О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50333гр. София, 22.06.2023 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия Анна Б. т. д. № 2490 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „ТОМА СТРОЙ” ЕООД /в несъстоятелност/, представлявано от синдика П. Б. – К., чрез адв. Р. Г., и „Совтранс А.” ЕООД, представлявано от управителя М. С. Т., чрез адв. А. А. срещу решение № 678 от 21.06.2021г. по гр. д. № 332/2021г. на САС, 8 състав, с което е потвърдено решение № 26033 от 11.11.2020г. по гр. д. № 2417/2018г. на СГС, ТО, VI-18 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са уважени предявените от „Райфайзен (България)” ЕАД срещу „Т. С. ЕООД (в несъстоятелност) и „Совтранс А.” ЕООД активно субективно съединени положително установителни петиторни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че „Райфайзен (България)” ЕАД е собственик на следната недвижима вещ: поземлен имот с идентификатор 68134.1604.2493 по КККР, находящ се в [населено място], район „Студентски”, [улица], с площ по скица 1383 кв. м., а по доказателствен акт: 1322 кв. м., идентичен с неурегулиран ПИ с пл. № 2493, попадащ в кадастрален лист № 623 по плана на [населено място], административен район „Студентски”, „Южна градска територия - 3-та (трета) част”, целият с графична площ от 1387 кв. м., и с площ по доказателствен акт от 1322 кв. м., придобит на деривативно правно основание - влязло в сила на 27.07.2017 г. Постановление за възлагане от 18.01.2017 г., издадено от помощник-частен съдебен изпълнител Ат. П. при ЧСИ М. Б. по изп. д. 20148380408113, вписано в Службата по вписванията на 16.06.2017 г.

Касаторът „ТОМА СТРОЙ” ЕООД (в несъстоятелност) поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон и поради необоснованост. Излага доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила с оглед липсата на мотиви по доводите му по прилагане на разпоредбите на чл.638, ал.4 и чл.717н ТЗ, разрешаващи колизията между провеждано от ипотекарния кредитор индивидуално принудително изпълнение по реда на ГПК, от една страна, и универсалното принудително изпълнение спрямо ипотекарния длъжник (реален поръчител), от друга страна. Сочи, че вместо това въззивният съд единствено неправилно е приел, че в полза на банката – ищец изобщо не е следвало да се извършва разпределение по реда на чл.717н ТЗ, тъй като ипотечното право е било погасено на основание чл.175 ЗЗД в резултат на проведената продан по реда на ГПК, т. е. правната теза на касатора е била подменена. Поддържа още, че въззивното решение е неправилно поради погрешно тълкуване и прилагане на процесуалната разпоредба на чл.638, ал.4 ТЗ, без съобразяване на систематическата и логическата връзка с чл.638, ал.1 и чл.717н ТЗ. Излага подробни съображения за неправилност и на извода на въззивния съд, че процесното възлагателно постановление е влязло в сила на 27.07.2017г., като обосновава противоречието на този извод с чл.61 и чл.496, ал.2 ГПК. Намира, че въззивният съд неправилно е лимитирал процесуалните средства за защита на примата на производството по несъстоятелност над индивидуалното принудително изпълненение, уреден в чл.638 и чл.717н ТЗ, довело до неговото игнориране.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 192 от 29.01.2018г. по т. д. № 44/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 247 от 06.01.2020г. по гр. д. № 540/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Подлежи ли на прекратяване съгласно чл.638, ал.4 ТЗ индивидуалното принудително изпълнение спрямо имот от масата на несъстоятелността, ако взискател по изпълнителното дело е лице, което не е паричен, а само ипотекарен кредитор на неплатежоспособния търговец? Твърди се противоречие с решение № 55 от 20.05.2021г. по гр. д. № 3415/2020г. на ВКС, ГК, II г. о. Касаторът поддържа, че въпросът е от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Постановлението за възлагане, издадено в индивидуалното изпълнително производство, след като вече длъжникът в изпълнението е обявен в несъстоятелност, противопоставимо ли е на последващата продажба на същия имот, осъществена от синдика в производството по несъстоятелност? Касаторът намира, че въпросът е решен в противоречие с решение № 55 от 20.05.2021г. по гр. д. № 3415/2021г. на ВКС, ГК, II г. о. Твърди се още, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

4. Може ли да влезе в сила възлагателно постановление, което е издадено след спиране на изпълнителното дело на основание чл.638, ал.1 ТЗ и докато така спряното изпълнително дело не бъде възобновено? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с решение № 146 от 07.11.2013г. по т. д. № 1041/2012г. на ВКС, решение № 56 от 24.02.2018г. по гр. д. № 2339/2017г. на ВКС, ГК, II г. о. Намира, че този въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

5. Освен чрез жалба по чл.435 ГПК или чрез иск по чл.496, ал.3 ГПК, може ли процесуалната незаконосъобразност на постановлението за възлагане да бъде предмет на съдебен контрол по друг ред – чрез иск, различен от този по чл.496, ал.3 ГПК или инцидентно, в рамките на петиторен исков процес относно възложения недвижим имот? Могат ли пороците на възлагателно постановление, издадено в нарушение на колизионните разпоредби на чл.638, ал.1 ТЗ (предвиждащ спиране ipso iure на заварените от несъстоятелността изпълнителни дела), чл.638, ал.4 ТЗ (предвиждащ прекратяване на същите изпълнителни дела) и чл.717н ТЗ (предвиждащ удовлетворяване на ипотекарния кредитор в рамките на производството по несъстоятелност) да бъдат релевирани по друг процесуален ред, различен от този, предвиден в чл.435 ГПК и чл.496, ал.3 ГПК – включително чрез самостоятелен установителен иск за собственост или чрез възражение на ответника, в рамките на висящ петиторен процес относно възложения имот? Касаторът намира, че по въпросите е налице противоречие с т.1 на ТР № 4/2017г. от 11.03.2019г на ОСГТК на ВКС.

6. В кой момент настъпват суспензивните ефекти по чл.638, ал.1 ТЗ – в момента на откриването на производството по несъстоятелност или на обявяването на длъжника в несъстоятелност?

7. Може ли защитата на масата на несъстоятелността (съответно – на приобретателите в процедурата по осребряване от синдика) срещу възлагателно постановление, издадено в нарушение на колизионните разпоредби на чл.638, ал.1, чл.638, ал.4 и чл.717н ТЗ, да бъде осъществена чрез иск или възражение в петиторен процес – чрез позоваването на регламентираната в чл.638, ал.4 ТЗ непротивопоставимост на наложените индивидуални запори и възбрани (и като импликация – и на самото принудително изпълнение по ГПК) спрямо кредиторите по несъстоятелността?

Касаторът поддържа, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът „Совтранс А.” ЕООД излага доводи за неправилност на въззивното решение, идентични с поддържаните от касатора „ТОМА СТРОЙ” ЕООД (в несъстоятелност), а в изложението си по чл.284, ал.1, т.3 ГПК формулира правни въпроси и излага съображения за наличие на допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, идентични с посочените в изложението на „ТОМА СТРОЙ” ЕООД (в несъстоятелност).

Ответникът „Р. Б. ЕАД, на чието място е констиуиран на основание чл.227 ГПК правоприемникът му „Обединена българска банка“ АД, оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като твърди, че: по първия въпрос не е налице противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е осмислил тезата на касатора, правилно е формулирал предмета на спора и мотивирано е приел, че чл.638, ал.4 ТЗ не е приложим към изпълнителното дело с взискател банката, а чл.717н ТЗ се прилага само при хипотезата на ипотекарен кредитор, участващ в производството по несъстоятелност, какъвто банката не е; по втория въпрос липсва противоречие с посоченото решение, тъй като то се явява неотносимо с оглед конкретните факти по делото и не съдържа произнасяне по релевантните по настоящото дело въпроси, свързани с противоречивите интереси на личните и на ипотекарните кредитори на длъжника; по същите съображения липсва противоречие на произнасянето по третия въпрос с посочения акт на ВКС; посочената във връзка с четвъртия въпрос практика е неотносима, тъй като едното решение се отнася до хипотеза, при която личен кредитор е взискател по изпълнителното производство срещу длъжник, за когото е открито производство по несъстоятелност, а другото – до хипотеза на спряно изпълнително производство с нарочна обезпечителна заповед; посоченото във връзка с пети въпрос ТР № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо, тъй като в настоящия случай няма мним взискател. По отношение на евентуалното искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК сочи, че по въпросите няма формирана нарочна практика, но те се намират в логическа зависимост един от друг и изискват едновременно, а не изолирано тълкуване на разпоредбите на чл.638, ал.1 и ал.4 ТЗ, постигащо баланс, отчитащ интересите на всички кредитори на несъстоятелния длъжник и извеждащо изпълнителните дела с взискатели ипотекарни кредитори вън от суспензивния ефект на чл.638 ТЗ.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че са предявени пасивно субективно съединени положителни установителни петиторни искове за установяване принадлежността на правото на собственост върху спорния имот в патримониума на „Райфайзен (България)” ЕАД, придобито на деривативно основание (въз основа на влязло в сила Постановление за възлагане в индивидуалното изпълнително производство), а под евентуалност - положителен установителен иск за установяване съществуването на ипотечно право върху процесния имот (в случай че процесният имот не е бил годен предмет на публичната продан, не е приложима правната норма, уредена в чл. 175, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, т. е. ипотечното право се счита за непрекратено при незаконосъобразно проведена публична продан). Приел е за безспорни между страните следните факти: 1) на 08.02.2007 г. е сключен между кредитополучателя „Б. Строй” ЕООД и „Райфайзен (България)” ЕООД договор за учредяване на ипотека върху процесния имот в полза на банката-ищец; 2) на 20.03.2014 г. ипотекарният длъжник „Б. Строй” ЕООД е прехвърлил на възмездно правно основание правото на собственост върху ипотекирания имот на „Г. Строй ГД” ЕООД; 3) с договор за покупко-продажба на търговско предприятие, сключен на 16.04.2014 г. с нотариална заверка на подписите, „Г. Строй ГД” ЕООД е прехвърлило на „Т. С. ЕООД своето търговско предприятие като имуществена съвкупност по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ (субективни права, правни задължения и фактически отношения), в което се включва и правото на собственост върху спорния имот; 4) на 31.07.2014 г. е вписана възбрана с вх. рег. № 38003/31.07.2014 г. върху процесния имот от ЧСИ М. Б. по изп. дело № 8113/14 г. по искане на банката за предприемане на изпълнителни действия по отношение на ипотекирания имот; 5) на 27.07.2016 г. от съда по несъстоятелността е постановено Решение за откриване на производство по несъстоятелност на „Тома строй” ЕООД по т. д. № 105/2016 г. по описа на ОС-гр. Плевен; 6) на 05.08.2016 г. от съда по несъстоятелността е постановено Определение за разрешаване продължаването на изпълнителните действия върху процесния имот по индивидуалното принудително изпълнение по ГПК - в полза на банката, на основание чл. 638, ал. 3 ТЗ; 7) на 03.01.2017 г. е постановено Решение за обявяване в несъстоятелност на „Тома строй” ЕООД по реда на 710 ТЗ, по което е постановена обща възбрана на основание чл. 715, ал. 1 ТЗ от същата дата - вписано на същата дата в ТРРЮЛНЦ; 8) на 16.01.2017 г. съдът по несъстоятелността е постановил Определение за отмяна на Определението от 05.08.2016 г., с което е дал разрешение на ипотекарния кредитор да продължи изпълнителното производство по изп. д. № 8113/14 г.; 9) на 18.01.2017 г. е издадено Постановлението за възлагане на процесния имот по изп. д. № 8113/14 г. по описа на ЧСИ М. Б., с което ищецът се легитимира като собственик на спорната недвижима вещ; 10) на 27.07.2017 г. Постановлението за възлагане е влязло в сила, като на 16.08.2017 г. този титул за собственост е вписан в Службата по вписванията и 11) на 13.11.2018 г. е сключен договор за покупко-продажба, удостоверен в нот. акт № 128, съставен по нот. д. № 1336/2018 г. от нотариус И. Н., по силата на който спорният имот е продаден от синдика на „Тома строй” ЕООД (в несъстоятелност) на „Совтранс ауто” ЕООД по реда на чл. 718 ТЗ (чрез пряко договаряне).

Въззивният съд е приел, че основният правен спор по настоящото дело се съсредоточава върху това дали извършената по индивидуалното изпълнително производство публична продан на спорния имот е действителна, респ. противопоставима на кредиторите на несъстоятелността, вкл. и на „приобретателя” по извършената от синдика на несъстоятелния търговец продажба. Изтъкнал е, че за да се достигне до действителната нормативна воля на законодателя при възникналата конкуренция на вещни права, придобити при извършената публична продан при индивидуалното и универсалното изпълнително производство, съдът трябва да извърши логическо, систематическо и телеологическо тълкуване на тези правни институти, както предписва правната норма, уредена в чл. 46, ал. 1 ЗНА.

Въззивният съд е изложил съображения, че съдебният изпълнител и синдикът са изрично овластени от закона органи на публична власт, които при принудителното изпълнение на парично притезание притежават правомощие да установят секвестируемите имуществени права на длъжника, да ги осребрят и да разпределят събраната сума между кредиторите на длъжника - съобразно съществуващите привилегии. Намерил е, че и двата органа на изпълнението - съдебният изпълнител и синдикът, осъществяват публични функции под контрола на съда (при индивидуалното производство опосредено - чрез жалба срещу неговите действия по реда на чл. 435 ГПК, а при универсалното, принципно, пряко - арг. чл. 659, ал. 2 ТЗ, чл. 716, ал. 2 ТЗ и пр.), като техните актове, които са влезли в сила (не са обжалвани или са потвърдени от съда), се ползват със стабилитета на публичния акт и тяхната действителност може да бъде оспорена по исков ред или инцидентно, ad hoc, само в изрично предвидените от закона случаи. Посочил е, че именно от този стабилитет се извежда и противопоставимостта на придобитите от влезлия в сила акт на органа по изпълнението материални субективни права - по отношение на всички останали правни субекти. Приел е, че принципно, за да се обезпечи, от една страна, доверието на участниците в изпълнителното производство и на третите лица към действията и актовете на изпълнителния орган, а от друга, за да се гарантира правната сигурност, и при двата вида принудително изпълнение на парични вземания (индивидуалното и универсалното) законодателят изчерпателно е уредил правната възможност да се оспорва материалната незаконосъобразност на публичния акт, при влизане в сила на който се пораждат материалноправни последици, и когато този публичен акт се стабилизира, на придобилите въз основа на него материални права не могат да се противопоставят права, придобити по-сетне от трети лица. Поради това е достигнал до извод, че когато Постановлението за възлагане, издадено от съдебния изпълнител или от съда по несъстоятелността, се стабилизира (влезе в сила), действителността на продажбата може да се оспорва по исков ред само при нарушаване на забраната определени правни субекти да участват в наддаването, респ. като купувачи, както и когато не е внесена цената - чл. 496, ал. 3 ГПК (при индивидуалното изпълнително производство), респ. чл. 717з, ал. 4 ТЗ (при универсалното изпълнително производство), като други процесуални нарушения при извършването на публичната продан не водят до недействителност на Постановлението за възлагане, ако те не са били релевирани чрез жалба в преклузивните срокове - арг. чл. 435, ал. 3 ГПК (при индивидуалното изпълнително производство), респ. чл. 717з, ал. 3 ТЗ (при универсалното изпълнително производство). Изложил е съображения, че са сходни и нормативните правила, уреждащи момента, в който се придобива правото на собственост върху вещта, предмет на принудителния изпълнителен способ - чл. 496, ал. 2, изр. 1 ГПК в релевантната редакция, респ. чл. 717з, ал. 2, изр. 1 ТЗ, както и противопоставимостта на права върху обекта, предмет на принудителното изпълнение по ГПК и по ТЗ (в производството по несъстоятелност) - чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК, респ. чл. 717з, ал. 2, изр. 2 ТЗ. В тази връзка е приел, че ако длъжникът е притежавал правото на собственост върху недвижимата вещ към момента на възбраната, купувачът ще придобие това вещно право на деривативно основание, като извършени продажби след този момент - доброволни или в изпълнително производство, вкл. и в универсалното, не са противопоставими на купувача по публичната продан. Позовал се е и на приетото в Определение № 28/23.01.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 497/2011 г., ГК, I г. о., в което се приема, че „нормата на чл. 496, ал. 3 ГПК изрично забранява оспорване на проданта по исков ред освен в случаите на чл. 490 ГПК, когато в проданта е участвало лице, което не е имало право да участва, и когато имотът е възложен на лице, което не е платило цената. Въззивният съд е приел още, че законодателят не е предвидил иск за прогласяване нищожност на публичната продан и на постановлението за възлагане с цел да се стабилизира публичната продан предвид полученото от взискателя плащане и погасяване дълга на длъжника и за да се стимулират третите лица да участват в публичната продан. Посочил е, че когато е продаден имот, който не е принадлежал на длъжника, защитата на третото лице-собственик е по исков ред, но чрез иск за собственост, а не чрез оспорване на публичната продан, която в този случай не е нищожна, и постановлението за възлагане. Добавил е, че именно защото влезлият в сила акт на съдебния изпълнител, с който приключва публичната продан, се ползва с материалноправен стабилитет, то не е нищожно по отношение на кредиторите на несъстоятелността и не допустимо (в материалноправния смисъл на това понятие) чрез иск - по реда на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ, да се установява непротивопоставимост по отношение на масата на несъстоятелността на вече извършена публична продан в индивидуалното изпълнително производство - при влязло в сила Постановление за възлагане. С оглед на това е намерил, че щом не е допустимо в материалноправния смисъл на това понятие чрез иск по чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ публичната продан, приключила с влязло в сила Постановление за възлагане, да бъде обявена за непротивопоставима („нищожна”) по отношение кредиторите на несъстоятелността, на още по-голямо основание е недопустимо да се извършва преценка за противопоставимост на последващата продажба в универсалното изпълнително производство на публичната продан, осъществена в индивидуалното изпълнително производство - инцидентно, в мотивите, ad hoc, вкл. и в настоящото исково производство. Приел е, че след стабилизиране на този публичноправен акт на изпълнителния орган не е допустимо в последващ процес - нито пряко, нито инцидентно да се преценява дали са извършени процесуални нарушения по изпълнението, вкл. и по издаването на Постановлението за възлагане, като такъв контрол за процесуална незаконосъобразност е възможно да бъде осъществен единствено по реда и предпоставките на чл. 496, ал. 3 ГПК (в индивидуалното изпълнително производство), респ. чл. 717з, ал. 4 ТЗ (в универсалното изпълнително производство). Съобразил е задължителните разяснения в т. 1 от ТР № 4/11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК и е приел, че в последващ процес съдът може да преценява материалната законосъобразност на Постановлението за възлагане само когато имотът е възложен на мним взискател при несъществуване на изпълняемо право към момента на влизане в сила на Постановлението за възлагане, но е добавил, че с оглед принципа за правна сигурност такава преценка е недопустима, когато имотът е придобит от трето лице-купувач по публичната продан. Посочил е, че не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че взискателят, по чието искане е било образувано процесното изпълнително производство, е носител на изпълняемото право, поради което и на това основание оспореният акт на съдебния изпълнител е породил целеното вещно-транслативно действие. Взел е предвид, че синдикът на несъстоятелния длъжник е упражнил правото си на жалба срещу този акт на съдебния изпълнител на основание чл. 435, ал. 3 ГПК, но като неоснователна тя е оставена без уважение с Определение № 5592/27.07.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 8563/2017 г. по описа на СГС, и е достигнал до извод, че с този съдебен акт се е стабилизирало процесното Постановление за възлагане, като е настъпило неговото вещно-прехвърлително действие. Посочил е, че този титул за собственост е вписан в Службата по вписванията на 16.06.2017 г., поради което последващата продажба на този имот от синдика на несъстоятелния длъжник „Т. С. ЕООД (в несъстоятелност) не е противопоставима на банката приобретател по процесната публична продан, тъй като „Т. С. ЕООД (в несъстоятелност) вече не е бил носител на правото на собственост върху имота.

Въззивният съд е намерил за неотносима към настоящия спор разпоредбата на чл. 638, ал. 4 ТЗ, която предписва, че при откриване на производство по несъстоятелност спряното индивидуално производство се прекратява, ако вземането бъде предявено и прието при условията на чл. 693 ТЗ, като в този случай наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността. Изтъкнал е, че ищецът не е могъл по конкретното производство по несъстоятелност (по отношение на несъстоятелния длъжник „Т. С. ЕООД) да бъде кредитор с прието вземане, което е обезпечено с ипотека върху процесния имот, тъй като обременената недвижима вещ не е била включена в масата по несъстоятелността на длъжника по кредитното правоотношение - „Б. Строй” ЕООД (в несъстоятелност), а е включена в масата по несъстоятелността на ответното търговско дружество „Т. С. ЕООД (в несъстоятелност) - поради извършените в един кратък период от време (от 20.03.2014 г. до 16.04.2014 г.) две транслативни сделки, въз основа на които от патримониума на длъжника по индивидуалното изпълнително производство - „Б. Строй” ЕООД, е прехвърлено правото на собственост върху спорния имот на „Т. С. ЕООД. Приел е, че макар ипотекарният кредитор, който обаче не е кредитор на масата по несъстоятелността, какъвто е настоящия случай, да има право да се удовлетвори от припадащата му се по разпределението сума на осребрената маса на несъстоятелността (арг. чл. 717н, ал. 3 ТЗ), той не може активно и ефективно да влияе в производството по осребряване на вещта, предмет на обезпечението - той не е кредитор с прието вземане по реда на чл. 693 ТЗ, поради което не участва в събранието на кредиторите, овластено да избира и освобождава синдик (чл. 677, ал. 1, т. 3 и т. 4 ТЗ), да определя реда и начина за осребряване имуществото на длъжника, метода и условията на оценка на имуществото, избора на оценители и определянето на възнаграждението им (чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ), като по силата на чл. 678 ТЗ решенията на събранието на кредиторите имат обвързващо действие за всички кредитори, включително за неприсъстващите. В тази връзка е намерил, че от съществено значение за упражняване правата на кредиторите е тяхното вземане да бъде предявено и прието в производството по несъстоятелност, тъй като непредявените в това производство притезателни права се погасяват - чл. 739, ал. 1 ТЗ, и поради това спряното индивидуално изпълнително производство се прекратява само ако вземането бъде предявено и прието при условията на чл. 693 ТЗ, като наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността. Приел е, че когато обезпеченото с вещ, включена в масата на несъстоятелността, вземане принадлежи на титуляр, който не е измежду кредиторите на масата по несъстоятелност, какъвто е настоящият случай, индивидуалното изпълнително производство, макар и да е спряно по силата на закона при открито производство по несъстоятелност - арг. чл. 638, ал. 1 ТЗ, не е прекратено и в този смисъл разпоредбата на чл. 638, ал. 4 ТЗ е неприложима в настоящия казус. Добавил е, че банката не е участвала в производството по несъстоятелността с процесното обезпечено вземане (издадени са две Заповеди за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и два изпълнителни листа общо за сумата от 571 044,33 евро - главница; възнаградителна лихва в размер на 8959,09 евро; мораторна неустойка в размер на 69 996,58 евро и съдебни разноски около 32000 лв.), поради което тя е била кредитор на масата по несъстоятелността с незначително по размер вземане към несъстоятелния длъжник „Т. С. ЕООД – 194 209,98 лв., възлизащи едва на 2,65% от приетите вземания, и ефективно не е могла да влияе както върху избора на оценител на имотите, така и на метода за продажбата им от синдика. Посочил е, че ответникът „Совтранс А.” ЕООД като кредитор в това производство по несъстоятелността с 94,78% е гласувал „За”, а банката със своите 2,65% „Против”. Посочил е още, че спорният имот е възложен на банката-взискател в индивидуалното изпълнително производство при стойност от 180 000 лв. (съобразно постъпилото от нея наддавателно предложение), като неговата пазарна стойност възлиза на 185 583 лв. към м. 07.2017 г., респ. на 173 440 лв. към 13.11.2018 г. - момента на продажбата му от длъжника по несъстоятелността на втория ответник-кредитор с 94,78% от приетите вземания - съгласно първоначалната СОЕ, а съгласно разширената СОЕ – 99 389,20 лв. към м. 07.2017 г., респ. 89 450 лв. към 13.11.2018 г. Изтъкнал е още, че от нотариалния акт, обективиращ договора за покупко-продажба на процесния имот - „в пакет” с други имоти, сключен между двамата ответници на 13.11.2018 г., се установява, че данъчната оценка на спорния имот възлиза на сумата от 51 819,60 лв., а оценката на този имот от посочения от синдика оценител „МирвалВВ” ЕООД към м. 07.2017 г. възлиза на сумата едва от 4600 лв., т. е. над 10 пъти под данъчната оценка. Заключил е, че дори само тези обстоятелства онагледяват правното съждение за неприложимост на разпоредбата, уредена в чл. 638, ал. 4 ТЗ, когато кредитор с обезпечено вземане обективно не може да участва с това притезание като кредитор в масата по несъстоятелността, тъй като при противно тълкуване би се достигнало до увреждане интересите на кредиторите с обезпечено вземане. По тези съображения въззивният съд е възприел стриктно тълкуване на разпоредбата на чл. 638, ал. 4 ТЗ съобразно вложения от законодателя нормативен смисъл. С оглед на това е приел за ирелевантно обстоятелството, че първо съдът по несъстоятелността е разрешил, а впоследствие - преди приключване на процесната публична продан и издаване на Постановлението за възлагане, на което ищецът основава своята активна материална легитимация по настоящото дело, е отменил разрешението производството по индивидуалното изпълнително производство да продължи по отношение на процесния имот, тъй като всички процесуални нарушения, извън изчерпателно изброените в закона, допуснати при издаване на влязлото в сила Постановление за възлагане от съдебния изпълнител, не са от значение за надлежното прехвърляне на правото на собственост на имота, предмет на публичната продан, а биха възникнали други правоотношения, вкл. и по ангажиране имуществената отговорност на изпълнителния орган.

Въззивният съд е приел, че останалите правни доводи на въззивниците относно непротивопоставимостта на извършената публична продан в индивидуалното изпълнително производство на продажбата, осъществена в универсалното изпълнително производство, касаят процесуалната законосъобразност при издаване на процесното Постановление за възлагане, която може да бъде оспорена пряко само при жалба по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК (аналогичен с чл. 717з, ал. 3 ТЗ), а косвено - инцидентно, само в исково производство, образувано по иска с правно основание чл. 496, ал. 3 ГПК (аналогичен с чл. 717з, ал. 4 ТЗ), респ. при ангажиране имуществената отговорност на частния съдебен изпълнител за причинени имуществени вреди вследствие на незаконосъобразни действия и актове в индивидуалното изпълнително производство - на основание чл. 441, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 74 ЗЧСИ, като инцидентен съдебен контрол в друго исково производство, вкл. и в такова, образувано по вещен иск, е недопустим.

Въззивният съд е достигнал до извод, че тъй като ищецът е придобил правото на собственост върху спорния имот в момента на влизане в сила на процесното Постановление за възлагане - арг. чл. 496, ал. 2 ГПК, ипотечното право е било прекратено (чл. 175, ал. 1 ЗЗД) и не са били приложими нормативните правила, уредени в чл. 717н ТЗ (по отношение на тази недвижима вещ банката вече не е била ипотекарен кредитор). Приел е, че в случай, че ищецът се е удовлетворил от осребрената в универсалното изпълнително производство сума, вкл. и от цената на процесния имот, това обстоятелство е ирелевантно за действителните вещни права на страните върху спорната недвижима вещ, а единствено биха възникнали определени облигационни правоотношение между тях. Намерил е, че Решение № 55/20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3415/2020 г., II г. о., ГК, на което се позовава въззивникът, е постановено в съдебно производство, фактите по което са били различни, и с оглед на това и правните изводи, до които достига процесуалният представител на въззивника, са извадени извън контекста им. Добавил е, че с оглед различните факти по делото касационният съд не е имал повод да разсъждава по основния спор в настоящото съдебно производство - дали влязлото в сила Постановление за възлагане, издадено в индивидуалното изпълнително производство, след като вече е образувано производство по несъстоятелност, какъвто е настоящият случай, е противопоставимо на последващата продажба, осъществена в универсалното изпълнително производство.

При така изложените съображения въззивният съд е приел, че ищецът е установил чрез пълно и главно доказване, че е придобил правото на собственост върху процесния имот на твърдяното деривативно правно основание - влязло в сила Постановление за възлагане, издадено в индивидуалното изпълнително производство, като на основание чл. 496, ал. 2 ГПК не му е противопоставима последващата продажба на спорния имот, извършена от синдика на несъстоятелния длъжник в универсалното изпълнително производство, поради което предявеният от него главен положителен установителен петиторен иск трябва да бъде уважен.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касаторите първи процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. Въпросът е поставен във връзка с твърденията на касаторите за липса на мотиви във въззивното решение по доводите им за прилагане на разпоредбите на чл.638, ал.4 и чл.717н ТЗ. Противно на тези твърдения, въззивният съд е обсъдил изложените доводи, като е възприел стриктно тълкуване на разпоредбата на чл. 638, ал. 4 ТЗ и я е приел за неотносима към спора, излагайки съображения, че ищецът не е могъл да бъде кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност, обезпечено с ипотека върху процесния имот, и макар да има право да се удовлетвори от припадащата му се по разпределението сума на осребрената маса на несъстоятелността (арг. чл. 717н, ал. 3 ТЗ), той не може активно и ефективно да влияе в производството по осребряване на вещта, предмет на обезпечението. Доводът на касаторите за необсъждане на принципната им теза, основана на систематическото и вътрешно хармонично тълкуване на посочените разпоредби, регламентиращи разрешаването на колизията между едновременно висящите индивидуално и универсално принудително изпълнение по отношение на един и същи имот, по същество представлява несъгласие с изводите на въззивния съд относно тълкуването на тези разпоредби и има характера на оплакване за неправилност на въззивното решение.

Вторият въпрос, макар да е обсъждан от въззивния съд, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява единствено обуславящ изхода на делото. Макар да е изложил съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ към настоящия спор, въззивният съд е изложил и съображения, че всички процесуални нарушения, извън изчерпателно изброените в закона, допуснати при издаване на влязлото в сила Постановление за възлагане от съдебния изпълнител, не са от значение за надлежното прехвърляне на правото на собственост на имота, предмет на публичната продан. От друга страна, не е налице и твърдяното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като посоченото решение № 55 от 20.05.2021г. по гр. д. № 3415/2021г. на ВКС, ГК, II г. о. не дава отговор на поставения въпрос, а съдържа принципни съображения относно момента на приключване на фактическия състав на публичната продан, спрямо който следва да се извърши преценка за приложението на чл.638, ал.1 и ал.4 ТЗ, без да е обсъждано дали изпълнителното дело подлежи на прекратяване съгласно чл.638, ал.4 ТЗ в разглежданата по настоящото дело хипотеза, в която взискател по него е ипотекарен кредитор, нямащ качеството на паричен кредитор на неплатежоспособния търговец. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като от текста на разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ и ясно предвидените в нея предпоставки за прекратяване на спряното изпълнително производство е видно, че същата се отнася до кредиторите на несъстоятелния длъжник с приети вземания в производството по несъстоятелност, в какъвто смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви.

Третият и четвъртият въпроси са обсъждани от въззивния съд, но по отношение на тях не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото от касаторите решение № 55 от 20.05.2021г. по гр. д. № 3415/2021г. на ВКС, ГК, II г. о., тъй като то е постановено при различна фактическа обстановка и не дава отговор на поставения въпрос в контекста на специфичните за настоящото производство обстоятелства, във връзка с които съображения не са излагани. Четвъртият въпрос не е решен в противоречие с посочените от касаторите решение № 146 от 07.11.2013г. по т. д. № 1041/2012г. на ВКС, решение № 56 от 24.02.2018г. по гр. д. № 2339/2017г. на ВКС, ГК, II г. о.. Тези актове не дават разрешение на въпроса в процесната хипотеза, в която синдикът на несъстоятелния длъжник е упражнил правото си на жалба срещу постановлението за възлагане на основание чл. 435, ал. 3 ГПК, но като неоснователна тя е оставена без уважение, което именно е обусловило извода на въззивния съд за стабилизиране на същото. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като отговорът на поставените въпроси е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото – в това число, че съдът по несъстоятелността първо е разрешил продължаване на изпълнителното производство, а след това е отменил разрешението, както и че постановлението за възлагане е било обжалвано по реда на чл.435 ГПК.

Поставените от касаторите пети и седми въпроси се отнасят до реда за упражняване на съдебен контрол върху възлагателно постановление при твърдени нарушения при провеждане на публичната продан и издаване на постановлението, допуснати от съдебния изпълнител. По този въпрос не е налице твърдяното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въпросът не е решен в противоречие с т.1 на ТР № 4 от 11.03.2019г. по т. д. № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС. С посоченото тълкувателно решение е дадено разрешение на въпроса дали поражда вещнопрехвърлителен ефект постановлението за възлагане в хипотезата, при която имотът, обект на изпълнението, е възложен на привиден кредитор. Такъв въпрос не е обсъждан във въззивното решение, доколкото е прието, че не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че взискателят, по чието искане е било образувано процесното изпълнително производство, е носител на изпълняемото право. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса е формирана трайна практика на ВКС, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 92 от 18.08.2010г. по т. д. № 645/09г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 905/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 47 от 20.04.2015 г. по гр. д. № 2775/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 365 от 22.10.2012г. по т. д. № 17/2012г. на ВКС, ТК, I г. о., ако възлагателното постановление не бъде обжалвано, публичната продан се ползва със стабилитет - иск за недействителността й може да се предявява само в случаите, изрично посочени от закона по чл. 496, ал. 3 ГПК, т. е. недопустимо е обявяване недействителност на публична продан на друго основание и следователно в рамките на спор за собственост извън посочените хипотези други нарушения, които съдебният изпълнител се твърди, че е допуснал при публичната продан и възлагането, не могат да бъдат съобразени от съда. Съгласно чл. 496, ал. 3 ГПК на купувач от публична продан с влязло в сила постановление за възлагане могат да бъдат противопоставени само нарушенията по чл. 490 ГПК, т. е. ако купувачът е лице без право да наддава или е подставен на такова лице, както и невнасянето на цената, в случаите, че е дължима такава. Според формираната по приложението на чл.646, ал.1, т.3 ГПК постоянна практика (напр. определение № 841 от 06.11.2014г. по т. д. № 1623/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 728 от 28.12.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 2768/2018 г., ТК, II т. о. и др.), възлагателното постановление на съдебния изпълнител няма правната характеристика на договор за продажба, а е акт на орган на принудителното изпълнение, който действа не като равнопоставен на купувача участник в гражданския оборот, а като орган на принудително изпълнение, прехвърлящ собствеността на имота на длъжника независимо от неговата воля. Поради това същото не може да бъде предмет на иск по чл.646, ал.1, т.3 ТЗ за нищожност по отношение на кредиторите на несъстоятелността.

Шестият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не обусловил решаващите му изводи, поради което не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 678 от 21.06.2021г. по гр. д. № 332/2021г. на САС, 8 състав

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: