ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 50288
гр. София 14.07.2023 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 12.10.2022 (дванадесети октомври две хиляди двадесет и втора) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 1181 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 466/14.02.2022 година, подадена от „Миладом“ ООД [населено място], срещу решение № 1/04.01.2022 година на Окръжен съд Смолян, първи въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 413/2021 година.
С обжалваното решение на Окръжен съд Смолян е изменил първоинстанционното решение № 20 019/06.08.2021 година на Районен съд Златоград, постановено по гр. д. № 35/2020 година, при което като краен резултат „Миладом“ ООД [населено място] е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на Н. Ш. М. сумата от 9000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 13.11.2017 година, около 09.00 часа в цеха на „Миладом“ ООД [населено място], намиращ се в [населено място], [улица], [община], област С., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 13.11.2017 година до окончателното плащане, като за разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 19 000.00 лева искът е отхвърлен. Наред с това Миладом“ ООД [населено място] е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на Н. Ш. М. сумата от 36.38 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди в резултат на същата трудова злополука, изразяващи се в разликата между получаваното от М. трудово възнаграждение преди злополуката и обезщетението за временна неработоспособност, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.05.208 година до окончателното плащане, като за разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 291.54 лева искът е отхвърлен
С касационната жалба решението на Окръжен съд Смолян се обжалва в частта му, с която предявеният от Н. Ш. М. против „Миладом“ ООД [населено място] иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ е бил уважен.
В подадената от „Миладом“ ООД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че в тази му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано.
Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от Н. Ш. М. против „Миладом“ ООД [населено място] иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Смолян по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. Ш. М. е подал отговор на същата с вх. № 996/23.03.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1/04.01.2022 година на Окръжен съд Смолян, първи въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 413/2021 година, в обжалваната от „Миладом“ ООД [населено място] част, и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в тази му част.
„Миладом“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 14.01.2022 година, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 466/14.02.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В касационната си жалба „Миладом“ ООД [населено място] навежда доводи, че въззивното решение е неправилно в частта му, с която е определен размер на обезщетението за претърпените от Н. Ш. М. неимуществени вреди от 15 000.00 лева и в частта относно определената съотношението на съпричиняване 40.00 % / 60.00 %, като е прието, че по-високият процент на съпричиняване е на работодателя. По отношение на тези въпроси при постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Смолян е изложил мотиви за това, че от заключението на изслушаната и приета по делото съдебномедицинска експертиза било установено, че в резултат на трудовата злополука, Н. Ш. М. бил претърпял субтотална (частична, непълна) ампутация на дисталната (крайната, нокътната) фаланга на 1 (първи) пръст на лявата ръка с фрагмент базално. Вещото лице сочело, че страданията, дискомфортът и неудобствата при такъв вид травми били значителни, мощни, с голям интензитет.
Те били по-силни в началните моменти на травмата и постепенно намалявали с напредването на оздравителните процеси, като всяка манипулация в засегнатата област (операция, превръзка и други) засилвала болките и страданията. Тъй в случая била налице загуба на част от тялото, вещото лице сочело, че можело да се говори за оздравяване на ампутационния чукан, т. е. на оперативната рана в травмираната област. Ампутираната част от палеца не можела да се възстанови в естествения й вид, т. е да израсне отново, поради което дефектът оставал за цял живот и обуславял нарушаването на захвата с лявата ръка-той бил непълен, поради липса на крайната фаланга на палеца. В заключението се сочело, че чувството за болка, праг на чувствителност, степен на поносимост били строго индивидуални процеси, поради което не можело да се даде еднопосочен отговор на въпроса за болките и страданията преживени конкретно от М..
При разпита му в съдебно заседание вещото лице уточнявало, че зарастването на раната било от порядъка на месец, месец и половина-два, тъй като не било нужно съединяване на кости, а единствено зарастване на наранената тъкан. До четвъртия-петия месец се възстановявали нервите, разкъсани при травмата. Обикновено до този момент болките отшумявали, но в науката били известни случаи на т. нар. „Метеранов ефект“, при който болката оставала на мястото на изгубения крайник. Също така вещото лице уточнявало, че захватът на лявата ръка бил нарушен и бил непълноценен за цял живот (нарушена била хватателната функция), като строго индивидуално било при всеки човек умението да се приучи към захващане, т. е. да се адаптира към актуалното си физиологично състояние.
Относно претърпените от ищец болки и страдания по делото била разпитана свидетелката И. М., с която М. се намирал във фактическо съжителство. Същата установявала, че след извършената в болницата ампутация колегите му го докарали в къщи. Имал много силни болки, цяла нощ не бил спал, изгубил много кръв, преживял силен стрес. Въпреки, че му били дадени антибиотици след около 2-3 седмици, травмираната ръка започнала да се подува, а болката била нетърпима, поради което бил откаран в ЦСМП, където му поставили инжекция и му предписали други лекарства. Ръката му изтръпвала, интензивните мъчителни болки продължили до към осмия месец след злополуката, след което започнали постепенно да намаляват. След четвъртия месец и свидетелката си счупила ръката и си останала в къщи. Свидетелката сочела, че след злополуката помагала на М. в ежедневието да се облича, при къпане. Твърди, че след злополуката животът на М. се променил-затворил се в тесен кръг на контакти, срамувал се да излезе дори до магазина. Преди й помагал, цепел и внасял дървата, а след злополуката не можел да държи брадвата, не можел да боядисва-да държи четката. Наложило се да замине да си търси работа в Германия с помощта на приятели, тъй като детето им е с болно сърце и двамата не успявали да покриват разходите за битовите нужди на домакинството, само със заплатата на свидетелката.
Свидетелят М. М., който е съсед на М. също установявал, че след злополуката той държал ръката си постоянно прибрана в джоба, като се оплаквал, че го боли. През зимния сезон, за около 5-6 месеца свидетелят им помагал при цепенето на дърва и пренасянето на въглища за домакинството. Поради травмата на пръста М. не могъл да си намери работа, затова заминал за Германия да си търси такава.
Правилно районният съд бил кредитирал показанията на свидетелката М., преценени през призмата на чл. 172 от ГПК и на свидетеля М. като логични, последователни и кореспондиращи с представените по делото писмени доказателства и заключението на съдебномедицинската експертиза.
Правилно при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, с оглед представените писмени доказателства, съдебномедицинската експертиза и показанията на свидетелите М. и М. районният съд бил съобразил всички обективни фактори, а именно: вида и тежестта на причинените на М. вследствие на злополуката телесни увреждания: субтотална (частична, непълна) ампутация на дисталната (крайната, нокътната) фаланга на 1 (първи) пръст на лявата ръка с фрагмент базално, продължителността и интензитета на търпените физически болки-непосредствено след злополуката и през целия оздравителен период, продължил шест месеца от 14.11.2017 година до 12.05.2018 година, през който период бил във временна нетрудоспособност, видно от представените болнични листове, страданията и неудобства в ежедневието в битов план и нуждата от чужда помощ, трайният характер на увреждането, което било необратимо и било довело до намаляване хватателната функция на ръката и до влошаване качеството на живот, отразило се негативно и на самочувствието на М. и начина на общуване с околните, същият се е затворил в себе си, не желаел да излиза, криел ръката си в джоба, изпитвал притеснения, че не може да помага на семейството си и да го издържа.
Съобразена била и възрастта на пострадалия, който към датата на увреждането е бил на 49 години, семеен с малолетно дете, което е със заболяване на сърцето, както и икономическите условия към момента на увреждането. Въззивният съд считал, че въззивната жалба била частично основателна относно размера на определеното от районния съд обезщетение за претърпените от М. неимуществени вреди.
Съобразявайки гореизброените обстоятелства въззивният съд считал, че справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди била сумата от 15 000.00 лева, която сума се явявала справедлив еквивалент на претърпените от Мехмедалиболки и страдания вследствие на настъпилата на 13.11.2021 година трудова злополука. Неоснователни в тази връзка били оплакванията в насрещната въззивната жалба, депозирана от работодателя „Миладом“ ООД [населено място], че определения от районния съд размер на обезщетение бил завишен и че при определянето му съдът се бил позовал на заключението на съдебномедицинската експертиза, което било необективно и непълно, тъй като вещото лице не било посочило конкретно в каква степен бил нарушен захвата на ръката, след като сочело, че след изтичането на болничните функцията на засегнатия крайник е възстановена напълно.
При изслушването на вещото лице в съдебно заседание същото изрично било уточнило, че под оздравяване след изтичането на болничните се има предвид зарастване на „ампутационния чукан“, което не влизало в противоречие с посоченото, че захватът на ръката бил нарушен за цял живот, тъй като ампутирания палец нямало как да поникне. Вещото лице било посочило, че при трайно увреждане компетентна да определи намалената работоспособност била ТЕЛК. От показанията на свидетелката И. М. се установява, че след изтичане на болничните на М. било издадено направление за ТЕЛК, но свидетелката сочи, че от Комисията не му признали процент намалена работоспособност.
По делото не било представено Експертно решението на ТЕЛК, но обстоятелството, че захвата на ръката бил нарушен и бил непълноценен за цял живот било очевидно и безспорно, тъй като липсата на първата фаланга на палеца значително намалявала захвата на ръката.
Съставът на Окръжен съд Смолян е приел, че в случая М. бил допуснал груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ като бил пренебрегнал изричните забрани в т. 5 от инструкцията и основни правила за безопасност, предприемайки действия по поставяне на стълба и качване над машината, както и докосване с ръка на режещите дискове, без предварително да бил спрял машината, които негови действия несъмнено можели да доведат до злополука, увреждаща здравето му, но въпреки това били предприети от него.
Съдът намирал, че работодателят също не бил изпълнил своето задължение надлежно да инструктира М. конкретно по отношение на работата с машината „BaySonic“. В длъжностната характеристика за длъжността „опаковчик“, за която длъжност М. бил сключил трудов договор с дружеството, не се съдържа задължение за работа като оператор с процесната режеща машина „BaySonic“. Макар да се съдържало задължение да изпълнява възложените му от прекия ръководител или от ръководството на предприятието допълнителни задачи, отнасящи се до производствения процес, работодателят не представял доказателства, че при въвеждане на новите машини през септември 2017 година на М. бил извършен извънреден инструктаж, съгласно изискването на чл. 16, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 10, ал. 3, т. 5 от Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 година за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, както и съгласно изискванията на ЗЗБУТ.
От показанията на св. М. М., който заемал длъжността „оператор на машина“ в дружеството, се установявало, че при въвеждане на машината в експлоатация, същият бил надлежно инструктиран, срещу подпис за безопасна работа с новата машина, чрез проведен извънреден инструктаж от свидетели С. А. а впоследствие с ежемесечен периодичен инструктаж, за което също се бил подписвал.
От представените по делото писмени доказателства не се установявало М. също да е бил инструктиран конкретно за работа с машината „BaySonic“. От представеното копие от Книга за начален инструктаж, на стр. 65 от делото било видно, че Н. Ш. М. бил преминал такъв на 11.11.2016 година, за което била съставена и служебна бележка № ЗЗ/11.11.2016 година. Този инструктаж бил проведен от началник-смяната свидетелката Н. К. и въззивният съд считал, че същият не се отнасял за безопасната работа с машината „BaySonic“, която била въведена в експлоатация по-късно през септември 2017 година, а имал за цел разяснения на общите правила за безопасност в предприятието, в какъвто смисъл били показанията на свидетелката Н. К..
По делото било представено и копие от книга за периодичен инструктаж, проведен на М. на 02.10.2017 година на стр. 66 от делото, след въвеждането на машината в експлоатация, но и този инструктаж се отнасял до общата безопасност на всички работници в цеха на дружеството, тъй като в списъка били посочени лица заемащи различни длъжности-„шивачка“, „общ работник“, „опаковчик“ и „оператор на машина“, и не бил свързан конкретно с безопасното служене с режещата машина „BaySonic“.
Свидетелката К. твърдяла, че подписът за този инструктаж не бил неин, но че и други лица били извършвали инструктаж. Макар свидетелката да твърдяла, че М. бил инструктиран за работа с машината, доказателства в тази насока не се представяли. Свидетелката изрично сочела в показанията си, че нямала специална квалификация за работа с машината „BaySonic“, а била извършила инструктажа съгласно инструкцията, с която машината била снабдена за безопасна работа, което било нарушение на чл. 11, ал. 2 от посочената Наредба, която изисквала инструктажа по чл. 10, ал. 3 да се провежда от длъжностно лице с подходящо образование по ред и условия, определени от работодателя, като се отчита характерът на изпълняваната работа, конкретните условия на работното място и съществуващия професионален риск. Макар от показанията на свидетелите А. и К. да се установявало, че М. бил най-запознат с работата на машината, тъй като при монтирането бил превеждал от турски и бил ентусиазиран да работи с нея, както и че на самата машина била поставена инструкция, работодателят не бил изпълнил нормативното си задължение да извърши извънреден инструктаж при въвеждането на новата машина и да осигури безопасни и здравословни условия на труд, особено при експлоатация на машини и съоръжения, при които било възможно непосредствено да възникне опасност за живота и здравето на работниците.
В случая макар от свидетелите А. и К. да се твърдяло, че на М. е бил проведен първоначален инструктаж за работа с машината при монтирането й, такива доказателства не се представяли по делото, поради което въззивният съд не кредитирал показанията на свидетелите в тази им част.
С оглед на това въззивният съд считал, че и двете страни по делото били допринесли за настъпване на увреждането, като съотношението между отговорността на работника и на работодателя следвало да е 40.00 % към 60.00 %, с оглед на което определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лева след намаляването му с процента на съпричиняване следвало да е в размер на 9000.00 лева. Н. Ш. М. не бил спазил поставената на машината инструкция за безопасна работа, както и изискванията на чл. 126, т. 5 и 6 от КТ и чл. 33 от ЗЗБУТ лично да се грижи за здравето и безопасността си, поради което бил допринесъл за настъпване на злополуката.
Въззивният съд считал, че било неоснователно оплакването в насрещната въззивна жалба, че М. имал по-голяма отговорност за причиняване на трудовата злополука, поради което определеното обезщетение за неимуществени вреди следвало да бъде намалено с 80.00 %. Превенцията на риска от трудова злополука при работа с машини била отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя била водеща. Надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд било задължение в тежест на работодателя и включвало система от мерки, само част от които се свеждали до установяването на конкретни правила за безопасност, прилагани пряко от изложените на риска негови работници и служители, след инструктаж. Видът и броят на останалите мерки, които трябвало работодателят да предприеме, за да осигури безопасни условия на труд, бил в зависимост от действащата подзаконова нормативна уредба, естеството на работата и свързания с нея производствен риск. Делът на тези мерки и значението им за превенцията на риска не изключвало прилагането на чл. 201, ал. 2 КТ, ако работникът грубо бил нарушил правилата за безопасност, но наред с другите обстоятелства бил от значение за степента, в която се намалявало обезщетението при трудова злополука
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Миладом“ ООД [населено място] е поискало обжалваното решение на Окръжен съд Смолян да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това при определяне на определяне на по-голяма сума за обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука длъжен ли е въззивният съд да посочи в мотивите на решението си допълнителни обстоятелства от значение за определянето на по-високия размер по смисъла на чл. 52 от ЗЗД?; за това съществува ли за решаващия съд задължение не само да посочи, но и да извърши преценка, в тяхната съвкупност, на изложените релевантни обстоятелства, като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди?; за това как се определя степента на съпричиняване в резултат на допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняването и действителния принос на пострадалия и задължен ли е съдът да изследва точното съотношение на приноса на пострадалия и да аргументира извода си за съотношението на съпричиняването?; за това кой е меродавният момент за определяне на размера на обезщетението-този на постановяване на съдебния акт или на момента на настъпване на злополуката? и за това следва ли да се намали обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, съответно на тези от тях, които работникът би могъл да избегне, ако положи грижата на добрия стопанин по смисъла на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД.
По отношение на първият от посочените въпроси се твърди наличието на допълнителното основание за допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 12/16.02.2016 година, постановено по гр. д. № 2184/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 373/23.07.2014 година, постановено по гр. д. № 3003/2013 година, решение № 283/14.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1609/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 68/24.04.2013 година, постановено по т. д. № 78/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. С цитираните решения на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 от ГПК да изложи мотиви към решението, съответно да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и да обсъди доводите на страните.
Правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани.
Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 от ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора-чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Така посочената практика е съобразена от въззивният съд, който в мотивите към решението си е сочил, кога и за кои обстоятелства решението на първоинстанционния съд е правилно и обосновано и кога не, като едновременно с това е извършвал собствена преценка на твърденията, доводите и възраженията на страните и на събраните по делото доказателства, която дейност също е отразена в мотивите. Поради това по този въпрос не е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Искането за допускане на касационното обжалване по втория от поставените от „Миладом“ ООД [населено място] въпроси се обосновава с твърдение за противоречие между въззивното решение и решение № 130/16.07.2019 година, постановено по гр. д. № 800/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С последното е даден отговор на въпроса за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съобразно принципа за справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД, като е даден отговор, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е обусловено от редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства-характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, произтичащите от него физически и психологически последици за увредения, тяхната продължителност и интензитет, възраст на увредения, социално и обществено положение и др., които решаващият съд е длъжен не само да посочи, но и да ги прецени в тяхната съвкупност. (т. 11 на ППВС № 4/68 година) Неимуществените вреди са индивидуално определяеми и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им. В понятието „неимуществени вреди“ се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, в това число и негативни изживявания на лицето, в резултат на причинения от увреждането социален дискомфорт. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди.
Въззивното решение на Окръжен съд Смолян е постановено при съобразяването на тази практика, поради което и не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускането на касационно обжалване по този въпрос.
Противоречието между въззивното решение и практиката на ВКС по третия от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се мотивира с решение № 140/24.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1328/2012 година, решение № 157/24.06.2014 година, постановено по гр. д. № 6210/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 510/30.11.2010 година, постановено по гр. д. № 1923/2009 година и решение № 290/18.11.2015 година, постановено по гр. д. № 15/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С оглед на това се твърди, че е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предварителна предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Смолян.
В случая обаче тази предпоставка не е налице. Въззивният съд е съобразил установената практика, че когато работникът или служителят с поведението си е допринесъл за настъпването на трудовата злополука, допускайки груба небрежност, размерът на дължащото се обезщетение може само да бъде намален, дори и при положена от работодателя дължима се грижа за осигуряване на безопасна работа. В хипотезата на чл. 201, ал. 2 от КТ, когато работникът или служителят с поведението ски е допринесъл за настъпването на трудовата злополука, съдът следва да изследва точно обективното съотношение на приноса на увредения.
Съдът следва да изясни в какво се състои проявената груба небрежност-кои действия са извършени при липса на елементарно влияние и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност и каква е тяхната връзка с общия вредоносен резултат, като в зависимост от това да определи степента на съпричиняване, съответно размера, до който следва да бъде намалено дължимото се от работодателя обезщетение. Грубата небрежност на работника или служителя е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на размера на съпричиняването е конкретният принос на увредения.
Съобразявайки така посочената практика съставът на Окръжен съд Смолян е изложил съответни мотиви към решението си за това дали е налице допусната от Н. Ш. М. груба небрежност при осъществената трудова злополука и за това какъв е конкретният му принос в причинения от злополуката общ вредоносен резултат.
По отношение на четвъртия въпрос в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Миладом“ ООД [населено място] се позовава на решение № 510/30.11.2010 година, постановено по гр. д. № 1923/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а самият въпрос е3 свързан с това, от кой момент трябва да се присъжда лихва за забава върху обезщетението В решението на ІV г. о. на ГК на ВКС е прието, че меродавният момент за определяне размера на обезщетението е към постановяване на съдебния акт, а не към момента на злополуката.
По този начин се осъществява на практика духа и смисъла на нормата на чл. 52 от ЗЗД, изискваща съобразяване с критерия за справедливост, относим и към определяне на обезщетенията по чл. 200 от КТ. Именно защото това е меродавният момент за определяне на обезщетението, законната лихва върху главницата се дължи от момента на влизане в сила на решението-в настоящия случай постановяване на решението от ВКС като неподлежащ на обжалване съдебен акт. Становището в тора решение следва да се счита изоставено, доколкото с решение № 217/25.07.2013 година, по гр. д. № 1038/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., постановено по реда на чл. 291, т. 1 от ГПК (отм.), но в сила към постановяването, е прието, че когато задължението произтича от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, т. е. той дължи от момента на настъпване на увреждането.
Следователно лихвата като обезщетение при неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт-увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне размера на обезщетението, т. е. от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на ликвидността му.
Посочените правила намират субсидиарно приложение и при отговорността на работодателя за неимуществени вреди, причинени на работника/служителя вследствие на трудова злополука или професионално заболяване, по силата на препращащата разпоредба на чл. 212 от КТ. В този смисъл е и последващата практика на ВКС-решение № 146/13.02.2010 година, постановено по гр. д. № 848/2009 година, решение № 301/27.04.2010 година, постановено по гр. д. № 325/2008 година, решение № 136/01.03.2012 година, постановено по гр. д. № 414/2010 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 77/13.04.2018 година, постановено по гр. д. № 2735/2017 година и решение № 221/16.03.2021 година, постановено по гр. д. № 3869/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Постановеното от състава на Окръжен съд Смолян въззивно решение е съобразено с тази практика, поради което и не са налице предвидените в закона предпоставки за допускането му до касационно обжалване.
Съществуването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по петия от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се обосновава с противоречие между въззивното решение на Окръжен съд Смолян и приетото в решение № 97/26.05.2015 година, постановено по гр. д. № 5783/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Съгласно последното правилото на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД се прилага и при определяне на обезщетенията по чл. 200, ал. 1 от КТ, както за имуществените, така и за неимуществените вреди, доколкото вредите, които е могло да се избегнат с полагането на грижата на добрия стопанин не са в причинна връзка с трудовата злополука. Въпросът обаче не обуславя допускането на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в него липсва произнасяне в друг смисъл от възприетия в решението на ІІІ г. о. на ВКС.
В конкретния случай касаторът твърди, че като обстоятелства за намаляване на отговорността по чл. 83, ал. 2 от ЗЗД следва да се вземе предвид това, че при явяването на ТЕЛК на Н. Ш. М. не било определен процент намалена работоспособност, а той бил счетен за трудоспособен. Въпреки това нямало данни той да се е регистрирал като безработен, още повече че е напуснал дружеството по взаимно съгласие. Ситуацията в неговото семейство нямала връзка с трудовата злополука, като поради това, че е с възстановени функции на ръката злополуката не е причина да не може да си намери работа.
Не е положил дължимата грижа да се регистрира като безработен и да получава обезщетение. Така посочените обстоятелства имат отношение към имуществените вреди, но доколкото са настъпили след прекратяване на трудовото правоотношение между М. и „Миладом“ ООД [населено място] то те са без значение за спора.
В случая искът за неимуществени вреди е предявен за такива настъпили до прекратяването на трудовото правоотношение, като настъпилите впоследствие факти, не могат да намерят отражение върху неговия размер, освен ако не водят до погасяване на заключението. Посочените обстоятелства се отразяват непряко на претърпените от М. неимуществени вреди, но сами по себе си регистрацията като безработен не е основание за отпадане на отговорността на работодателя, а само за евентуалното й ограничаване, чрез вземането на обстоятелството предвид при определяне на размера на обезщетението.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1/04.01.2022 година на Окръжен съд Смолян, първи въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 413/2021 година, по подадената срещу него от „Миладом“ ООД [населено място], касационна жалба с вх. № 466/14.02.2022 година и такова не трябва да се допуска.
С изхода на делото „Миладом“ ООД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат Г. Н. Д. сумата от 1200.00 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗЗД за касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1/04.01.2022 година на Окръжен съд Смолян, първи въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 413/2021 година в частта му, с която „МИЛАДОМ“ ООД [населено място], [община], [улица] осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на Н. Ш. М. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис, чрез адвокат Г. Н. Д., сумата от 9000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 13.11.2017 година, около 09.00 часа в цеха на „Миладом“ ООД [населено място], намиращ се в [населено място], [улица], [община], област Смолян, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.11.2017 година до окончателното плащане, както и сумата от 36.38 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди в резултат на същата трудова злополука, изразяващи се в разликата между получаваното от М. трудово възнаграждение преди злополуката и обезщетението за временна неработоспособност, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.05.208 година до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „МИЛАДОМ“ ООД [населено място], [община], [улица] да заплати на адвокат Г. Н. Д. от [населено място], [улица], ет. , офис сумата от 1200.00 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗЗД за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.