове; Видно от т. II, 1.1. от заключението на ССЕ, на 14. 08. 2008 г. по сметка на ответницата е предоставен и усвоен кредит в размер на 121673 швейцарски франка; След усвояването на кредита от ответницата в тази валута, същата е осъществила с банката валутна сделка тип „арбитраж“ и е закупила с отпуснатата й кредитна сума в швейцарски франкове 73500,63 евро; Т.е. няма разминаване в уговорената и усвоена валута на кредита и в изискуемата от банката валута за погасяване на кредита;

Видно е от представените доказателства и от заключението на ССЕ, че са уговорени анюитетните вноски по кредита, падежа на всяка вноска, дължимата валута и пр.; Не може да се приеме за доказано, че договорът за банков кредит или отделни негови клаузи са нищожни, като уговорени във вреда на потребителя - кредитополучател; Предпоставките, обуславящи нищожността при неравноправни клаузи са следните: 1. клаузата да не е индивидуално уговорена; 2. клаузата да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3.клаузата да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4. клаузата да е сключена във вреда на потребителя;

Видно е от договора, че посочените клаузи не са уговорени с общи условия, не се твърди, че клаузите са изготвени предварително и потребителят не е могъл да изрази становище по тях; договорът за банков кредит е търговска сделка и уговарянето на възнаградителна (наречена договорна) лихва съставлява съществено условие по договора, поради което и следва такава да бъде уговорена; уговорената възнаградителна лихва е уговорена по начин, който я прави достатъчно точно определяема по разбираем за потребителя начин, доколкото базисния процент макар и банков термин, съставлява точно определено и нормативно уредено понятие; Видно е от заключението на допълнителната ССЕ, също прието без оспорване от страните, че размерът на лихвата по кредита е определян чрез базовия лихвен процент, прилаган от банката и с начисляван допълнителен процент, индивидуално уговарян с допълнителни споразумения, двустранно подписани; Неоснователно е и възражението на жалбоподателката, че размерът на главницата на получения кредит не е бил първоначално определен, а с всяко следващо споразумение размерът на главницата е бил увеличаван;

Видно и от двете заключения на ССЕ размерът на главницата е бил определен и ясен още към датата на усвояване на кредита. Въззивният състав изцяло е възприел изложената във въззивната жалба и в писмените бележки на жалбоподателката практика на СЕС, както и посочената теоретична обосновка, макар и изхождаща от друга правна система, но намира, че същите са ирелевантни за настоящия казус, предвид изложеното по-горе.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо. По спорния въпрос дали е налице процесуалноправна легитимация да води специалният установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, в лицето на кредитор, който сам е сред субектите по чл. 417, т. 2 от ГПК, заявител е в заповедното производство и му е издадена заповед за изпълнение, но е придобил процесното свое вземане, чрез договор за цесия с прехвърлител, който не е сред предвидените в чл. 417, т. 2 от ГПК, за които законът е уредил този облекчен ред за удовлетворяването на вземанията им, е формирана актуална съдебна практика на касационната инстанция, в която на този въпрос се отговаря положително, и която настоящият въззивен състав споделя.

Същата е обективирана в определение № 710 от 02. 12. 2019 г. по ч. т.д. № 2241/2019 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т. о., посоченото в него решение № 205 по т. д. № 2932/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., както и в служебно известните на касационния състав решение № 58 от 17. 06. 2020 г. по т. д. № 1131/2019 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, решение № 60065 от 30. 06. 2021 г. по т. д. № 541/2020 г., ТК, І т. о. на ВКС, решение № 2 от 01. 03. 2022 г. по т. д. № 2310/2020 г., І т. о. на ВКС, и други. С тази актуална практика на касационната съдебна инстанция следва да се счита за преодоляна цитираната от касаторката с твърдение, че обжалваното въззивно решение й противоречи, по-стара такава, поради което и твърдяната вероятна недопустимост на обжалваното решение, за която съобразно чл. 280, ал. 2 от ГПК и разясненията, дадени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. касационният състав следи и служебно, в случая не е налице.

Извън твърденията за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, в касационната жалба и инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не е налице формулиран какъвто и да било правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е изяснен с пресъздадените по-горе и в настоящите мотиви, задължителни за съдилищата постановки, залегнали в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Това е така не само доколкото в строго граматически смисъл не е формулирано питане именно във въпросителна форма, като правен именно „въпрос“ – общо основание за допускане на касационно обжалване, но и защото в изключително подробните оплаквания в касационната жалба, и в също подробното обосноваване на тяхното противоречие с практиката на ВКС и СЕС, такъв въпрос в крайна сметка не е поставен, па макар и разпознаваем не задължително като формулиран непременно във въпросителна форма, но дори изложен и в повествователна такава.

Така посочената пълна липса на формулиран, поставен от касаторката правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, предполага извеждането на такъв въпрос от подробното съдържание на касационната жалба и съдържащото се в нея изложение за допускане на касационно обжалване, от страна на сезирания касационен състав, каквото извеждане обаче, както вече се посочи и по-горе в настоящите мотиви, е недопустимо, съгласно задължителните за съдилищата и ясни разяснения, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., също възпроизведени в мотивите на настоящото определение по-горе.

На свой ред подробните оплаквания за противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС и СЕС, при липсата на правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване, се явяват относими изцяло към правилността на въззивното решение, като основание по чл. 281, т. 3 от ГПК за евентуалното му касиране. Проверката за тази правилност обаче може и следва да бъде извършвана само в производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационно обжалване на решението, като резултат от приключването на производство като настоящото - по чл. 288 от ГПК, законоустановените предпоставки обаче за каквото допускане, по изложените съображения, в процесния случай не са налице.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 10565 от 06. 12. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по в. гр. д. № 6217 по описа на съда за 2019 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 3974 от 03. 06. 2019 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-3 състав по гр. д. № 6440 по описа на съда за 2017 г. в неговата част, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземане в полза на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:[ЕИК] към З. Р. А., по извлечение от счетоводните книги на банката от 19. 09. 2016 г., заповед за изпълнение от 29. 09. 2016 г. и изпълнителен лист от 29. 09. 2016 г., издадени по ч. гр. д. № 53197/2016 г., по описа на СРС,

40 състав, и съгласно договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL39872/28. 07. 2008 г., ведно с прилежащите му допълнителни споразумения, сключен между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, като кредитодател и З. Р. А., като кредитополучател, частично предявено за сумата 65645,83 швейцарски франка, формирана, както следва: 32942,90 швейцарски франка - част от дължимата сума по главницата за периода 10. 09. 2013 г. - 19. 09. 2016 г.; 31699,50 швейцарски франка - цялата дължима договорна лихва за периода 10. 04. 2013 г. - 19. 09. 2016 г., и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението - 20. 09. 2016 г. до окончателното изплащане на вземането.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: