О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50315

гр. София, 15.06.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 1610 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството М. С. Н., ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица], чрез адвокат Ж. Ч. от АК – [населено място], срещу въззивно решение № 67 от 09. 05. 2022 г., постановено от Разградски окръжен съд по в. гр. д. № 71 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 55 от 03. 02. 2021 г., постановено от Разградски районен съд по гр. д. № 1726 по описа на съда за 2020 г., с което е признато за установено по отношение на касаторката Н., че същата дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] сумата 10348.75 лв. главница, законната лихва от 28. 04. 2021 г. до окончателното изплащане, сумата 956.11 лв. договорна лихва за периода от 21. 09. 2019 г. до 23. 06. 2020 г., сумата 535.11 лв. обезщетение за забава за периода от 22. 09. 2019 г. до 28. 04. 2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 650 от 07. 05. 2021 г. по гр. д. № 953 по описа на Разградски районен съд за 2021 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, както и за неговата недопустимост. По същество се излага, че решението противоречи на представения рамков договор между евентуалните цедент и цесионер, както и на законовите изисквания за доказването му. Твърди се, че в законодателството не е предвидена форма за действителност на договора за цесия; Тъй като той е на стойност повече от 5000 лв., за да се приеме съществуването му се изисква писмена форма; Ищецът е представил Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания с точно определен предмет – прехвърлителят /цедент/ се задължава ежемесечно „…чрез отделни договори за цесия да прехвърля възмездно срещу възнаграждение портфейл от свои просрочени и изискуеми вземания, произхождащи от договори за потребителски кредити…“; В случая няма представен такъв договор, въпреки че в доказателствената част на исковата молба е посочен индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 23. 06. 2020 г.; Така обозначен договор /или друг индивидуален договор/, касаещ материалните правоотношения между страните не е представен и по приложеното частно гражданско дело и това е едно от обстоятелствата, обусловили направеното възражение по реда на чл. 415 от ГПК; Въпреки изложената доказателствена празнота въззивният съд е приел наличието на такъв договор – направен е безпротиворечив извод, че процесното вземане срещу кредитополучателя е било преминало към новия кредитор – ищеца; Този извод е направен след като съдът е заявил следното: „Действително не е приложен целия договор за цесия от 23. 06. 2020 г., само Приложение № 1 към същия в частта, касаеща жалбоподателката.“; Така както е изписан дословно посочения цитат от мотивите излиза, че някаква част от договора все пак е представена, което не е вярно – никаква част от договора който е най-същественото писмено доказателство, по делото няма; Вследствие на това съдът е следвало да приеме, че такъв договор изобщо не съществува. По същите съображения и с оглед забраната, установена в процесуалния закон някой да предявява чужди права пред съд се твърди и липса на активна процесуална легитимация на ищеца, съответно – недопустимост на производството и на въззивното решение. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и по същество – отхвърляне на предявения срещу касаторката иск.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с твърдения, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, се поставя правният въпрос: „Приложима ли е забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК за доказване съществуването на договор за цесия, когато е налице изискване за писмен акт, както и когато стойността на договора е над 5000 лв.“ Излага се, че към тълкуване освен на посочената правна норма, следва да се тълкува и разпоредбата на чл. 430, ал. 3 от ТЗ, според която договорът за банков кредит се сключва в писмена форма, което обуславя и договорът за цесия, с който се прехвърля вземане по договор за банков кредит, да се сключи също в писмена форма. Твърди се, че по делото няма представен писмен индивидуален договор, с който да се прехвърля процесното вземане от банката на дружеството – ищец; Въпреки това въззивният съд е приел, че такъв договор съществува, като се е позовал на косвени данни, съдържащи се в представено по делото приложение към договора, който не е представен и очевидно не съществува. Претендира се, че изложеното противоречи на постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 от ГПК, както следва: решение № 64 от 22. 05. 2019 г. по гр. д. № 1909/2018 г. на Първо г. о., ГК – относно задължителната писмена форма за доказване наличие на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, решение № 38 от 07. 04. 2015 г. на ВКС по т. д. № 1008/2014 г. на Първо т. о., ТК, решение № 59 от 06. 03. 2014 г. на ВКС по гр. д. № 4617/2013 г. на Четвърто г. о., ГК – за задължителната писмена форма за доказване на договор за поръчка на стойност над 5000 лв. Евентуално се поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че поставеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като при внимателен прочит на съдебната практика на ВКС не се открива съдебно решение точно по поставения правен въпрос: задължително ли е изискването за писмен акт при доказване съществуването на договор за цесия – прехвърляне на вземане по договор за банков кредит /чл. 164, ал. 1, т. 3, предложение първо от ГПК във връзка с чл. 430, ал. 3 от ТЗ/ и задължителна ли е писмена форма за доказване съществуването на договор за цесия на стойност над 5000 лв.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционното решение, е приел за неоснователно възражението, че решението е недопустимо, тъй като по делото не е представен договорът за цесия, от който ищецът черпи правата си, поради което липсва процесуална легитимация ищеца да предяви исковете. В този смисъл съдът е изложил, че липсата на валидна цесия, водеща до това, че ищецът не притежава претендираните от него вземания, не обуславя недопустимост на иска, а неговата неоснователност; Липсата на притежавано от ищеца вземане представлява липса на активна материална легитимация, а не на процесуална такава; Ищецът притежава правото на иск - да иска да бъде установено със силата на пресъдено нещо спорното вземане; Установяването в хода на процеса, че вземането не му е прехвърлено, а принадлежи на друго лице, води до отхвърляне на иска, тъй като ищецът няма качеството на кредитор на вземането спрямо ответника, не притежава спорното право. По възражението, че по делото липсва договор за цесия, поради което ищецът няма качество на кредитор, съдът е намерил за необходимо първо да разгледа оплакването във въззивната жалба относно активната легитимация на въззиваемото дружество; Същата се извлича по делото от твърдяното му качество на цесионер, което е възникнало в резултат на прехвърляне на вземането на „УниК. К. Ф. ЕАД срещу длъжника, с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02. 11. 2018 г. и Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания между „УниК. К. Ф. ЕАД и Агенция за събиране на вземания ЕАД от 23. 06. 2020 г.; Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на едно вземане да бъде противопоставено на длъжника по същото са необходими две условия - договор за прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето от първоначалния кредитор (цедента) на длъжника; Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за кредит предвижда такава възможност; В процесния договор изрично е предвидена възможност за прехвърляне на правата по него на трето лице - чл. 12, ал. 7 /л. 12 РС/; От ангажираните по делото доказателства се установява, че между „УниК. К. Ф. ЕАД, като кредитодател и ответника, като кредитополучател е сключен договор за потребителски паричен кредит № 2429822 от 21. 09. 2016 г., по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя сумата от 12500 лева, която същият се е задължил да върне съгласно условията на сключения договор; По делото се установява, че по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02. 11. 2018 г. и Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23. 06. 2020 г. „УниК. К. Ф. ЕАД е прехвърлил „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени с лица, по Приложение № 1 към всеки отделен договор за цесия; Видно от представеното Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания между „УниК. К. Ф. ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД от 23. 06. 2020 г., процесният договор за паричен кредит № 2429822 от 21. 09. 2016г. фигурира на отделен ред № 239 /л. 23-24 РС/; Следователно, ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на кредитор въз основа на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02. 11. 2018 г. и Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23. 06. 2020 г., което е двустранно подписано и съдържа съществените индивидуализиращи белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и неговият размер; Основният спорен по делото въпрос е свързан с това дали ищецът е материално легитимиран кредитор на вземанията по договора за предоставяне на паричен кредит; От представеното по делото пълномощно /л. 27-29 РС/ е видно, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжниците на вземанията, предмет на извършеното прехвърляне; Видно от приложената по делото разписка, е че на 31. 01. 2021 г. служител на ЧСИ Г. А. С., връчил на жалбоподателката уведомително писмо с изх. № УПЦ/УПИ-С-УКФ/2429822 от „УниК. К. Ф. ЕАД, чрез „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /л. 31-32 РС/; Със същото жалбоподателката била уведомена за процесната цесия; Горецитираното уведомително писмо и пълномощно са приложени към исковата молба, и са връчени на ответницата; За да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането; Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Въззивният съд е намерил оплакването в жалбата относно факта дали цесията е породила действие по отношение на ответника - длъжник, с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването на последния, за да има обвързващ и за него ефект, за неоснователно; Видно от представеното, изходящо от цедента пълномощно, цедентът е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД; По силата на принципа на свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД; От друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Съдът е намерил за неоснователно и възражението, че преди образуване на исковото производството, длъжникът не е бил уведомен за цесията, както поради наличието на приложената разписка /л. 32 РС/, така и доколкото получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД не може да бъде игнорирано, в който смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, цитирана от въззивния съд в решението му. Според въззивния съд, в настоящия случай ответницата е получила лично на 01. 10. 2021 г. книжата приложени към исковата молба /л. 45 РС/, сред които и уведомителното писмо за извършената цесия, което обстоятелство не се оспорва. С оглед изложеното и като е взел предвид, че от ответната страна по делото не е доказано да са извършени плащания в полза на стария кредитор /цедента/ на съществуващите задължения, за въззивния съд се налага извод, че процесният договор за цесия е произвел действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Съдът е посочил, че действително не е приложен целият индивидуален договор за цесия от 23. 06. 2020 г., а само Приложение № 1 към същия в частта, касаеща жалбоподателката; В това приложение се установява, че на стр. 15, под номер 239, фигурира вземането срещу ответницата, индивидуализирано с белези, съвпадащи с тези по процесния договор заем /л. 23-25 РС/; Приложението съдържа подписи на цедента и цесионера; Ценено в съвкупност с потвърждението за цесия от 23. 06. 2020г. /л. 26 РС/, същите водят до безпротиворечивия извод, че процесното вземане срещу кредитополучателя е било предмет на извършеното прехвърляне и в резултат на извършеното прехвърляне, вземането е преминало към новия кредитор с всичките му принадлежности и привилегии, съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл са цитирани решение № 1717 от 17. 11. 2021 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2266/2021 г. и решение № 260339 от 08. 03. 2021 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 3137/2020 г. По тези съображения въззивният състав се е солидаризирал с изводите на състава на районния съд, че е налице валидно сключен договор за цесия, а ищецът има качеството кредитор.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В процесният случай обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо, което би обусловило допускането на касационното му обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. Оплакването на касатора за такава недопустимост е базирано на твърдяната от него липса на договор за прехвърляне на процесното вземане от първоначалния кредитор, предоставил на касаторката потребителски кредит, и дружеството – ищец, с оглед забраната, установена в процесуалния закон някой да предявява чужди права пред съд, поради което и се твърди липса на активна процесуална легитимация на ищеца, съответно – недопустимост на производството и на въззивното решение. Противно на поддържаното от ищеца и както това правилно е прието и от въззивния съд в обжалваното му решение, липсата на валидно основание за преминаване на процесното вземане от патримониума на първоначалния кредитор в този на ищеца, би сочило на липса не на процесуална легитимация, която се определя само от твърденията на ищеца, изложени в исковата му молба, а на материалноправна такава, наличието или липсата на която зависят от установеното по делото действително правно положение. В случай, че се установи, че ищецът не е носител /титуляр/ на процесното вземане, искът му би бил не недопустим, а неоснователен, поради което и в случая обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо.

По искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК: Вече се посочи, че същото изисква формулирането от ищеца на правен въпрос, съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., и наличието на някое от основанията, законоустановени в т. т. 1-3 от същия законов текст, и в случая поставеният от касатора въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Това е така, доколкото отговорът на поставения от касатора въпрос не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Както е поставен /с оглед изричното позоваване на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, ограничаващ доказването със свидетелски показания, и във връзка с чл. 430, ал. 1 вр. ал. 3 от ТЗ, уреждащ писмена форма за действителност на договор за банков кредит/, въпросът изисква преценка относно допустимостта на свидетелски показания за установяване на оспорваното от касаторката съществуване на договор за прехвърляне на процесното вземане /цесия/ между първоначалния й кредитор /кредитодател по договор за потребителски кредит/ и ищеца. Така поставен, въпросът няма никаква връзка с действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите към обжалваното му решение, и които изводи в никаква степен не са базирани на допустимостта или недопустимостта за установяване спорното съществуване на договора за цесия, със свидетелски показания или въобще с други доказателства, извън писмени. Напротив – въззивният съд е приел, че от представените по делото именно писмени доказателства – Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02. 11. 2018 г. и Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23. 06. 2020 г., което е двустранно подписано и съдържа съществените индивидуализиращи белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и неговият размер, и от което се установява, че на стр. 15, под номер 239 фигурира вземането срещу ответницата, индивидуализирано с белези, съвпадащи с тези по процесния договор заем /л. 23-25 РС/, същото ценено в съвкупност с потвърждението за цесия от 23. 06. 2020г. /л. 26 РС/, безпротиворечиво се установява, че процесното вземане срещу кредитополучателя е било предмет на извършеното прехвърляне и в резултат на извършеното прехвърляне, вземането е преминало към новия кредитор с всичките му принадлежности и привилегии, съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД. При така изложеното по отношение на поставения от касаторката въпрос не се дължи преценка за наличието или липсата на поддържаните допълнителни селективни критерии за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 от ГПК. Дори и да се приеме обратното, въпреки че не е налице основание за това, следва да се посочи, че хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице по делото, доколкото цитираната от касатора каузална практика на ВКС е неотносима към случая, като постановена по дела с коренно различен предмет и фактическа обстановка. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на същата разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Приложимите към случая правни норми не са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни и безпротиворечиви, и не е налице и противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, което изключва допускането на касационно обжалване на това законово основание, дори и да се приеме, че поставеният от касатора въпрос съставлява годно общо основание за такова допускане.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 67 от 09. 05. 2022 г., постановено от Разградски окръжен съд по в. гр. д. № 71 по описа на съда за 2022 г.

ОСЪЖДА М. С. Н., ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица], чрез адвокат Ж. Ч. от АК – [населено място], да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: