О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2395
гр. София, 12.09.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 2045 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „КОДАГ ЕНД ПАРТНЪРС“ ООД, ЕИК: 16003452 срещу въззивно решение № 555 от 10.08.2023 г., постановено от Апелативен съд - София по в. т.д. № 1191 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 261348/28.09.2021 г., постановено от Софийски градски съд по т. д. № 265 по описа на съда за 2021 г., с което е отхвърлен предявеният от „КОДАГ ЕНД ПАРТНЪРС“ ООД срещу ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК:[ЕИК], иск за заплащане на сумата 55616,58 лева, представляваща застрахователно обезщетение, въз основа на сключен застрахователен договор „Каско на МПС“ под формата на застрахователна полица № [ЕГН]/05.04.2019 г. и настъпило в рамките на неговото действие застрахователно събитие, състоящо се в реализацията на ПТП на 05.07.2019 година в [населено място], което е довело до настъпването на материални щети върху застрахования по имуществена застраховка л. а. „Мерцедес АМГ Е 63 С“ с рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва върху сумата по главницата, дължима за периода, считано от 21.10.2019 година /датата на завеждане на исковата молба/ до окончателното изплащане на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати множество процесуални нарушения и при неизяснена фактическа обстановка.
Оспорва се главният извод на Апелативен съд - София за неоснователност на предявения иск, основан на приемането от страна на съда за доказано, правоизключващото възражение на ответника за това, че самонапускането на автомобила на пътното платно е настъпило поради проявена от водача груба небрежност, изразяваща се в управление на автомобила със скорост, над разрешената за съответния участък.
Излагат се подробни оплаквания за допуснати от въззивния съд множество процесуални нарушения: необсъждане на първоначалната САТЕ при съществени, според касатора, противоречия в заключенията на двамата експерти; пропуск на съда да обясни коя част от показанията на св. Ц. приема за вярна и относима към предмета на доказване, от една страна, а от друга - коя част не приема и счита, че противоречи на останалия събран доказателствен материал; непроизнасяне и недопускане на заявено във въззивната жалба доказателствено искане за допускане на допълнителна САТЕ, която да изследва всяко едно от обстоятелства, носещи потенциал да доведат до самонапускането на автомобила, дали има пряко отношение към настъпването на вредоносния резултат, респ. - ако има, какъв е неговият принос; немотивирана от съда замяна на допуснато доказателствено искане - експертиза, изпълнима от специалист по фотограметрия, с нова САТЕ, изпълнена от автоексперт, който не разполага със специалните знания и умения в областта на фотограметрията; извеждане на главния правен извод на въззивния съд, при допускане на грубо нарушение на разпоредбата на чл. 154 от ГПК, както и на принципите за равнопоставеност на страните, и за състезателното начало, вследствие на което съдът е стигнал до неправилен извод за установена по делото груба небрежност на водача на самокатастрофиралия автомобил, без по делото според касатора да е установено, че противоправното поведение на водача му /управление с превишена скорост/, е единствената причина за катастрофата /самонапускането на автомобила/ и настъпването на процесните вреди.
Изтъква се пълната несъстоятелност според касатора, на направения от въззивния съд извод за това, че установената от автоексперта скорост надвишавала „възможния технически предел, който би позволил избягване реализацията на самокатастрофиране“. Твърди се, че в конкретния случай въззивният съд не е извършил дължимото обследване на всички, въведени в процеса твърдения за факти, съставляващи потенциални причини за настъпването на събитието, при което е приел за доказано възражението на застрахователя, без да е установено наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълненото задължение и вредоносното събитие, като на практика основният извод на въззивния съд се основава на предположение и не е резултат от последователно установени, логически свързани и следващи един от друг доказани факти.
Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и уважаване на предявения от касатора иск в цялост, претендират се разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите:
1. Може ли съдът да приеме за доказано правоизключващото възражение за основателен отказ за изплащане на обезщетение, поради проявена груба небрежност, без да е установено по безспорен начин в процеса наличието на причинно-следствена връзка между квалифицираното като груба небрежност поведение и вредоносния резултат, в частност, че конкретното поведение, покриващо характеристиките на грубата небрежност, е единствената причина за настъпване на вредоносния резултат.
Възможно ли е да се приеме за доказана проява на груба небрежност, като основание за отказ за изплащане на обезщетение, без да е установено в производството по безспорен начин обстоятелството, че проявеното от водача поведение, носещо характеристиките на груба небрежност, задължително и сигурно води до настъпване на вредоносния резултат, доколкото съобразно константната практика на ВКС само тогава, това поведение би било основание за отказ от изплащане на обезщетение. По отношение на тези въпроси се твърди разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в какъвто смисъл се цитират решение № 185/05.03.2014 г., постановено по т. д. 350/2012 на 1-во т. о. на ВКС, решение № 105/11.07.2017 година, постановено по т. д. 1325/2016 г. на 1-во т. о. на ВКС, решение № 86/18.07.2014 година, постановено по т. д. 2230/2013 г. на 2-ро т. о. на ВКС, решение № 185/05.03.2014 г., постановено по т. д. 350/2012 на 1-во т. о. на ВКС, решение № 49/29.07.2013 година, постановено по т. д. 840/2012 г на 1-во т. о. на ВКС.
2. Процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди и се съобрази с всички доводи на страните, както и с всички, събрани по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти? При възпроизвеждане на подробните оплаквания в жалбата досежно неизпълнени, според касатора, процесуални задължения на съда по обсъждане на правнорелевантните за спора факти, събраните доказателства, изявленията и възраженията на страните, по този въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во т. о., решение № 43 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1772/2020 г. на Върховен касационен съд, 1-во г. о. и цитираните в него актове, определение № 458 от 22.05.2018 г. по гр. д. № 930/2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то г. о.
3. Процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: Следва ли съдът служебно да назначи експертиза, която да отговори на въпроси, имащи основополагащо значение за крайния извод на съда, когато за отговор на същите са необходими специални знания от науката, с каквито съдът не разполага? С твърдения, че съдът не е изискал от автоексперта да извърши техническо обследване на поставени от касатора въпроси, което е довело до необоснованост на решението му се поддържа, че съдът е постановил своето решение в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, част от която касаторът сочи, както следва: решение № 59/24.04.2020 година по гр. д. 3624/2019 година на ВКС и решение № 346 от 19.02.2018 година по гр. д. 619 от 2017 година на ВКС.
4. Процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: Може ли съдът да обосновава решението си върху правна последица, чийто юридически факт не е бил доказан съгласно разпределената доказателствена тежест и в съответствие с процесуалните норми? По въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 105/11.07.2017 г., постановено по т. д. 1325/2016 г на 1-во т. о. на ВКС, решение № 16 от 09.03.2016 година по гр. д. 6670 от 2014 година на ВКС, решение № 197 от 10.05.2011 година по гр. д. 430 от 2010 година на ВКС, решение № 49/29.07.2013 г., постановено по т. д. 840/2012 г на 1-во т. о. на ВКС.
Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:
От заключението по назначената САТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено се установява, че механизмът на събитието е следният, съвпадащ с този, описан в ПТП, а именно: на 05.07.2019 г. около 15,50 ч в [населено място] при движение на увредения лек автомобил по [улица]от изток на запад с посока към „Гребна база“ и при навлизане в лява крива на пътното платно, поради движение с несъобразена скорост с релефа и местността, водачът изгубва контрол върху автомобила, напуска вдясно по посоката си на движение пътното платно и реализира ПТП в метален стълб за улично осветление. Причината за настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на л. а. „Мерцедес“, който се е движил със скорост 87,10 км/ч - по-висока от критичната за преодоляване кривата на завоя /80,21 км/ч/. Ударът е бил предотвратим за водача на лекия автомобил ако същият се е движил със скорост по-ниска от критичната за преодоляване на завоя - 80,21 км/ч.
Въззивният състав излага, че от заключението по повторната САТЕ , което съдът кредитира се установява, че скоростта на лекия автомобил преди удара е около 98 км/ч, а в момента на удара в стълба - 94 км/ч, като критичната скорост в завоя при движение в дясната пътна лента, гледано от посоката на автомобила е около 91 км/ч.
Според съда, установява се от приложените Общи условия, че сред изключените рискове, при настъпването на които не се покриват пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС, са умишлени или с груба небрежност действия на застрахования, член на неговото семейство, негов служител, трето ползващо МПС лице, водача на МПС, превозваните с МПС лица.
Съдът сочи, че по делото са събрани гласни доказателства - показанията на свидетеля Ц., които съдът кредитира при условията на чл. 172 ГПК и от които се установява, че същият е управлявал лекия автомобил, като в началото на м. юли 2019 г. шофирайки в [населено място], излизайки от хотел „Ландмарк“ на Т - образното кръстовище завил наляво, а при достигане на следващия завой видял куче, на което той реагирал, като натиснал спирачка, за да предотврати удара. Резултатът бил, че колата се разтресла и продължила да се движи по направление направо, като излязла от пътя и се спряла в купчина пръст покрай платното. Близко до пътя имало обикновен алуминиев стълб с дебелина от около 30 см., като при излизането си автомобилът го ударил. Свидетелят обяснява, че на това място настилката на платното не била особено добра /имало вълни/, като допълнително била разпръсната пръст вероятно от изкопни дейности извършвани в близост до пътя, защото видял да излизат камиони. Скоростта, с която се движел преди втория ляв завой била не по-висока от 70 км/ч., като пояснява, че там видимостта е ниска, което препятствало развиването на по-висока скорост. Единственият възприет от водача пътен знак след потеглянето му от хотела бил на Т-образното кръстовище, а именно знак „Стоп“.
Според съда при така установеното от фактическа страна, от правна страна по този иск в тежест на ищцовата страна е да установи наличието на следните предпоставки: валидно облигационно правоотношение, настъпване на застрахователно събитие, причинени вреди на застрахованото имущество и причинно-следствена връзка между вредите и застрахователното събитие.
Съставът на САС сочи, че се установява по делото наличието на облигационно правоотношение по договор за имуществена застраховка „Каско“ между лизингодателя на увреденото МПС и застрахователното дружество, както и запознаването с Общите условия, като съгласно разпоредбата на чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ лизингополучателят има правата на застрахован. Установява се и настъпването на застрахователното събитие, причинените вреди на застрахованото имущество, техният размер и причинно-следствената връзка между вредите и застрахователното събитие.
Според съда основният спорен въпрос по делото е относно отказа на застрахователя да изплати застрахователното обезщетение, като се позовава на „груба небрежност“ на застрахования, водеща до изключен риск. Съдът излага, че с договора за имуществено застраховане застрахователят се задължава срещу заплащане на договорена застрахователна премия да поеме определен риск, при реализирането на който да заплати на застрахования обезщетение за причинените на застрахованото имущество вреди в размер, равен на този на вредата към деня на събитието, а съгласно разпоредбата на чл. 405, ал. 1 КЗ, при настъпване на застрахователно събитие, застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок, който не може да бъде по-дълъг от 15 дни. При така установеното, в тежест на застрахователя е да установи наличието на основания, императивно уредени в чл. 408, ал. 1 КЗ, според която разпоредба застрахователят може да откаже плащане на обезщетение само: 1) при умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право да получи застрахователното обезщетение; 2) при умишлено причиняване на застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на застрахователното обезщетение от друго лице; 3) при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие; и 4) в други случаи, предвидени със закон.
Според въззивния състав характерно за всички основания за отказ е, че тяхното законосъобразно приложение е обусловено от наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, неговото установяване от застрахователя, размера на вредите, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото или техният размер да бъде намален. Това изискване е изрично законово закрепено в хипотезите на чл. 363, ал. 4, чл. 395, ал. 4 и 5 и чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, но се извежда по тълкувателен път и за всички други хипотези. Доказването на причинната връзка е в тежест на застрахователя, като същата не се презумира, дори и в застрахователния договор или общите условия към него да е предвидено друго, вкл. и че при конкретно неизпълнение застрахователят може да откаже плащане на обезщетението. Наличието на такава причинна връзка е необходимо както при пълен, така и при частичен отказ за плащане, т. е. намаляване на обезщетението - арг. и от чл. 363, ал. 4, изр. 2 и чл. 395, ал. 4, изр. 2 КЗ.
Въззивният съд е изложил, че не приема направеното възражение за нищожност на уговорките в клаузи от Общите условия, действащи към застрахователния договор /т.50.2., 50.3., 50.5., 50.9, 95 и 14.5./ поради противоречие със закона, тъй като между страните е налице договорна свобода да уговарят пределите, в които застрахователят ще носи риск, както и условията, при които ще се изключва риска, като в тази насока са ограничени от разпоредбата на приложението на чл. 211, т. 2 КЗ (отм.), сега чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, която разпоредба е с аналогично съдържание.
В случая, според съда, застрахователят се позовава на т. 14.5 от общите условия, съгласно която клауза умишлените или при груба небрежност действия на водача на лекия автомобил, довели до настъпването на щетите, обосновават изключване отговорността на застрахователя. Изложено е в мотивите на въззивното решение, че в случая щетите по застрахованото превозно средство са резултат от настъпило пътнотранспортно произшествие, при което автомобилът е напуснал платното за движение и след движение в крайпътно затревено пространство, и удар в уличен стълб, служещ за осветление, се е спрял в натрупана земна маса. В този смисъл според съда, поведението на водача на застрахованото МПС не може да се счете за предприето умишлено, но следва да се квалифицира като проява на груба небрежност.
Въззивният състав посочва, че управлението на лек автомобил с превишена и несъобразена с пътните условия скорост представлява противоправно поведение, тъй като нарушава правила (забрани), установени с нормативен акт - ЗДвП. За да е основание обаче за изключване на отговорността на застрахователя, следва именно това допуснато нарушение да стои в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото застрахователно събитие - авария. Превишената скорост сама по себе си следва да е довела до самокатастрофирането на застрахования автомобил, т. е. да е единствена негова причина.
Според въззивния състав не се установява твърдението, че е налице пътен знак, ограничаващ скоростта до 30 км/ч, но от заключенията на вещите лица е видно, че водачът е управлявал автомобила със скорост, превишаваща установения законов предел /50 км/ч/ в границите на населеното място /гр. Пловдив/, надвишаваща и възможния технически предел, който би позволил избягване реализацията на самокатастрофирането, поради което същото следва да се приеме за груба небрежност.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
В случая не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият въпрос на касатора и в двете му части не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Отговорът на същия зависи изцяло от приетото от съда за установено по делото от фактическа страна, поради което и въпросът е относим към правилността, респ. - неправилността на въззивното решение, последната схващана като касационно основание по чл. 281, т. 1 от ГПК и която подлежи на преценка само в производство по чл. 290 от ГПК, и след евентуалното допускане на касационно обжалване на решението, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет наличието или не на основания за такова допускане. Въпросът е и несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода във въззивната инстанция, доколкото предпоставя, обратно на ясно приетото от съда в случая, по делото да не е установена пряката причинно-следствена връзка между конкретното противоправно поведение на управлявалия увреденото МПС водач, и реализираното ПТП, от което са настъпили процесните вреди.
Вторият въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о. Съобразно изложеното налага се извод, че изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира и според настоящия касационен състав в случая съдът в достатъчна за нуждите на разрешаването на спора по същество, и за проверка на изводите му по съществото на същия степен, е изпълнил произтичащите от процесуалния закон свои задължения да обсъди твърденията и възраженията на страните, и да съобрази правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право факти, както и доказателствата по делото.
Третият въпрос на касатора е хипотетичен и не е ясна връзката му с конкретните мотиви на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на иска, поради което и същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Противно на предпоставяното от въпроса, в инстанциите по същество съдът е допуснал и изслушал заключения на две САТЕ именно по въпроси, по които съдът няма специални знания, и е основал изводите си за наличието на пряка причинно-следствена връзка между противоправното поведение на водача на увреденото МПС и настъпилото ПТП, респ. – причинените от него вреди, на заключенията и на двете експертизи, които нарочно е посочил в мотивите си, че кредитира. И в двете заключения на ВЛ по САТЕ, въпреки че експертите действително сочат различни конкретни скорости на МПС и технически възможни такива за преодоляване на завоя, без МПС да самокатастрофира /скорост на МПС 87,10 км/ч - по-висока от критичната за преодоляване кривата на завоя 80,21 км/ч, респ. - скорост около 98 км/ч, а в момента на удара в стълба - 94 км/ч, при критичната скорост в завоя при движение в дясната пътна лента, гледано от посоката на автомобила около 91 км/ч/, намираният от касатора за несъстоятелен, извод на съда за управлението на автомобила със скорост, надвишаваща критичната за преодоляване на завоя, е ясно обоснован.
Същото се отнася и до четвъртия въпрос на касатора. Противно на предпоставяното от въпроса, съдът отново ясно е приел, включително по изложените непосредствено по-горе относно третия въпрос съображения, за установено, конкретно противоправно поведение на водача на увреденото МПС, състоящо се в значително превишаване на установената максимална скорост на управление на МПС в населено място, съставляващо превишаване и на критичната такава за преодоляване на кривата на завоя, без МПС да самокатастрофира, което поведение на водача на МПС е квалифицирано от съда именно като изключващата отговорността на застрахователя, съобразно приложимите Общи условия, груба небрежност. Също така ясно, и противно на предпоставяното от въпроса на касатора, е приета от съда за безспорна и причинно-следствената връзка между конкретното поведение на водача на МПС и настъпилото ПТП, съответно – процесните вреди.
В допълнение следва да се посочи, че начинът, по който са обосновани от касатора третия и четвъртия от въпросите му, и съответстващите им оплаквания в касационната жалба, сочат само на несъгласие на касатора с конкретните изводи на съда, обусловили изхода на делото в тази им част и се основават на твърдения на касатора по фактите и по правото, несподелени от съда, но не разкриват основания за допускане на касационно обжалване.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 555 от 10.08.2023 г., постановено от Апелативен съд - София по в. т.д. № 1191 по описа на съда за 2021 г.
ОСЪЖДА „КОДАГ ЕНД ПАРТНЪРС“ ООД, ЕИК: 16003452 да заплати на ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: