О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50414
гр. София, 12.06.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 1408 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Х. И. от [населено място] и касационна жалба на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], срещу решение № 375/16.03.2022г. по в. гр. д. №1204/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 262085/28.12.2020г. по гр. д. №11443/2017г. на Софийски градски съд, I ГО, 5 състав.
Касаторът Р. Х. И. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от него против ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над присъдените 330 000 лв. до претендираните 600 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 18.08.2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.08.2016г. до окончателното изплащане. Поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател твърди, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно занижен, тъй като не е съобразен с указанията, дадени в ППВС №4/23.12.1968г., нивата на застрахователните лимити към датата на ПТП, съдебната практика, средната месечна работна заплата, минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ежегодното увеличаване на размера на застрахователните премии по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, ежегодното поскъпване на цената на живота, инфлационните процеси, увеличаването на пазарната стойност на всички стоки от първа необходимост, възрастта на пострадалия, получените травматични увреждания, обстоятелството, че ищецът е с определена инвалидност 100 %, настъпилата промяна в психичното му състояние, свидетелските показания на В. И. и Т. И., както и практиката на Съда на ЕС. Счита, че при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение въззивният съд е следвало да вземе предвид съдебната практика по сходни случаи за близък период от време, доколкото голямото отклоняване от размера на присъжданите по други дела обезщетения създава усещането за необоснованост на решението и за несъобразяване на социално – икономическата обстановка, индикатор за която, освен застрахователните лимити, е и съдебната практика.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК. Сочи като обуславящи въпросите: 1/Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?; 2/ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, продължителността на възстановителния период и степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и в бъдеще, както и всички онези негативни преживявания, които изпълват съдържанието на понятието „неимуществени вреди“?; 3/ Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? Твърди, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на решение №83/06.07.2009г. по т. д. №795/2008г. на ВКС, II т. о. и решение №1/26.03.2012г. по т. д. №299/2011г. на ВКС, II т. о.; по втори въпрос – на ППВС №4/23.12.1968г., решение №749/05.12.2008г. по т. д. №387/2008г. на ВКС, II т. о., решение №149/02.05.2011г. по гр. д. №574/2010г. на ВКС, III г. о. и решение №121/09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, II т. о.; по трети въпрос – на решение №214/08.01.2019г. по гр. д. №3921/2017г. на ВКС, IV г. о. и решение №12/25.03.2016г. по т. д. №1018/2015г. на ВКС, II т. о. Твърди, че по отношение на втория въпрос е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД не изразява становище по същата.
Касаторът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е осъден да заплати на Р. Х. И. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ разликата над сумата от 180 000 лв. до присъдените 330 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 18.08.2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.08.2016г. до окончателното изплащане. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а избирателно е формирал изводите си само върху част от тях, и по – конкретно не е съобразил, че здравословното състояние на ищеца е било влошено преди процесното ПТП, което е допринесло за по – бавното му възстановяване и за състоянието му към настоящия момент. Твърди още, че определеният от съда размер на обезщетението е завишен, тъй като не отговаря на икономическата обстановка в страната и на присъждания размер на обезщетения по сходни случаи. Поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл – без да са доказани причинно – следствената връзка между процесното ПТП и уврежданията и претърпените неимуществени вреди, както и без да са обсъдени всички критерии за справедливост. Счита, че атакуваният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Твърди несъответствие между фактическите изводи на съда и установените по делото доказателства и факти, обосноваващо наличието на грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Длъжен ли е съдът, прилагайки чл.52 от ЗЗД, за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/1968г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?; 2/ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, здравословното му състояние от преди ПТП, общественото му положение, начина, времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще?; 3/ Следва ли съдът при постановяване на своето решение и определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от ПТП да вземе предвид общите и дегенеративни заболявания на ищеца, включително наличие на решение на ТЕЛК, с което е определена 62 % трудова неработоспособност от преди ПТП? Поддържа, че по въпросите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, II т. о., решение №104/25.07.2014г. по т. д. №2998/2013г. на ВКС, I т. о., решение №73/27.05.2014г. по т. д. №3334/2013г. на ВКС, II т. о., решение №114/03.11.2014г. по т. д. №1053/2012г. на ВКС, II т. о., решение №101/03.07.2014г. по т. д. №4391/2013г. на ВКС, II т. о., решение №158/17.10.2014г. по т. д. №3594/2013г. на ВКС, I т. о., решение №4/03.08.2015г. по т. д. № 40/2014г. на ВКС, II т. о., решение №83/06.07.2009г. по т. д. №795/2008г. на ВКС, II т. о., решение №749/05.12.2008г. по т. д.№387/2008г. на ВКС, II т. о., решение №98/24.06.2013г. по т. д.№596/2012г. на ВКС и решение №223/13.04.2017г. по т. д.№2273/2015г. на ВКС, II т. о. Твърди още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба Р. Х. И. оспорва същата, като твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване, доколкото въззивният съд не се е произнесъл по поставените от касатора въпроси. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови въззивното решение в обжалваните части, Софийски апелативен съд е приел за установено, че ищецът Р. Х. И. е претърпял неимуществени вреди в резултат на ПТП от 18.08.2016г., причинено виновно от застрахования при ответника водач на товарен автомобил „Рено“, с прикачено полуремарке „Кьогел“. По спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил заключенията на вещите лица по приетите съдебно – медицинска и съдебно – психологическа експертизи, свидетелските показания на В. И. /съпруга на ищеца/ и Т. И. /син на ищеца/, както и представените по делото ЕР на ТЕЛК от 20.10.2015г. и ЕР на ТЕЛК от 03.01.2018г. Приел е, че вследствие процесното ПТП на ищеца е причинена тежка съчетана травма – черепно – мозъчна, лицево – челюстна, очна и на опорно – двигателния апарат. Отчел е търпените болки – интензивни през първите 10 дни, умерени до 30 – 40 дни, както и тези, които ще продължи да търпи в бъдеще; продължителността на лечебния и неприключилия възстановителен период – изключително дългия престой в болнични заведения, при който пострадалият е бил подложен многократно на различни медицински интервенции, включително оперативни, което се е отразило изключително тежко върху психо – емоционалното му състояние; обстоятелството, че непосредствено след инцидента състоянието му е било изключително тежко, като е имало реална опасност за живота му; ищецът е бил дълго време в кома или поставен под упойка и интубиран с цел стабилизиране на състоянието му; през възстановителния период е бил поставен на легло и е разчитал изцяло на помощта на близките си за всички свои потребности, което продължава и към настоящия момент и се очаква да продължи за дълъг период в бъдещето, ако не и пожизнено. Отчел е също, че пострадалият е останал тежко увреден вследствие инцидента, като освен, че е нетрудоспособен, разчита изцяло на чужда помощ; загубата на зрението с едното око; след произшествието ищецът е бил изцяло обезобразен, като е било необходимо да претърпи редица пластични операции, поради травмите по лицето си и по други части от тялото, като въпреки това не е постигната пълна реконструкция на външния му вид и такава не може да бъде постигната, предвид наличието на множество белези в лицевата област с дължина повече от 40 см. Съобразил е тежките последици върху психиката на пострадалия, които са предимно от органичен характер и се изразяват в регрес в когнитивните способности, емоционална лабилност и занижен себеконтрол; обстоятелството, че ищецът има затруднения в комуникацията, страда от нарушения на краткосрочната и дългосрочната памет, като се наблюдават емоционална лабилност и нисък фрустрационен праг, а прогнозата за подобрението му е неблагоприятна. Отчел е и стадия на обществено – икономическото развитие на страната, включително в аспекта на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на сумата от 330 000 лв. Счел е за недоказани твърденията на ищеца, че вследствие процесните травми е получил епилепсия, като е изтъкнал липсата на данни за припадъчни състояния или подобни прояви. Отбелязал е, че макар здравословното му състояние непосредствено след инцидента да е било изключително тежко, е настъпило известно стабилизиране, като към момента е налице относително приспособяване към последиците от травмиращото събитие. По отношение на релевираните от ответника оплаквания относно размера на обезщетението, апелативният съд е приел същите за неоснователни, като е изложил съображения, че общото здравословно състояние на пострадалия е изключително тежко, с неблагоприятна прогноза за възстановяването му – използва инвалидна количка, разчита изцяло на помощта на своите близки; обезобразен е, като множеството травми в областта на лицето са довели до необходимост от няколкократни оперативни интервенции; белезите по цялото тяло се отразяват негативно върху психо – емоционалното му състояние; зрението на лявото му око е силно намалено; налице е промяна в говора, като общуването е трудно и невербално; пострадалият страда от кошмари, честа загуба на памет, емоционална лабилност и умерено изразен регрес в когнитивните способности; налице е съществена промяна в социалната активност на ищеца, като към настоящия момент е напълно непълноценен и със сринато самочувствие.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По основанията по чл.280, ал.2 от ГПК:
По отношение на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК настоящият състав намира, че липсва основание за служебна преценка на вероятната недопустимост на въззивното решение, доколкото не е налице хипотеза на постановяване на решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Обжалваното решение не е постановено при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване; не е постановено при липса на положителна или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка; не е постановено, когато съдът е бил десезиран; не е постановено по жалба, която е била недопустима или просрочена.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Отделно, касаторът Р. Х. И. формално се позовава на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, без да го аргументира, а касаторът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД го обосновава с доводи, повтарящи развитите в касационната му жалба оплаквания за неправилност на въззивния акт поради необсъждане на всички критерии за справедливост.
Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и на въведените в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Въпросите, поставени и от двамата касатори, се отнасят до критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, поради което следва да бъдат разгледани заедно. Тези въпроси са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, но по тях не са установени посочените допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол. В цитираното от касаторите ППВС №4/23.12.1968г. е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението. Съгласно постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинени телесни увреждания са видът, характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания и други. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение №151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о., решение №88/17.06.2014г. по т. д. № 2979/2013г. на ВКС, II т. о., решение №130/09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, II т. о., решение №93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, II т. о., решение №158/28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г. на ВКС, I т. о. и други/. Съгласно посочените от касаторите решение № 83/06.07.2009г. по т. д. №795/2008г. на ВКС, II т. о., решение № 101/03.07.2014г. по т. д. № 4391/2013г. на ВКС, II т. о. и решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №34/27.03.2020г. по т. д. №1160/2019г. на ВКС, II т. о., решение №66/03.07.2012г. по т. д. №619/2011г. на ВКС, II т. о., решение №242/12.01.2017г. по т. д. №3319/2015г. на ВКС, II т. о., решение №95/24.10.2012г. по т. д. №916/2011г. на ВКС, I т. о. и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането.
В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като ги е обсъдил подробно и ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причинените на ищеца увреждания, вида и продължителността на проведеното лечение, периода на възстановяване, обстоятелството, че пострадалият е останал тежко увреден вследствие на инцидента, като използва инвалидна количка и разчита изцяло на помощта на своите близки, както и негативното отражение на настъпилото увреждане върху психо – емоционалното му състояние. Извършената преценка относно дължимия размер на обезщетението е към датата на инцидента - 18.08.2016г., като съдът е отчел икономическите условия в страната към релевантния момент, което сочи на съобразяване на основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие и на инфлационните процеси като част от икономическата конюнктура. С оглед довода на касатора Р. Х. И., обусловил поставянето на третия въпрос, следва да се посочи, че на съдебната практика по сходни случаи не се придава значение на отделен критерий за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, доколкото справедливият размер на обезщетението по всяко дело винаги е обусловен от спецификата на фактите във всеки отделен случай. Съдебната практика би могла да бъде единствено ориентир за разбирането на обществото за справедливост и то в хипотезата на идентичност на фактите по делото. По отношение на твърдението на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, че въззивният съд не е съобразил предходните заболявания на пострадалия, във връзка с което е поставен третият въпрос в изложението на застрахователя по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, следва да се отбележи, че решаващият съдебен състав е съобразил ЕР на ТЕЛК от 20.10.2015г., установяващо, че на ищеца е определена 62 % ТНР за срок от три години, с диагноза – артериална емболия и тромбоза. Съобразил е също и ЕР на ТЕЛК от 03.01.2018г., установяващо, че водещата диагноза за определената на пострадалия 100% ТНР с необходимост от чужда помощ пожизнено е именно причинените от процесното ПТП счупване на черепа и лицевите кости. Предвид изложеното не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС по въпроса за прилагане на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съответно твърдяното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Посоченото от касатора Р. Х. И. основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК не следва да бъде обсъждано, доколкото не е аргументирано.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, с оглед налачието на постоянна практика на ВКС по поставените въпроси, в съответствие с която е постановено обжалваното решение.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
На Р. Х. И., в качеството на ответник по касационната жалба на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, разноски не се дължат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД не претендира разноски за производството по касационната жалба на Р. Х. И..
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №375/16.03.2022г. по в. гр. д. №1204/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.