О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50321
гр. София, 19.06.2023г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на седми юни, две хиляди и двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 1947/2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. К. Х., чрез процесуален представител, против Решение № 67 от 05.05.2022 г. по в. т.д. № 342/2021г. на Апелативен съд – В. Т. в частта, с която е потвърдено Решение № 260055 от 16.06.2021г. по т. д. № 62/2020г. на Окръжен съд - Плевен, в обжалваната от касатора, ищец в производството, отхвърлителна част на предявения срещу „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 160 000 лв. до 300 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца Х. К. Х. в резултат на ПТП, осъществило се на 21. 02.2019 г.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна в обжалваната част. Оплакванията са срещу присъдения размер на обезщетението, който намира за занижен и несъответстващ на практиката на съда, както и за необсъждане на приети доказателства, релевантни за спора. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
Допускането на касационното обжалване обосновава с критериите по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?
2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ?
3. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г. ?
4. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последиците за здравето и психиката й и да съобрази значението на всяко увреждане; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания ?
5. Как следва да се отчита липсата на възстановяване и обективната невъзможност за пълно възстановяване и последвалото трайно влошаване на качеството на живот и възможност за пълноценно съществуване, каквото е имало увреденото лице преди ПТП и посоченото представлява ли съществен, значим критерий за правилно приложение на принципа на справедливост ?
6. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение ?
7. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията ?
8. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004 -2009 г./, но при лимит 2 - 5 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит ?
9. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити ?
10. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ ?
11. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите ?
12. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта (видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания), с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост ?
13. Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение ? Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение ?
14. Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл. 226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ и включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени ?; Длъжен ли е съдът да отчете и установения лимит на отговорност, при присъждане на обезщетение за морални вреди, по пряк иск срещу застрахователя, като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самия законодател установява все по-високи лимити, за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди ?
15. Относно правомощието на въззивния съд да събере доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които страните не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор - чл. 266, ал. 2 ГПК ?“
16. Въззивният съд длъжен ли е да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), ако е въведено искане за това въз основа на представени и приети нови доказателства за нововъзникнали обстоятелства след приключване на съдебното дирене в първата инстанция; При необходимост от специални знания длъжен ли е съдът да назначи вещо лице със съответните специални знания или може сам да прецени доказателства, чиято преценка зависи от съответните специални знания ?
17. За изясняване на въпрос от предмета на делото във връзка с представени и приети нови доказателства, за отговора на който са необходими специални знания, длъжен ли е съдът да допусне поисканият от страната отговор от вещо лице със съответните специални знания или съдът е свободен сам да оцени съответните доказателства - медицински документи относно проведено лечение, степен на възстановяване, обективно състояние и наличие или отричане на възможност за подобрение на състоянието ?
Допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е обоснован с практика на ВКС, обективирана в : Решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., Решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. № 2998/ 2013г. на ВКС, I т. о. и Решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/ 2013г. на ВКС, II т. о. – по първи, втори и трети въпрос; ППВС 4/68 г., Решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, I т. о. – по четвърти въпрос; Решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о., Решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, I т. о. , Решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., ППВС 4/68 г., Решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о. – по пети въпрос; Решение № 124 от 11.11. 2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о. ВКС - по шести въпрос; Решение № 88 от 09.07.2012г. по т. д. № 1015/ 2011 г. на ВКС, II т. о. – по седми въпрос; Решение № 27 от 15 04 2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, II т. о. и Решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. - по осми въпрос; Решение № 184 от 08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011г. на ВКС, II т. о. и Определение № 360 от 29.03.2017г. по т. д. № 60316/2016г. на ВКС, IV г. о. - по девети въпрос; посочена към поставените по-горе въпроси практика - по десети въпрос; Решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о., Решение № 23 от 25.03. 2014г. по т. д. №1154/2013г. на ВКС, II т. о. ППВС № 4/23.12.1968г., Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., Решение № 66 от 03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, II т. о., Решение № 83 от 06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., Решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о., Решение № 157 от 28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, II т. о., Решение № 23 от 25.03.2014г. по т. д. № 1154/ 2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 94 от 24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, I т. о. и Решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о. - по единадесети въпрос; посочената по-горе практика и по въпроси №№ 12 и 13; Решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., Решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 1 от 2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о. – по четиринадесети въпрос; Решение № 132 от 16.11.2015г. по т. д. № 3183/ 2014 г. на ВКС, II т. о., Решение № 287 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 95 от 27.03.2014 г. по гр. д. № 4571/2013 г. на ВКС, IV г. о. - по петнадесети въпрос; Решение № 55 от 22.02.2018 г. по гр. д. № 984/2017 г. на ВКС, IV г. о. - по шестнадесети въпрос.
По седемнадесети въпрос, както и по въпроси №№ 5,8,9,10,11 и 14 в условие на евентуалност бланкетно се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента, че отговорът по същите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, евентуално - за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на направените разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК констатира, че същата е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да достигне до обжалвания краен резултат, по спорния въпрос във въззивната инстанция относно размера на обезщетението над сумата от 160 000 лв., за която решението е влязло в сила, съставът на апелативния съд е съобразил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и е приел, че в резултат на ПТП от 21.10.2019г. ищецът е получил: травматичен шок; гръдна травма, изразяваща се в счупвания (фрактури) на четвърто, пето, шесто и седмо ребро вдясно и контузионно огнище в долен дял на десен бял дроб; разкъсно - контузни рани на веждата и на клепачите на лявото око; счупване (фрактура) на дясната бедрена кост; изкълчване (луксация) на дясната коленна става; многофрагментна фрактура на лявата бедрена кост с разместване (дислокация) и счупване (фрактура) на капачката на лявото коляно (пателата). Въз основа констатациите в неоспореното медицинско заключение е прието, че травматичният шок е довел до разстройство на здравето, временно опасно за живота; гръдната травма е довела до трайното затруднение движението на снагата; счупването на дясната бедрена кост и изкълчването на дясната коленна става са довели до трайно затруднение движението на десен крак; многофрагментната фрактура на лявата бедрена кост и счупената капачка на лявото коляно са довели до трайно затруднение движението на левия крак, а разкъсно - контузните рани - до разстройство на здравето, временно и неопасно за живота. Установено е също така, че в резултат на множеството нанесени травми, част от които изключително тежки, се наложило ищецът да бъде приет в реанимацията на Великотърновската болница, където е бил интубиран и поставен на изкуствена белодробна вентилация, като е пролежал до пети март 2019г. и е съществувала опасност за живота му. Направени са му няколко операции - шев на раните на клепачите и на веждата; външен фиксатор на дясно бедро; външен фиксатор на ляво бедро, който след няколко дни бил свален и крайника поставен на „директна скелетна екстензия (фиксиране и опъване с тежести), като през това време понесените от ищеца болки и страдания били изключително тежки. След излизане от реанимацията на болницата в [населено място], ищецът бил лекуван в ортопедичната клиника на частната болница „Св. Панталеймон“ в [населено място], където прекарал две седмици и му били извършени три операции: на дясната коленна става - възстановяване сухожилната връзка на капачката и смяна на външен фиксатор; наместване (репозиция) и имплантиране на ортопедичен имплант в лявата бедрена кост (интрамедуларна остеосинтеза); наместване (репозиция) и имплантиране на ортопедичен имплант в капачката на ляво коляно. Впоследствие, още три пъти се наложило ищецът да постъпва в ортопедични отделения и да бъде опериран: от 15 до 21 април 2019г. и от 9 до 12 юли 2019г. - в частната болница в [населено място], като втората оперативна намеса се изразила в изваждане на металния имплант от коленна става; за периода от 3 до 9 септември 2019 г. е бил в ортопедичното отделение на болница „С. С. в [населено място], където била извършена пластична операция на вътреставните повърхности на големия и малкия пищял на дясната коленна става. В периодите между оперативното лечение в ортопедичните отделения на различни болници ищецът провел три курса на рехабилитация във физиотерапевтични отделения, полагайки нужните усилия за възстановяването си, като лечението му е продължило в домашни условия.
При обсъждане на експертното заключение е установено, че на ищеца са били издадени 9 болнични листа за временна нетрудоспособност с обща продължителност от 258 календарни дни, като на 05.02.2020г. ТЕЛК му определил 50% трайно намалена работоспособност за срок от една година поради тежка контрактура (стягане и изтъняване) мускулите на долните крайници, водещи до „тежък функционален дефицит“ на дясната коленна става и „среден функционален дефицит“ на лявата коленна става. Позовавайки се на експертизата съдът е посочил, че на ищеца му предстоят ортопедични операции за изваждане на имплантираната ортопедична тел от лявата капачка и пластика на кръстните връзки, и менискуса на десния крак, като прогнозата е, че пълно възстановяване функцията на ходенето не е възможна, въпреки установеното с представените пред първата и въззивната инстации писмени доказателства за продължаващото му лечение.
След обсъждане заключенията на СПЕ - психологическа и психиатрична, въззивният съд е приел за установено, че преживените страдания вследствие процесното ПТП, наложените ограничения и неизвестността относно възможността за пълно възстановяване, дали негативно отражение в емоционален, психически и житейски план, което психическо състояние предизвикало и посттравматично стресово разстройство. Акцентирано е, че тези обстоятелства също са взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Въз основа на свидетелските показания е прието за установено, че в резултат на получените увреждания и на тяхното лечение, ищецът претърпял много силни болки и страдания, променил се е обичайният му начин на живот, като преди ПТП се е намирал в добро здравословно състояние, активен, работоспособен мъж, редовно полагащ грижи за своето семейство, а след инцидента в продължителен период от време бил на легло, всеки опит за придвижване бил свързан с много усилия, помощни средства и чужда помощ, разчитал на близките си за задоволяване на ежедневните житейски потребности, трябвало да спазва щадящ режим. Въпреки направените му операции и проведената рехабилитация, травмите не отшумели, като това се отразило негативно на психологическото му състояние - бил диагностициран с наличието на депресивен епизод и развил паническо разстройство, изразяващо се в епизодична пароксизмална тревожност.
При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил също и определените лимити на отговорност, съдържащи се в чл. 492, т. 1 КЗ, представляващи отражение на обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на ПТП - 21.02.2019г., с оглед на което е намерил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 160 000 лв., колкото е определен и от първоинстанционния съд.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, по следните съображения
Формулираните от касатора множество въпроси от № 1 до № 14 в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обобщено се свеждат до един - за приложението на чл. 52 ЗЗД и въведения с него принцип за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, с оглед критериите, които го определят, установени със задължителната съдебна практика и тази по чл. 290 ГПК. Следва да се отбележи, че част от поставените въпроси са лишени от всякакъв правен характер, а други касаят отчитането на отделни обстоятелства, поради което са изцяло относими към правилността на обжалваното решение, поради което са ирелевантни в настоящата фаза от процеса.
По така обобщения правен въпрос не се установява приложното поле на касационното обжалване. При постановяване на съдебния акт и формиране на преценката за справедливост на обезщетението съставът на въззивния съд не е допуснал отклонение от ППВС № 4/1968 г. и актуалната практика на ВКС относно критериите, подлежащи на съобразяване, като същите не само са изброени, но е отчетено и тяхното конкретно проявление и значение за размера на търпените вреди. С оглед изложеното, не се доказва твърдяното противоречие между решаващата правна воля на съда и съответната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за достъп до касационен контрол. Отсъства и евентуално посочената допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация, тъй като правният въпрос е бил многократно изясняван в настоящите обществено-икономически условия и поради това няма значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Последните три въпроса от изложението №№ 15,16 и 17 са относими към процесуалните правомощия на въззивния съд, поради което покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на същите обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно посочената от касатора в изложението практика на ВКС, както и в служебно известните на състава Решение № 284 от 21.07.2010г. на ВКС по гр. д. № 378/2009 г. на IV гр. о.; Решение № 468 от 23.11.2011г. на ВКС по гр. дело № 124/2011 г. на IV гр. о.; Решение № 306 от 9.10.2013 г. на ВКС по гр. дело № 1851/2013 г., IV гр. о.; Решение № 412 от 21.11.2012 г. на ВКС по гр. дело № 1417/2011 г., IV гр. о., и др. е прието, че при действието на ограничения въззив, въведен с ГПК от 2007г., във въззивното производство страните могат да сочат и представят доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на въззивната жалба, съответно - в срока за отговор. Въпросите са обосновани с касационния довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на приети във въззивното производство нови писмени доказателства и недопускане въз основа на същите на допълнителна съдебна медицинска експертиза за установяване състоянието на пострадалия и евентуални усложнения на получените от ПТП травматични увреждания. При обосноваване размера на претендираното обезщетение решаващият съд изрично е посочил, че съобразява приетите във въззивното производство нови доказателства - епикриза, издадена за престой в болнично заведение за отстраняване на имплантирани уреди и фактура за плащане, с които е обоснован изводът, че лечението на ищеца не е приключило. Следователно, част от въпросите, с оглед на обосноваването им, не съответстват на изложените в атакувания съдебен акт мотиви. При липса на аргументация отказът на съда да допусне медицинска експертиза във въззивното производство до неустановяване на какви релевантни за спора обстоятелства е довел, както и кое налага ползването на специални знания при преценка на новоприетите доказателства, последният въпрос се преценява като бланкетен.
Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Въззивното решение не е постановено нито при превратно прилагане на закона, нито при грубо нарушаване на правилата на формалната логика.
Въпреки заявеното от ответника по касация – „ ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД искане за присъждане на разноски за касационното производство, поради непредставяне на доказателства за сторени такива, настоящият състав не дължи произнасяне.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 67 от 05.05.2022 г. по в. т. д. № 342/2021г. на Апелативен съд – В. Т.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.