7решение по гр. д.№ 2950 от 2022 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

№ 50058

София, 14.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. Ц. ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

М. Д.

при участието на секретаря А. И. като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 2950 по описа за 2022 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

С определение № 50052 от 15.02.2023 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решение № 260597 от 17.02.2022 г. по в. гр. д.№ 9534 от 2020 г. на Софийския градски съд, въззивно отделение, IV-Д състав в следните негови части:

- частта, с която се потвърждава решение № 214540 от 11.09.2019 г. по гр. д.№ 50754 от 2016 г. на Софийския районен съд, 28 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. К. М. и Л. Т. М. срещу М. Т. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици на основание давностно владение на жилищна сграда със сутерен, построена по типов проект върху дворно място, находящо се в [населено място], [улица], представляващо УПИ IV-..... от кв. ..... по регулационния план на населеното място и имот с идентификатор ...... по кадастралната карта на [населено място] от 2011 г.;

- частта, с която се приема, че в останалата част - по предявените евентуални искове по чл.30 ЗН и чл.124, ал.1 ГПК за 10/24 ид. ч. от гореописаната сграда първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано;

- частта, с която се потвърждава определение № 146943 от 10.07.2020 г. по гр. д.№ 50754 от 2016 г. на Софийския районен съд, 28 състав, постановено по реда на чл.248 ГПК и

- частта, с която се присъждат разноски за въззивното производство.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС - решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д.№ 1084 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д.№ 5152 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 569 от 08.03.2011 г. по гр. д.№ 76 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 125 от 13.06.2016 г. по гр. д.№ 6310 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г. о. и т.15 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС/ по следните въпроси:

1. Може ли съдът да основе своите правни изводи само на избрани доказателства или на части от доказателства, без да обсъди другите събрани по делото такива и без да изложи мотиви защо не ги възприема и кредитира и защо ги игнорира ?

2. При предявен евентуален иск, оставен без разглеждане от първоинстанционния съд, дължи ли произнасяне въззивният съд, когато пред него се е сбъднало условието за разглеждането му ?

В жалбата пълномощникът на касаторите твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В открито съдебно заседание поддържа жалбата. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено решение за уважаване на предявения главен иск. Претендира и за направените по делото разноски.

Ответницата М. Т. С. не се явява и не изпраща представител в проведеното по делото открито съдебно заседание. В писмен отговор от 27.06.2022 г. и в молба от 17.05.2023 г. пълномощникът й адв. М. оспорва жалбата. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира и за направените по делото разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение приема следното:

По въпросите, по който е допуснато касационното обжалване: Настоящият състав на ВКС споделя приетото в решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д.№ 1084 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., че въззивният съд допуска процесуално нарушение, ако основе своите правни изводи само на избрани доказателства или на части от доказателства, без да обсъди другите събрани по делото такива и без да изложи мотиви защо възприема едни, а не възприема други от доказателствата.

По втория въпрос ВКС споделя приетото в посочените решения /решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д.№ 5152 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 569 от 08.03.2011 г. по гр. д.№ 76 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 125 от 13.06.2016 г. по гр. д.№ 6310 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г. о. и т.15 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС/, че при предявен евентуален иск, оставен без разглеждане от първоинстанционния съд, когато прецени че главният иск е неоснователен, въззивният съд дължи произнасяне и по евентуалния иск.

По съществото на жалбата: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. К. М. и Л. Т. М. срещу М. Т. С. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици на основание давностно владение на процесната жилищна сграда в [населено място], въззивният съд е приел, че сградата, построена през 1982 г., е била собственост на родителите на ищеца Л. Т. М. и ответницата М. Т. С.- Т. М. и Л. М. по приращение, на основание чл.92 ЗС /поради това че родителите са били собственици на дворното място, върху което е била построена тази сграда/ и че от събраните по делото свидетелски показания не се установява ищците да са установили владение върху тази сграда и да са я владели в продължение на повече от 10 години и съответно да са я придобили по давност. Съдът е приел, че не е необходимо да преповтаря показанията на разпитаните от първоинстанционния съд шестима свидетели, чиито показания били и частично неотносими към спора. Посочил е обаче, че свидетелите установяват, че къщата е построена от ищците със закупени от тях материали и труд. Според показанията на свидетеля Б. Х., П. С., А. С. и К. И., бащата Т. М. е живял в къщата до смъртта си през 2000 г., а майката Л. М. е живяла в сутеренния етаж на къщата до смъртта си през 2007 г. Ищецът живеел на третия етаж от къщата и признавал пред свидетели, че ответницата е собственик на долния етаж. Свидетелите не знаят и не се установява ищецът да е отричал правото на собственост на родителите си приживе. Според свидетелката Н. А., едва след смъртта на баща си ищецът поискал да се снабди с документи за собственост и то само за 1/6 от къщата по наследство. За периода след смъртта на бащата Т. М. през 2000 г., съдът е приел, че майката Л. М., ищецът Л. М. и ответницата М. С. са станали съсобственици на къщата, поради което за да бъде установено владение върху цялата къща от страна на ищеца Л. М., той е следвало да докаже, че е превърнал държането на идеалните части на другите наследници във владение, чрез извършване на явни, недвусмислени и непрекъснати действия, доведени до тяхното знание. А що се отнася до придобиването по давност на притежаваната от майката Л. М. част от имота, съдът е взел предвид, че от нейната смърт на 27.04.2007 г. до завеждане на делото на 08.09.2016 г. не са изтекли 10 години, колкото са били необходими съгласно чл.79, ал.1 ЗС за придобиването на притежаваните от нея идеални части от сградата по давност.

