11О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50369 [населено място], 10.07.2023 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№2106/22г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. и К. М., изпълняващи функциите на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу решение №10067/17.06.2022г. по т. д.№717/20г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №2049/15.11.2019 г. по т. д. №1479/17 г. на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от тях срещу С. П. П. иск с правно основание чл. 59 ал. 5 ЗБН - за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на банката в несъстоятелност изявление за прихващане с вх.№9747/24.10.2014г. и след частична отмяна на същото решение, е отхвърлен предявеният от синдика срещу С. П. П. в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ал. 3 ЗБН - за обявяване на недействително спрямо кредиторите на това изявление за прихващане.
В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Твърди се, че съдът неправилно е приел за относима към преценката относно приложимата редакция на чл.59 ал.5 ЗБН датата на извършване на прихващането, вместо тази, на която е открито производството по несъстоятелност на банката – 22.04.2015г., която, според касатора следва да бъде взета предвид, тъй като към тази дата именно е възникнало и е могло да бъде упражнено правото за предявяване на конститутивния иск по чл.59 ал.5 ЗБН. Доколкото тази дата следва измененията на текста на закона от 28.11.2014г., според касатора, съдът е следвало да съобрази и приложи изменението на посочената разпоредба. Поддържа се, че към датата на отправянето на изявлението за прихващане /преди откриването на производството по несъстоятелност на банката/ вземането на ответника не е било изискуемо и поради това не е могъл да настъпи правният ефект на прихващането. Касаторът оспорва и извода на въззивния съд за недоказаност на наличието към датата на отправяне изявлението за прихващане на ясна представа у ответника относно действителното състояние на банката, както и прогнозата за продължаването на дейността й като кредитна институция, който извод е обусловил и изхода на делото по иска по чл.59 ал.3 ЗБН. Счита това обстоятелство за доказано както от представените документи, установяващи наличието на трудов договор между страните, така и от самото поведение на ответника с предприетото от него действие по извършване на погасяване на задълженията му чрез прихващането, което в други случаи не би предприел. По подробно изложени в касационната жалба съображения в този смисъл касаторът е поискал решението на апелативния съд да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Счита, че допълнителната предпоставка за извършване на селекцията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е осъществена с въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд и които, според него са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1. В условия на „специален надзор“, преди да е възникнала фигурата на синдик на банката, съществува ли латентно състояние по отношение на дейностите, които са ограничени със закон?; 2. Какъв е характерът на нормата на чл. 59 ал. 5 ЗБН - материалноправен или процесуалноправен, доколкото урежда право на иск в полза на определен кръг лица?; 3. От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59 ал. 5 ЗБН - от датата на откриването на производството по несъстоятелност на търговска банка или на по-ранен етап?; 4. Коя е приложимата редакция на чл. 59 ал. 5 ЗБН по отношение на извършено прихващане на дата 24.10.2014г., тази в редакцията на закона след промените в Закона за банковата несъстоятелност, обнародвани в ДВ бр.98/2014г., в сила от 28.11.2014г., или приложение намира редакцията на правната норма на чл. 59 ал. 5 ЗБН преди изменението със ЗИД на ЗБН в сила от 28.11.2014г.?; 5. При разглеждане на иск с правно основание по чл. 59, ал. 3 ЗБН обстоятелства, които са служебно известни на дадено лице, следва ли да бъдат относими и приети за безспорни към елемента за наличие на знание, в смисъла, съдържащ се в правната норма, и същите подлежат ли на доказване?; 6. Подлежат ли на доказване общоизвестни факти по смисъла на чл.155 ГПК?; 7.Действително ли е прихващане, което е извършено в разрез на законови ограничения, по време, когато банката е в състояние на особен надзор, не е било ликвидно, не е било изискуемо и не е спазена законовата форма предвидена в специалния ЗБН?; 8. Длъжен ли е съдът служебно да се произнесе в мотивите на постановеното съдебно решение относно нищожността на правната сделка, предмет на спора?
Ответникът по касационната жалба С. П. П., в представен чрез процесуалния му представител адв. А. Т. писмен отговор, я е оспорил като неоснователна. Изложил е съображения за липса на обосновани от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол по същество. Навел е доводи за правилност на обжалвания съдебен акт и е направил искане за недопускане на обжалването, евентуално – за потвърждаване на обжалваното решение на апелативния съд.
Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е констатирал недопустимост на произнасянето на първоинстанционния съд по иск на синдика с правно основание чл.59 ал.2 ЗБН вр. чл.26 ал.2 пр.3 ЗЗД за обявяване нищожността на изявлението за прихващане, извършено от ответника под вх.№9747/24.10.2014г., предвид предходно постановено и влязло в сила определение на същия съд за прекратяване на производството по този иск, но с оглед липсата на въззивна жалба по отношение на тази част от решението, съдът е намерил, че не следва да се произнася с акта си. Приел е, че предмет на разглеждане във въззивното производство е предявеният от синдика срещу С. П. главен иск по чл.59 ал.5 ЗБН /отхвърлен от първоинстанционния съд/, както и уваженият от първата инстанция евентуален иск по чл.59 ал.3 ЗБН, с оглед сезирането на въззивната инстанция с жалби от двете страни.
По предявения иск по чл.59 ал.5 ЗБН съставът е посочил, че нормата на чл.59 ЗБН е материалноправна, доколкото урежда отношенията по валидно извършване на извънсъдебно прихващане в хипотезата на ал.1 на същата разпоредба, респ. по прогласяване недействителността на действията по извършени извънсъдебни прихващания в хипотезите на ал. 3 и ал. 5 на същата разпоредба. Приел е, че новите материалноправни разпоредби се прилагат спрямо настъпили при тяхното действие юридически факти, а обратна сила на нормативен акт може да се придаде само по изключение, и то с изрична законова разпоредба, съгласно чл.14 ЗНА. Определил е като безспорен между страните фактът, че процесното прихващане е извършено с изявление, достигнало до банката на 24.10.2014г. – преди изменението на разпоредбата на чл. 59 ЗБН с § 9 от ЗИД на Закона за държавния бюджет на Р. Б. за 2014 г., обнародван с ДВ, бр. 98 от 28.11.2014г., като е отчел, че с разпоредбата на § 12 от ПЗР на същия закон е предвидено законът да влиза в сила от обнародването му в ДВ /28.11.2014г./, а с § 8 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на ЗБН, обн. ДВ, бр. 22/2018г., допълнен ДВ, бр. 33/2019г., законодателят е приел чл. 59 ал. 5, ал. 6 и ал. 7 да се прилагат от 20.06.2014г., с което е придал обратно действие на посочените разпоредби по смисъла на чл.14 ал.1 ЗНА. По –нататък съставът е констатирал факта, че с решение № 8/ 27.05.2021г. на КС на Р. Б. по к. д. № 9/2020г. нормата на §8 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ, бр.22 от 2018г., е обявена за противоконституционна, приемайки, че е от значение за делото какви са правните последици от постановяването на конституционното решение. За да ги приложи, въззивният съд е съобразил даденото с решение № 3 от 28.04.2020г. по к. д. №5/2019 г. на Конституционния съд тълкуване, въз основа на което е приел, че от момента на влизане в сила на решението на КС обявеният за противоконституционен закон престава да действа занапред и да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба; спрямо заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, решението има обратно действие по изключение, като въздействието на противоконституционния закон се преустановява изцяло, а регулативноата му способност се отнема спрямо всеки един от елементите на правоотношението, включително и спрямо неговия правопораждащ юридически факт. Въз основа на това съдът е приел, че не следва да прилага обявената за противоконституционна норма на §8 ат ПЗР на ЗИДЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., а следва да разреши правния спор, съобразно точния смисъл на закона, без да я взема предвид.
Посочил е, че отношенията между страните по извършеното от ответника прихващане, достигнало до банката на 24.10.2014г. са осъществени преди посоченото изменение на разпоредбата на чл.59 ЗБН с §9 от ЗИДДБ РБ , влязло в сила на 28.11.2014г., като, според действащата към момента на извършване на прихващането разпоредба на чл. 59 ал. 5 ЗБН, недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Приел е, че нормата на чл.59 ал. 5 ЗБН е ясна и недвусмислено сочеща, че относително недействителни са само онези прихващания, извършени само от длъжника /който по специалния ЗБН е винаги банка/ след началната дата на неплатежоспособност. По тези мотиви е обобщил, че относително недействителни на основания чл. 59 ал. 5 ЗБН до влизане в сила на изменението от 2014г. са единствено прихващанията, извършени от банката след началната дата на неплатежоспособността. Посочил е, че процесното прихващане не е извършено от банката, а от ответника, поради което не е налице фактическия състав на чл. 59 ал. 5 ЗБН. От това е направил извод, че искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. За ирелевантно е счел обстоятелството, въведено в предмета на спора с възражение на синдика, свързано с датата на откриване на производството по несъстоятелност на банката, доколкото то не е въведено като елемент от фактическия състав на чл.59 ал.5 ЗБН , нито е от значение за правните последици от извършеното извънсъдебно прехващане, а единствено придаденото й правно значение е по отношение на теченето на преклузивния срок по чл.62 ал.1 ЗБН, който в случая е спазен.
От фактическия състав по предявения евентуален иск по чл. 59 ал. 3 от ЗБН въззивният съд е приел за спорно между страните наличието на знание у прихващащия кредитор, че към датата на отправяне на изявлението е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност на длъжника му /банката/, като осъществяването на този елемент от фактическия състав на нормата подлежи на доказване от ищеца, при неприложимост на презумпцията на чл.59 ал.4 ЗБН. При разрешаването на този въпрос съставът се е позовал на съществуваща непротиворечива практика на ВКС по аналогични случаи, която е споделил изцяло. Констатирал е, че твърденията на ищеца в исковата молба досежно наличието на знание у ответника се свеждат на първо място до знание за поставяне на банката с решение № 73/ 20.06.2014г. на УС на БНБ под специален надзор поради изчерпана ликвидност и невъзможност да изплаща дължими и изискуеми влогове /чл.115 ал.1 т.1 ЗКИ/, което, според ищеца, е ноторно известен факт и към този момент всеки гражданин е разполагал с тази информация, както и на второ място – че, поради качеството си на служител, изпълняващ длъжността „експерт“ в банката, ищецът е бил наясно с влошеното й финансово положение.
В тази връзка съставът е развил съображения, че оповестителното действие на решението за поставяне на банката под специален надзор се изчерпва с адресираната до гражданите, юридическите лица и заинтересованите институции информация за прилагане на указаните в съдържанието му мерки, без тези мерки да са свързани с ясно проявено и констатирано от надзорния орган – БНБ – състояние на неплатежоспособност, а узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното оповестяване, макар тя да е предназначена за неограничен кръг субекти, тъй като достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Изложил е, че фактът, че преди придобиване на вземането Централната банка е оповестила публично становището си за установено състояние на неплатежоспособност на „КТБ” АД, би могъл да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН, но изводът за наличие на такова следва да е категоричен и да почива не на предположения, а на установени със съответните доказателства факти. По наведеното от ищеца твърдение за знание у ответника, с оглед качеството му на служител в банката, съдът е намерил, че ищецът не е провел пълно доказване на този факт.В представената от него заповед за прекратяване на трудово правоотношение на С. П. от 2017г. е констатирал липса на данни за заемана от него длъжност, а допълнителното споразумение към трудов договор от 2004г. за изменение на длъжност на ответника „експерт“ в отдел „Мониторинг на вземанията“ в отдел „Вземания по кредити“, също носещо дата през 2017г. е отказал да кредитира като годно доказателствено средство за релевантни за спора факти, поради непредставянето му в цялост и поради липса на подписи. Отбелязал е като значим факта, че и двата документа са с дати от 2017г., поради което и не биха могли да установят обстоятелства, относими към датата на извършеното през 2014г. прихващане. Поради това е отказал да сподели виждането на първоинстанционния съд, че с тези документи е установено наличието на трудово правоотношение между ответника и банката към 2014г., но е посочил, че дори това да се приеме за доказано, не може да бъде направен извод, че твърдяната заемана от ответника длъжност „експерт кредитиране“ е ръководна и предполага знание и наблюдение върху управлението на ликвидността на банката. По тези доводи е счел за неоснователен и предявения евентуален иск по чл. 59 ал. 3 ЗБН, с оглед което е постановил решението си.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Първият формулиран в изложението въпрос не изпълнява общото изискване за допустимост на касационното обжалване, тъй като не е бил включен в предмета на делото и не е намерил разрешение в мотивите на въззивния съд по обуславящ крайния изход на спора начин.
Вторият е свързан с възприетото в мотивите на решението, че разпоредбата на чл.59 ЗБН е материалноправна, доколкото урежда отношения по валидно извършване на извънсъдебно прихващане в хипотезата на ал.1 на същия член, поради което се прилага спрямо настъпили при нейното действие /в съответната й редакция/ юридически факти. По въпроса е налице практика на ВКС с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по т. д. №2317/20г. на І т. о. на ВКС, по т. д.№1758/20г., по т. д.№630/20г. и др., с които се приема, че прихващането е институт на материалното право, уреден в чл. 103 и сл. ЗЗД като способ за погасяване на задълженията, като предпоставките за надлежното му упражняване, респ. за неговата недействителност се регламентират от норми, които са от материалноправен характер; включително такъв е характерът и на нормите, уреждащи прихващането по специалния закон за производството по несъстоятелност на банка; този характер на нормата на чл. 59 ЗБН обосновава прилагането занапред - спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, които възникват и се осъществяват след влизането в сила; последващи нейни изменения следва да бъдат зачитани и прилагани за юридически факти, възникнали след влизането им в сила; материалноправните предпоставки, пораждащи съдебно предявеното потестативно право на иск по чл. 59 ал. 5 ЗБН, са действащите към момента на достигането на компенсаторното волеизявление на кредитора до банката-длъжник, с което погасителното действие настъпва от деня, в който прихващането е могло да се извърши /чл. 104 ал. 2 ЗЗД/, като възможността такъв иск да бъде предявен след откриване на производството по несъстоятелност на банката, не обуславя извод за приложимост на действаща към момента на упражняване на това право редакция на чл. 59 ал. 5 ЗБН. Наличието на така установена практика на касационната инстанция изключва приложението на сочения от касатора към въпроса допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
С оглед последното разрешение, дадено от ВКС, не обосновава положителен изход в настоящото производство и третият от въпросите, релевиран също с предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по отношение на който нито касаторът е обосновал какво значение има за изхода на делото, нито съдът е изложил решаващи мотиви.
Четвъртият въпрос, по начина, по който е формулиран в изложението, е от фактологично естество, тъй като отговорът му изисква преценка на конкретно твърдяни в производството факти и отнасянето им към действащи към момента на осъществяването им правни норми. Дори въпросът да бъде конкретизиран и обобщен, в съответствие с указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, без да се визира конкретната за казуса дата на извършване на прихващането, наличието на сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, не може да се приеме за обоснована, предвид наличието на постоянна и безпротиворечива практика на ВКС относно това коя е приложимата редакция на чл.59 ал. 5 ЗБН за извършени преди изменението му с ДВ бр. 98 от 2014г. прихващания.С решения по чл.290 ГПК по т. д.№ 2317/20г. на І т. о. на ВКС, по т. д. №1512/20г. на І т. о. на ВКС, по т. д. №1511/18г. на І т. о. на ВКС, по т. д. №638/20г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№2015/20г. на І т. о. на ВКС, по т. д.№1757820г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№1534/20г. на І т. о. на ВКС и др. категорично се приема, че при предявен по реда на чл. 62 ал. 1 ЗБН иск с правно основание чл. 59 ал. 5 ЗБН за обявяване за относително недействителни прихващания, извършени преди промяната, обнародвана в ДВ бр. 98 от 28.11.2014г., е приложима тази редакция на закона, която е била актуална към съответната дата на тяхното извършване.
Петият и шестият от въпросите не съответстват на изложените от въззивния съд решаващи мотиви, обусловили изхода на делото по евентуалния иск по чл.59ал.3 ЗБН.Съставът не е приел, че на ответника е било служебно известно, че банката е била неплатежоспособна към момента на отправяне на изявлението за прихващане, евентуално - че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, но това обстоятелство е неотносимо, нито, че този факт е бил общоизвестен. Напротив, посочил е, че доказателствената тежест за установяване факта на знанието е за ищеца по делото и че в производството не е доказано ответникът да е бил служител на банката, чиито функции са му осигурявали непосредствен достъп до сведения, свързани с финансовото й състояние и ликвидност на активите й. Освен това по въпроса, касаещ доказването на елемента от фактическия състав на чл.59 ал.3 ЗБН – знание, че е настъпила неплатежоспособност на банката или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, е налице утвърдена съдебна практика, в т. ч. решения по т. д.№1721/19г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№751/19г. на І т. о. на ВКС, по т. д.№2597/18г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№2387/18г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№558/19г. на І т. о. на ВКС, по т. д.№1904/19г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д. №2343/19г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№ 3089/18г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№462/20г. на І т. о. на ВКС и др., с която се приема, че знанието по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание на решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115 ал. 1 ЗКИ, а следва да се разбира като узнаване на обективирано от този надзорен орган становище за неплатежоспособност на банката по чл.36 ал.2 ЗКИ /ред. преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015 г./, преди то да бъде формулирано в конкретния акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона; този субективен елемент от фактическия състав на чл.59 ал.3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Наличието на такава практика изключва приложимостта на допълнителния, сочен от касатора, критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Седмият въпрос, освен че е формулиран хипотетично, без да кореспондира с конкретно дадено от съда разрешение при прилагане на съответна правна норма, представлява по същността си въпросителна форма на поддържани от касатора твърдения, по които съдът не е излагал съображения за установеност. С оглед това въпросът не се явява обуславящ и не покрива общия селективен критерий, което, съгласно т.1 от ТР №1/23010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е самостоятелно основание въззивното решение да не бъде допускано до касация по него. Във връзка с въпроса касаторът не е и обосновал поддържаното от него допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, сочейки конкретна разпоредба на закона, нуждаеща се от тълкуване по причините и с целите, посочени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Последният от въпросите е обвързан с искане в касационната жалба настоящата инстанция да се произнесе служебно по валидността на извършеното прихващане, с цитиране на ТР №1/27.04.2022г. по тълк. д.№1/20 г. на ОСГТК на ВКС, но не и с оплакване срещу решението на въззивната инстанция. В същото е прието, че към момента на сезирането й е налице сила на пресъдено нещо по предявения от синдика иск с правно основание чл.59 ал.2 ЗБН вр. чл.26 ал.2 пр.3 ЗЗД за обявяване нищожността на изявлението за прихващане, което, макар и недопустимо, не би могло да бъде ревизирано от състава на апелативния съд, поради липса на надлежно сезиране с въззивна жалба. При тези обстоятелства въпросът се явява изцяло неотносим, поради което също не може да обуслови достъп до касация, още повече – и в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК при наличието на задължителна практика на ВКС по него.
Не се констатира и основанието за осъществяване на селекцията поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В изложението си касаторът се е задоволил да цитира законовия текст формално, без да обоснове наличието на някоя от визираните хипотеза на очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, поради което и позоваването на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК не би могло да доведе до положителен за него правен резултат в настоящото производство.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че следва да бъде постановен отказ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №10067/17.06.2022г. по т. д.№717/20г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: