О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50200

гр. София, 29.06.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 3174/ 2022 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област София с пълномощник ст. юрисконсулт Ив. С., срещу решение № 10572 от 21.12.2021 год. по въззивно гр. д. № 2224/2019 год. на Софийския апелативен съд.

Решението е постановено по иск на Държавата с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен против Р. Г. Н., М. Г. Н. и Н. Р. К., за приемане за установено, че ответниците не са собственици на 83,20 % ид. части от дворно място с идентификатор *** съгласно КККР, одобрени със заповед № РД-18-24 от 02.03.2012 год. на изп. директор на АГКК, както и на застроените в него сгради, описан по скица, издадена от район „Панчарево“ с № 2434 от 18.06.1998 год., като УПИ * – за специални нужди, в кв. 35, местност [населено място], с площ от 2885 кв. м., обект на АДС /публична/ № 470 от 31.03.1998 год. на Министъра на вътрешните работи и АДС № 4586 от 05.04.1950 год.

Твърденията на Държавата са за това, че имотът представлява публична държавна собственост, тъй като е отчужден правомерно през 1940 год. с постановление на МС. Реализирано е предвиденото при отчуждаването мероприятие – за специални държавни нужди и това изключва възможността за възстановяването му по реда на ЗВСОНИ в полза на ответниците.

В частта му срещу ответницата Н. Р. К. /починала на 09.01.2020 год./ въззивното производство е прекратено, на основание чл. 230, ал. 2, изр. последно ГПК, с определение от 26.10.2020 год. на въззивния съд, поради неизпълнение указанията за посочване на правоприемниците на починалата ответница.

В производството и двете съдебни инстанции приемат, че при предявен отрицателен установителен иск, в който ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, следва на първо място да установи правото си на твърдяното основание. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, доколкото би изключило правата на ответника върху същия имот, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация. В настоящия случай, след обсъждане на събраните доказателства и доводите на страните, приемат, че не се установява Държавата да е собственик на процесния имот. Решаващите доводи за отхвърляне на иска са концентрирани върху констатацията за липса на проведено мероприятие, легитимиращо Държавата като собственик на имота, въз основа на предвиден в закона придобивен способ. В същото време съдът е обосновал изводите си въз основа на установените от ответниците правнорелевантни факти, а именно – че процесният имот, отчужден през 1949 год., им е възстановен в качеството на правоприемници на Р. В., който е бил акционер с мажоритарен дял във „В. Рипер“ АД. Реституцията е настъпила по силата на закона с влизане в сила на ЗВСОНИ /обн. ДВ бр. 15 от 21.02.1992 год./, тъй като са били налице предпоставките за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 1, във вр. с чл. 1, ал. 1 от същия и конкретно изискването отнетият имот да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, да е собственост на държавата и бившите собственици да не са обезщетени чрез изплащане на парична равностойност или с друг равностоен имот. Посоченият извод е подкрепен с приетото заключение на вещото лице, както и протеклото пред областния управител административно производство по заявление на ответниците. В рамките на същото, след извършена проверка, административният орган е достигнал до извода, че имотът е бил одържавен без законово основание. Акцент е поставен върху липсата на документи за разпореждане с имота, установяващи правата на Държавата. Така изложените съображения са довели до отхвърляне на предявения иск и от двете съдебни инстанции.

Недоволна от този изход на спора, Държавата оспорва горепосоченото въззивно решение като се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение към жалбата поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

1. „Наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, изключва ли наличието на правен интерес, когато ищецът се позовава на фактическо състояние или когато има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника?“;

2. „Необходимо условие за правилно решение ли е идентичността на имота, по който има две насрещни претенции за собственост?“;

3. „Отнетите акции ли подлежат на обезщетение, или недвижимите имоти, които са били собственост на акционерното дружество?“.

В допълнение касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд по така поставените въпроси е и очевидно неправилно – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

В писмен отговор Р. Г. Н. и М. Г. Н., представлявани от адв. Кр. Д., оспорват жалбата по съображения за необоснованост на релевираните предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, както и излагат аргументи за нейната неоснователност. Молят да им бъдат присъдени разноски за адвокатска защита.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

При преценка за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по поставените в изложението въпроси настоящият състав приема следното:

Първият от поставените въпроси /т. 1 от изложението/ не е обусловил решаващите изводи на съда по предмета на спора и в този смисъл не удовлетворява изискванията за обща предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, така както са очертани в задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. В случая съдът не е отрекъл наличието на правен интерес на Държавата от предявяване на отрицателен установителен иск, а го е разгледал по същество и го е отхвърлил като неоснователен. Изводът за недоказаност на претенциите на Държавата по отношение на процесния имот е такъв по същество на спора и е обусловен от преценката на конкретно установените по делото обстоятелства. С други думи същият е фактически, а не правен въпрос, като изложените във връзка с него доводи съставляват оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в хода на настоящото производство. Отделно от това, част от оплакванията са напълно несъстоятелни, тъй като изразяват недоволство от необсъждането на твърдения, каквито не са обективирани в исковата молба и не са станали предмет на настоящото производство. Процесуалният закон задължава съда да разреши правния спор съобразно рамките на заявените факти и на искането, така както същите са индивидуализирани от основанието и петитума на иска /решение № 28 от 04.03.2020 год. на ВКС по гр. д. № 2386/2019 год., I г. о., решение № 65 от 27.04.2016 год. на ВКС по гр. д. № 3693/2015 год., III г. о. и цитираните в тях/.

Некоректно се поставя и формулираният под т. 2 въпрос относно идентичността на имота като необходимо условие за постановяването на правилно решение при две насрещни претенции за собственост. Според касатора идентичността е надлежно установена от представените доказателства и приетото експертно заключение, като становището на съдебния състав за неустановяване провеждането на отчуждителни процедури за пълната квадратура на имота изразява съмнение по този въпрос. Така се поставяли в неравностойно положение двете страни, доколкото никой не бил подлагал под съмнение защо ответниците претендират повече от отнетото, а от друга страна Държавата следвало да установява отчуждителни процедури за увеличената площ на имота. Доколкото са разбираеми, тези доводи не обосновават предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с поставения въпрос. Съгласно задължителните указания относно приложението на закона, обективирани в т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК, всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта.

Произнасянето на въззивния съд в случая е напълно съобразено с горецитираната задължителна съдебна практика и посоченото в нея разпределение на доказателствената тежест. Неуспешното доказване от страна на Държавата на претендираното от нея право /в случая законово проведена процедура по отчуждаване на процесния имот/ води до неоснователност на предявения иск. В тази насока и трайно установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – напр. решение № 51 от 08.07.2022 год. на ВКС по гр. д. № 2767/2021 год., II г. о. и цитираните в него. Съгласно приетото в нея, когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, доказването на твърдените от него факти е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация. Това е така, защото въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот.

При положение, че ищецът не e доказал, че е титуляр на правото на собственост, което е обусловило правния му интерес, отрицателният му установителен иск срещу ответниците с предмет същото право, което поради горното е отричал да им принадлежи, подлежи на отхвърляне при установените от събраните доказателства факти за принадлежността му от последните на основание възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 1, вр. с чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ.

По отношение на последния от поставените въпроси също не се обосновава необходимост от разглеждането му в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ е ясна и по приложението не се констатира противоречива съдебна практика. Когато юридическите лица, чиито имоти подлежат на възстановяване по реда на този закон, не съществуват при влизането му в сила, правото на собственост се възстановява в полза на съдружниците или на членовете им, съответно на физическите лица, които са били членове или съдружници към момента на прекратяването им, съобразно правата на всеки от тях или на техните наследници по закон. За да е налице основание за разглеждане на поставения въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът следва да е мотивирал конкретни съображения относно необходимостта от тълкуване на закона, в какво се изразява неяснотата на правната уредба, или съответно да е обосновал причините, поради които следва да бъде осъвременена или изменена вече съществуващата съдебна практика. Доводи в посочения смисъл изобщо не са изложени, поради което на практика се явява неизпълнено и формалното изискване за точно и мотивирано изложение на касационните основания по смисъла на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК.

След като въззивното решение е съобразено с утвърдената съдебна практика във връзка с разглеждането на отрицателни установителни искове за собственост и формираните правни изводи на съда по предмета на спора съответстват на приетите за установени факти по делото, то не може да бъде споделено и оплакването за наличие на „очевидна неправилност“. Решението е съобразено с обхвата на търсената защита и от съдържанието на мотивите му не може да бъде направен извод за превратно приложение на закона, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, на императивна материалноправна норма или на основополагащи за производството процесуални правила.

Ето защо въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 или чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Искането на ответниците по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено поради липсата на представени доказателства относно договарянето и заплащането на такива.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10572 от 21.12.2021 год. по въззивно гр. д. № 2224/2019 год. на Софийския апелативен съд, по подадената от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област София касационна жалба.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.