При постановяване на решението си в тази част въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като не е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства и не е изложил мотиви защо не кредитира част от тези доказателства. Конкретно, съдът не е обсъдил част от писмените доказателства /например представените към исковата молба проект и фактури/, сочещи че процесната сграда е била построена по типов проект на ищеца Л. М., с негови средства, както и част от свидетелските показания, сочещи че строежът на сградата е бил извършен от ищците, с техни средства и труд, със знанието и без противопоставянето на собственика на мястото Т. М..

Допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение обаче не е съществено, тъй като след обсъждане на тези необсъдени от въззивния съд доказателства, правилен остава крайният извод на съда за неоснователност на предявения от В. М. и Л. М. срещу М. С. иск за признаване правото им на собственост върху процесната сграда на основание давностно владение: От представения по делото типов проект от 1961 г., издаден на името на Л. М., фактури и платежни искания и вносни бележки, както и от свидетелските показания се установява само, че строителството на сградата е осъществено по инициатива, със средства и труд на ищците Л. М. и В. М., както и че собствениците на мястото /родителите на Л. и М.- Т. М. и Л. М./ не са се противопоставили на този строеж. Тези доказателства обаче, както и останалите представени по делото писмени и гласни доказателства, не доказват собствениците на мястото и съответно на построената в него без учредено право на строеж сграда /родителите на ищеца Л. М. и на ответницата М. С./ приживе доброволно да са предали на ищците владението върху процесната сграда. Не доказват и ищците да са завладяли сградата без съгласието и въпреки противопоставянето на собствениците. Както правилно е посочил въззивният съд в решението си, никой от свидетелите не знае ищците да са отричали правото на собственост на родителите на ищеца, докато те са били живи. Напротив, свидетелите твърдят, че до смъртта си през 2000 г. бащата Т. М. и до 2005 г. майката Л. М. необезпокоявано са живяли в процесната жилищна сграда, която считали за тяхна собственост.

Поради гореизложеното решението в частта му за отхвърляне на предявения от Л. М. и В. М. установителен иск за собственост върху процесната сграда, предявен на основание давностно владение, е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила.

Неправилно е обаче и като такова следва да бъде отменено въззивното решение в частта му, с която е прието, че по предявените евентуални искове по чл.30 ЗН и чл.124, ал.1 ГПК за 10/24 ид. ч. от процесния имот първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. С оглед на факта, че е приел за неоснователен главния предявен иск /за собственост на ищците на основание давностно владение върху целия имот/, въззивният съд е дължал произнасяне и по евентуалните искове: по чл.30 ЗН за възстановяването на запазената част на ищеца Л. М. от наследството на майка му Л. М. и по чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото му на собственост върху 10/24 ид. ч. от процесната сграда. Поради това в тази част въззивното решение следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе инцидентно в мотивите си /а не като по предявен иск в диспозитива на решението си/ относно валидността на завещанието от 27.12.2006 г., като съобрази приетото в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д.№ 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС относно това по кои пороци на сделката съдът може да се произнася служебно и по кои - само по възражение на страните.

Ако съдът прецени, че завещанието от 27.12.2006 г. е валидно /не е нищожно/, следва да бъдат събрани доказателства за имотите и вещите, които се включват в наследството на майката на Л. М. и М. С.- Л. А. М.. Горното е необходимо, за да се прецени до какъв размер са основателни предявеният от Л. М. иск по чл.30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на майка му чрез намаляване на завещателното разпореждане от 2006 г. и съответно предявеният евентуален иск за собственост върху 10/24 ид. ч от процесната жилищна сграда.

Ако съдът прецени, че завещанието е нищожно, правата на Л. М. върху процесната сграда следва да бъдат определени съгласно разпоредбите на чл.5 и чл.9 от Закона за наследството.

Предвид частичното връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, по разноските пред първата и втората инстанция следва да се произнесе новият състав на въззивния съд. Поради това следва да бъде отменено въззивното решение и в частта за разноските: както в частта, с която е потвърдено първоинстанционно определение по чл.248 ГПК, така и в частта му, с която са присъдени разноски за въззивното производство. Въззивният съд следва да се произнесе и по разноските, направени пред ВКС по настоящото дело.

По изложените съображение настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260597 от 17.02.2022 г. по в. гр. д.№ 9534 от 2020 г. на Софийския градски съд, въззивно отделение, IV-Д състав в частта, с която се потвърждава решение № 214540 от 11.09.2019 г. по гр. д.№ 50754 от 2016 г. на Софийския районен съд, 28 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. К. М. и Л. Т. М. срещу М. Т. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици на основание давностно владение на жилищна сграда със сутерен, построена по типов проект върху дворно място, находящо се в [населено място], [улица], представляващо УПИ IV-..... от кв. ..... по регулационния план на населеното място и имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място] от 2011 г.

ОТМЕНЯ решение № 260597 от 17.02.2022 г. по в. гр. д.№ 9534 от 2020 г. на Софийския градски съд, въззивно отделение, IV-Д състав в следните негови части:

- частта, с която се приема, че в останалата част /по предявените евентуални искове по чл.30 ЗН и чл.124, ал.1 ГПК за 10/24 ид. ч. от гореописаната сграда/ първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано;

- частта, с която се потвърждава определение № 146943 от 10.07.2020 г. по гр. д.№ 50754 от 2016 г. на Софийския районен съд, 28 състав, постановено по реда на чл.248 ГПК и

- частта, с която се присъждат разноски за въззивното производство.

ВРЪЩА ДЕЛОТО в тези части за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.