Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: Г. С. Членове: МАРИЕТА МИЛ. М. при секретар И. И. и с участието на прокурора А. Г. изслуша докладваното от съдията Б. М. по административно дело № 4339 / 2022 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Е. М., чрез процесуалния представител адв. Н., и касационна жалба на М. А., чрез процесуалния представител адв. И., срещу Решение № 589 от 03.02.2022 г., постановено по адм. дело № 6078/2019 г. по описа на Административен съд – София град, с което са отхвърлени жалбите им против разрешение за строеж № 78/20.12.2016 г., издадено от главния архитект на район „Студентски“, Столична община, и одобрените на 15.12.2016г. инвестиционни проекти, както и са осъдени да заплатят разноски по делото.

В касационната жалба на Е. М. се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК – неправилност на съдебното решение, поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че в процесния случай е неприложима нормата на чл. 185, ал. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, а е приложим чл. 185, ал. 1 от ЗУТ, изключващ предварителното съгласие на етажната собственост. Излагат се доводи изцяло относно незаконосъобразността на оспореното разрешение за строеж и приложимост на чл. 185, ал. 2 от ЗУТ, тъй като с разрешението за строеж се предвижда смяна на предназначението, противно на посоченото в съдебното решение. Според касатора съдът е допуснал и съществено процесуално нарушение, като е коментирал само чл. 185, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗУТ, но е пропуснал да вземе под внимание наличието на предпоставка по смисъла на т. 1 от същата алинея, изключваща нейната приложимост в случая, както и не се е произнесъл по всички наведени доводи от жалбоподателите. Претендира се отмяна на съдебното решение и отмяна на оспореното разрешение за строеж, ведно с одобрените инвестиционни проекти, алтернативно прогласяване на тяхната нищожност, както и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответните страни.

В касационната жалба на М. А. се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК – необоснованост и неправилност на съдебното решение, поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че в процесния случай е приложима нормата на чл. 185, ал. 1 от ЗУТ, изключваща изричното съгласие на собствениците на останалите имоти от етажната собственост. Излагат се доводи изцяло относно незаконосъобразността на оспореното разрешение за строеж и одобрените инвестиционни проекти. Според касатора в процесния случай е приложим чл. 185, ал. 2 от ЗУТ, тъй като с разрешението за строеж се предвижда промяна на предназначението на преустройвания обект. Претендира се отмяна на съдебното решение и отмяна на оспореното разрешение за строеж, ведно с одобрените инвестиционни проекти, алтернативно прогласяване на тяхната нищожност, както и присъждане на разноски за касационната инстанция.

Ответникът – главен архитект на район „Студентски“, Столична община, редовно призован, чрез процесуалния си представител юрк. С., изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответниците – Ц. К., Г. К. и М. К., редовно призовани, не се явяват, не изпращат представители и не изразяват становище по касационните жалби.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.

Производството пред административния съд е образувано по жалби на Д. К. /починала в хода на процеса и вместо нея конституирана като жалбоподател Е. М./ и М. С. срещу одобрени инвестиционни проекти на 15.12.2016 г. и разрешение за строеж № 78/20.12.2016 г., издадено от главния архитект на район „Студентски“, Столична община, с което е разрешено на Ц. К. „Разделяне на апартамент „А4.4“ на апартамент „А.4.4“ и студио „ст. 4.1“, на кота +11.76 на „Жилищна сграда с обществено обслужване и подземни гаражи“, находяща се в УПИ IV – 2931, кв. 155, м. „Студентски град“, ЗП – 76.41 кв. м. и ЗП – 31.65 кв. м. Процесното разрешение за строеж е издадено по заявление вх. № РСТ16-ГР94-1602/14.11.2016г., подадено от Ц. К., в качеството му на собственик на апартамент „А4.4“. С определение № 12204/01.10.2020 г., постановено по адм. дело № 7347/2020 г., Върховен административен съд е приел, че жалбоподателите са заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ.

В хода на първоинстанционното производство е допусната и приета съдебно-техническа експертиза, съгласно която съобразно проекта за процесното преустройство част от коридора на апартамент „А.4.4“ /стар/ се трансформира в общо преддверие с площ 7.7 кв. м за двата новообразувани обекта, което осигурява тяхната връзка с общите за цялата сграда коридор и вертикални комуникационни връзки – стълбище и асансьори, но без с него да се заемат общите части. Вещото лице е констатирало още, че с предвиденото изменение никаква част от новопроектираната баня на студио „ст. 4.1“ не попада върху част от дневна с трапезария на находящия се под студиото апартамент „А.3.6“ на трети етаж, както и че банята в новообразуваното студио попада върху складовото помещение на апартамент „А.3.5“.

За да отхвърли жалбите Административен съд – София град е приел, че оспореното разрешение за строеж с одобрения проект към него е издадено от компетентен орган в установената форма и без да допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, както и в съответствие с материално-правните разпоредби и целта на закона. Позовавайки се на приложения по делото комплексен доклад № 16-14/10.11.2016 г., на заключението на съдебно-техническата експертиза и графичното изображение на проекта, съдът е обосновал извод, че в процесния случай не е било необходимо съгласие на собствениците в етажната собственост, предвид естеството на преустройството. Според съда в случай по отношение на разрешеното преустройство се явява приложим чл. 185, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗУТ, както и не е необходимо съгласието на непосредствените съседи, изискуемо в хипотезата на чл. 38, ал. 3 от ЗУТ. Съдът приема още, че съществуващото жилище е преустроено в жилище и студио, но за последното не се установява, нито се твърди, да е предназначено да служи за кабинет за здравни нужди, за офис или за ателие за индивидуална творческа дейност, нито да е свързано с достъп на външни лица в сградата, поради което за допускането на преустройството не е пречка обстоятелството, че обектът се намира на четвърти, а не първи или полуподземен етаж, нито е необходимо съгласието на непосредствените съседи. Според административния съд безпротиворечиво се установява също така, че преустройството е изцяло вътре в обема на съществуващото жилище и не налага изменение на която и да е от общите инсталации, в т. ч. в частта ВиК, тъй като не е налице и завземане на общи части, няма основание да бъде изисквано съгласието на другите собственици в етажната собственост за допускане на преустройството.

Така постановеното съдебно решение е недопустимо. Въпреки, че в касационната жалба не е направен довод или оплакване за недопустимост на решението, нито искане за обезсилването му поради наличие на такъв порок, при касационната проверка на решението съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК.

Разпоредбата на чл.149, ал. 2 от ЗУТ очертава кръга на заинтересованите лица, за които законодателят признава право на жалба срещу разрешенията за строеж. В процесния случай жалбите в първоинстанционото производство са приети за допустими на основание чл. 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ, във връзка с чл. 185, ал. 1 от ЗУТ /редакцията ДВ, бр. 65/2003 г./. С. З. за изменение и допълнение /ЗИД/ на ЗУТ /обн., ДВ, бр. 16 от 23.02.2021г./ разпоредбата на чл. 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ е изменена, като понастоящем предвижда, че заинтересовани лица в случаите по чл. 185, ал. 1 са собствениците и носителите на ограничени вещни права на преустройваните обекти, помещения или части от тях, както и се създава нова точка 4, съгласно която заинтересовани лица в случаите по чл. 185, ал. 2 от ЗУТ са собствениците и носителите на ограничени вещни права в сградата, съответно собствениците в етажната собственост. Посочената норма е с процесуален характер и има незабавно действие. Процесуалните норми се прилагат по всички висящи спорове, освен ако в нормативния акт, в който са създадени, не е предвидено друго. В случая липсва уредба за процесуалния ред, по който се довършват висящите съдебни производства по жалби на жалбоподатели, имащи качеството на заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ /в приложимата редакцията ДВ, бр. 65 от 2003 г./, срещу разрешение за строеж, каквото е настоящото. Разпоредбата на § 80 и § 81 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ /обн., ДВ, бр. 16 от 23.02.2021 г./ касае висящите към датата на влизане на закона в сила административни производства за изработване на проекти на устройствени планове или на проекти за изменение на устройствени планове, както и по съгласуване и одобряване на инвестиционни проекти и по издаване на разрешение за строежи, и указва, че тези производства се приключват по досегашния ред. По отношение висящите съдебни производства разпоредбите не съдържат указание, предвид което за тези производства следва да се прилага при разглеждане на жалби против разрешение за строеж сега действащите разпоредби на чл. 149, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ЗУТ. В процесния случай безспорно се установява от приетите по делото писмени доказателства, включително и съдебно-техническа експертиза, че жалбоподателите Е. М. и М. А. в качеството им на собственици на самостоятелни обекти в жилищна сграда, находяща се в УПИ IV – 2931, кв. 155, не са заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ /в сега действащата редакция/, доколкото същите не са собственици или носители на ограничени вещни права по отношение на апартамент „А.4.4“ /стар/, предмет на процесното разрешение за строеж.

Настоящата съдебна инстанция намира за безспорно установено по делото, че приложима в конкретния случай е нормата на чл. 185, ал. 1 от ЗУТ. В тази връзка правилен е извода на първоинстанационния съд, че в конкретния случай не е било необходимо нито решение на общото събрание на собствениците в етажната собственост, нито изрично писмено съгласие на всички собственици - непосредствени съседи на обекта, предмет на оспореното разрешение за строеж и одобрения инвестиционен проект. От събраните по делото писмени доказателства, включително и от заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, безспорно се установява, че преустройството, предмет на оспореното разрешение за строеж и одобрения инвестиционен проект, се изразява в разделяне на апартамент „А4.4“, находящ на кота +11.76 на жилищна сграда, на апартамент „А4.4“ и студио „ст. 4.1“, без при това разделяне да се завземат или съществено изменят общи части на жилищната сграда, както и без да се променя предназначението на общи части, поради което обосновано административният съд е приел наличието на хипотезата на чл. 185, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗУТ, при която не се изисква съгласие на останалите собственици на етажната собственост. В тази връзка следва да се има предвид, че се явява неоснователно възражението на касатора Маринова, че с обособяването на част от арпатамент „А4.4“ /стар/ в общо предверие за новия апартамент и студиото е налице съществено изменение на общите части. По смисъла на чл. 183, ал. 1, т. 3 от ЗУТ съществено изменение на общи части на сградата предполага осъществяването на дейности по изменение на вече съществуващи общи части, а не евентуалното обособяване на такива от собствени обекти на етажните собственици. Доколкото по делото се установява също така, че в процесния случай не се променя предназначението на частта от апартамент „А4.4“, която се обособява в студио, то настоящата инстанция намира, че приложима се явява и нормата на чл. 185, ал. 1 , т. 1 от ЗУТ. Видно от предмета на разрешението за строеж и съдържанието на одобрения инвестиционен проект – обяснителната записка към част „Архитектура“ с посочено обособяване на нова жилищна единица - студио, както и от заключението на вещото лице, обособеното студио е с жилищно предназначение, като същото се състои от спалня/дневна, съвпадаща с първоначално съществуващата спалня в апартамент „А4.4“, кухненски бокс – стар склад, приобщен към пространството на спалнята, самостоятелен санитарен възел – съществуващ и преди разделянето, и складово помещение – обособено от част от съществуващата преди разделянето баня. Така обособеното студио отговаря на изискването на чл. 110, ал. 1 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и определя безспорно същото като жилище. Доколкото процесното студиото е с жилищно предназначение, то съответстващия код на същото по Приложение № 4 към чл. 16, ал. 3 от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри е 500 – „Жилище, апартамент – в жилищна или вилна сграда, или в сграда със смесено предназначение“, а не сочения от касаторите код 690 – „Друг вид самостоятелен обект“. С оглед на това в процесния случай не е налице промяна на предназначението на част от обект по смисъла на § 5, т. 41 от ДР на ЗУТ, което от своя страна обосновава приложимост и на разпоредбата на чл. 185, ал. 1, т. 1 от ЗУТ и неприложимост на чл. 185, ал. 2 от ЗУТ. По отношение на решение № 14835/04.11.2019 г. по адм. дело № 2840/2019 г. по описа на ВАС, на което се позовава касатора Маринова, следва да се има предвид, че същото е постановено при различна фактическа обстановка от настоящата, доколкото касае спор за законосъобразност на разрешение за строеж № 50/21.09.2017 г. на главния архитект на район „Студентски“, Столична община, с което се разрешава смяна на предназначението на апартаменти в „студия за временно настаняване“, които студия са с изрично посочено предназначение, различно от установеното по делото на процесното студио.

По делото се установява също така, че в конкретния случай е неприложим и чл. 38, ал. 3 и ал. 4 от ЗУТ, доколкото не се установява преустроената в студио част от арапартамент „А.4.4“ /стар/ да е предвидена с предназначение за кабинет за здравни нужди, за офис или ателие за индивидуална творческа дейност, свързани с достъп на външни лица в жилищната сграда, както и същият да се намира на първи етаж и да се преустройва с промяна на предназначението за магазин или за друга обслужваща дейност. Това от своя страна води и до липсата по отношение на жалбоподателите и на качеството заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Доколкото по делото не се установява също така и приложимост на чл. 185, ал. 2 от ЗУТ, то жалбоподателите не са заинтересовани лица и по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 4 от ЗУТ /нова, ДВ, бр. 16/2021 г./.

Изложеното налага извода, че към момента, по силата на изменената разпоредба на чл. 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ и в съответствие с установеното по делото, жалбите на Е. М. и М. А. против разрешение за строеж №78/20.12.2016 г., издадено от главния архитект на район „Студентски“, Столична община, и одобрените на 15.12.2016г. инвестиционни проекти, са недопустими на основание чл. 159, т. 4 от АПК. Постановеното по тези жалби първоинстанционно решение към настоящия момент също се явява недопустимо, предвид което следва да бъде обезсилено, жалбите оставени без разглеждане, а производството по делото прекратено. Следва да се има предвид също така, че с оглед на последвалите законодателни промени ирелевантно се явява за настоящото съдебно производство и определение № 12204/01.10.2020г. на ВАС, постановено по адм. дело № 7347/2020 г., с което на касационните жалбоподатели е признато качеството на заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ, във връзка с чл. 185, ал. 1 от ЗУТ, и наличието на правен интерес от обжалване на процесното разрешение за строеж, ведно с одобрените инвестиционни проекти.

При този изход на делото и своевременно направеното искане от страна на ответника главен архитект на район „Студентски“, Столична община, касаторите ще следва да бъдат осъдени да заплатят поисканото своевременно пред касационната инстанция юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 100 лева, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ.

Така мотивиран, Върховният административен съд, на основание чл. 221, ал. 3, предл. 1 от АПК, второ отделение,

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 589 от 03.02.2022 г., постановено по адм. дело № 6078/2019 г. по описа на Административен съд – София град, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбите на Е. М. М. и М. С. А. против разрешение за строеж № 78/20.12.2016 г., издадено от главния архитект на район „Студентски“, Столична община, и одобрените на 15.12.2016г. инвестиционни проекти, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

ОСЪЖДА Е. М. М. с [ЕГН], и М. С. А. с [ЕГН], да заплатят по-равно на Столична община сумата в размер на 100 /сто/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГАЛИНА СОЛАКОВА

секретар:

Членове:

/п/ М. М. п/ БРАНИМИРА МИТУШЕВА