8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50303

гр. София, 09.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: Н. М.

Г. И.

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 477 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

А. Г. М. чрез адв. В. Н. обжалва решение № 371 от 17.11.2021 г. по т. д. 631/21 г. в частта, с която частично са отхвърлени исковете му за разликата над 8 000 лв до 25 000 лв и в частта относно присъждане на лихва върху дължимото обезщетение за периода от 16.09.2016 до 18.02.2020 г.

Излага съображения относно неправилно приложение на материалния закон, конкретно на разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ вр. чл. 52 от ЗЗД – основание за отмяна съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Подробно сочи всички релевантни обстоятелства за определяне на точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди.

Излага съображения за неправилно приложение и на нормата на чл. 429 от КЗ като обосновава, че следва да се заплати обезщетение от момента на увреждането.

Моли да се отмени решението в обжалваните части и да се уважат изцяло исковете му.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Съобразено ли е присъденото от въззивния съд застрахователно обезщетение с претърпените от ищеца телесни увреждания със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС относно размера на справедливото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя? Счита, че по тези два правни въпроса, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС 4/68 г. и трайната практика на ВКС решение № 749/05.12. 2008 г. по т. д. 387/08 г., ВКС, II ТО, решение № 197 от 31.01. 2017 г. по т. д. 2250/15 г., решение № 73 от 16.09.2013 г. по т. д. 964/11 г., ВКС, II ТО.

3. Кой е моментът, от който следва да бъде присъдена законна лихва за забава върху обезщетението за причинени вследствие на ПТП неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск с правно основание по чл. 432, ал. 1 от КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите? Счита, че по този правен въпрос, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 128 от 04.02.2020 г. по т. д. 2466/ 18 г., ВКС, I ТО.

Ответникът ЗД „Бул инс“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че по поставените правни въпроси, не е осъществено допълнително основание, така както е мотивирано от касатора, чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Моли да не се допуска касационно обжалване. Претендира заплащането на разноски, за което представя списък на разноските.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да отмени решението на първоинстанционния съд за разликата над 8 000 лв до 25 000 лв, присъдено обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 432, ал. 1 от ГПК и вместо това да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че е осъществено на 06.09.2016 г. пътно-транспортно произшествие, между лек автомобил марка „Нисан А.“, управляван от П. В. П. и л. а. „Р. С. , управляван от Г. М., като и за двата автомобила била налице сключена застраховка, сключена с „Бул инс“ АД. С оглед заключението на вещото лице, изготвило авто-техническата експертиза, е прието, че причина за това пътно-произшествие било навлизането на л. а. „Нисан“ в насрещната пътна лента, където водачът на лекия автомобил “Р. С. е бил поставен в безизходно положение на неизбежен удар. Промяната на направлението на лекия автомобил „Нисан“, била вследствие действия на водача на това МПС с органите на управление на автомобила, като било променено направлението от лентата на движение, в насрещната лента на движение. Установено е, че в причинна връзка с това пътно-транспортно произшествие е настъпило увреждане на А. М., 14 годишен към този момент, пътник на предната дясна седалка, в лекия автомобил Рено. С оглед заключението на вещото лице е прието, че са налице увреждания на пострадалия, изразяващи се в контузия на гръдния кош, контузия на корема, хематом в областта на дясната ингвинална гънка, болков синдром в ингвиналната област, гърдите и болка в областта на двете изпъкналости на криловидната кост, невъзможност за пълен обем движение на дясната тазобедрена става и затруднено натоварване. Уврежданията представляващи временно разстройство на здравето, неопасно за живота, временно затрудняване движенията на десния долен крайник за срок, по-кратък от 30 дни. Имало следи от колан, като това е довело до увреждане, причинило болка от затягането на колана. Срокът за оздравяване бил 20 дни, за отзвучаване на хематома, болките при движение и натоварване на снагата и десния долен крайник. Към датата на ПТП въззиваемият е имал тегло 61 кг и ръст 179 см, въз основа на което е направен извод, че е добре развит за възрастта си юноша, като няма изискване да стои в детско столче. Бил е с правилно поставен колан, като е получил травмите от деформациите на купето вследствие на удара, при действие на ударните сили отзад напред и от ляво-надясно, които са способствали за образуване на хематома от предпазния колан.

Въззивният съд е преценил начина на настъпване на произшествието, причинените увреждания, емоционални и психически, свързани с физическите увреждания и преживеният шок от самото произшествие. Преценено е също така лечението, което е било необходимо за оздравяване на пострадалия, болнично, домашно и рехабилитационно. Преценено е, че при пострадалия не е отшумял страхът от шофиране и пътуване с кола, като е прието, че освен тези последици, липсват други последици от уврежданията, които трайно да са засегнали здравето, физическо и психическо, на пострадалия. Преценено е, че след около 1 месец след произшествието, няма данни да се е налагало ходене с патерици, рехабилитация, раздвижване, медикаментозно или друго лечение, което е довело до замятане на единия крак при ходене към момента, както психическото състояние на въззиваемия да е довело до депресия или в резултат на влошаването изобщо да е прекъснал образованието си. Преценени са посочените обстоятелства – преживените травми, психически и физически, лечението от около 30 дни, при няколко леки телесни повреди, промяната начина на живот за периода на лечение и периода, в който не е могъл да спортува, да има пълноценен живот, обучение, стрес, от самото произшествие, при което е пострадал, а водачът на другия автомобил бил починал, както и оказаното влияние върху развитието и формирането като личност с оглед младата възраст на въззиваемия към този момент 14 г., болничното лечение 5 дни, без оперативно лечение, страх от пътуване и шофиране. Посочено е, че произшествието е повлияло на психиката му в момента, в който се е формирал като личност. Отчетени са социално-икономическите условия, към момента на увреждането, в страната, като е прието, че размерът на следващото се обезщетение е 8 000 лв. Така е преценено, че за разликата над посочения размер искът е неоснователен.

По отношение на дължимото обезщетение за забава, въззивният съд е приел, че при приложимата норма на чл. 432, ал. 1 от КЗ, ищецът е отправил искане до застрахователя, на основание чл. 380, ал. 1 от КЗ на 18.02.2020 г. като бил посочил банкова сметка, докато застрахователят бил отказал с изричен отказ заплащане на обезщетение на 05.03.2020 г. , преди сезиране на съда на 21.09.2020 г. Въззивният съд е посочил, че с оглед чл. 497, ал. 1 КЗ застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати – изтичане на 15 дни от представянето на всички доказателствата съгласно чл. 106, ал. 3 от КЗ и изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ. Приел е, че съгласно чл. 429, ал. 3 от КЗ лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя по застраховка гражданска отговорност само в рамките на застрахователната сума, лимит на отговорност. В този случай, застрахователят заплаща само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяване на застрахования за настъпване на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал.1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция. На основание чл. 429, ал. 3 от КЗ, вр. ал. 2, т. 2 от КЗ, застрахователят дължи лихва от уведомяването на застрахователя 18.02.2020 г., а не от датата на произшествието. Прието е, че е посочена банкова сметка, като липсва забава на кредитора, който да освободи от задължение застрахователя. Прието е, че уведомяването от Ф. А. на застрахователя за произшествието, не обхваща претенцията на ищеца, тъй като засяга само претенцията на Г. М. по отношение на лекия автомобил „Рено“, като участник в същото пътно-транспортно произшествие. Това е обусловило произнасянето на съда с отхвърляне на претенцията за обезщетение за период от 06.09.2016 г. (датата на произшествието) до 18.02.2020 г.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК, като съдът служебно се произнася единствено по основанията, предвидени в чл. 280, ал.2, пр.1 и пр. 2 от ГПК. В настоящия случай, при извършената служебна проверка, не се установи наличието на сочените основания.

Извън посочените основания, касаторът е формулирал правни въпроси, като съдът взе предвид следното. По отношение на първия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не представлява основание за допускане касационно обжалване. Така както е формулиран правният въпрос, засяга правилността на обжалваното съдебно решение и изисква отговор на съответствието на приетото с доказателствата по делото, което изисква произнасяне по обосноваността на решението, както и относно правилното приложение на материалния закон. Тези въпроси са извън основанията за селекция на касационните жалби, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Но по отношение на този правен въпрос, не е налице допълнително основание, съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от КЗ. Въззивният съд е разрешил посочения правен въпрос в съответствие със задължителното тълкуване, извършено с ППВС 4/68 г., съгласно което определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, изисква преценка на обективно установените факти по делото, които определят преживените болки и страдания от увреденото лице. В конкретния случай, съдът е взел предвид начина на настъпване на деянието, претърпените вреди от увреденото лице, възрастта му и отражението върху крехката му психика, обстоятелството, че е бил ученик и как това се е отразило на живота му като цяло и на психиката, включително процеса на образование и спорт, състоянието на засягане на здравето, наложилото се лечение, болнично и извънболнично, прекъсване на нормалното общуване и типичните навици на спорт и учение, както и засягане на психиката чрез преживяване на смъртта на участник в произшествието, самата катастрофа и отражение възприятията за пътуване с кола, липсата на усложнения при оздравителния процес. Въззивният съд е отразил всички специфични обстоятелства, за да определи конкретния размер на следващото се обезщетение. Отделно от това, за да определи точно размера на същото е съобразил и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Не може да се приеме, че е налице отклонение от задължителната практика на ВС. Извън преценката за съответствие на разрешението остават сочените решения от касатора, доколкото те са разрешения, в различни правни спорове, като не е възможно да се извърши съпоставка при различната фактическа обстановка. Точният размер на обезщетението не може да бъде преценка в производството по чл. 280 от ГПК, а засяга правилността на съдебното решение.

По отношение на посочения трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че действително въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос. Поради това следва да се приеме, че касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По отношение на този правен въпрос, не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Произнасянето на съда е в съответствие с трайната практика на ВКС, израз на която е решение № 79 от 04.08.2022 г. по т. д. № 967/2021 г., I ТО на ВКС, решение № 128 ОТ 04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС. Касаторът се е позовал на посоченото решение по т. д. 2466/18 г. ВКС, I ТО, но настоящия съдебен състав намира, че липсва отклонение при произнасянето на въззивния съд. Изрично в посоченото решение е посочено, че при предявен пряк иск срещу застрахователя съгласно чл. 432, ал. 1 от КЗ, се дължи обезщетение за забава от момента на предявяване на претенция срещу застрахователя. Така въззивният съд определяйки като начален момент датата на претенцията и липса на отговорност на застрахователя за лихви от произшествието до предявяване на претенцията срещу застрахователя, не е нарушил тълкуването на чл. 429 от КЗ, както е посочено в решенията на ВКС. Поради това не е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението в обжалваната част.

По искането на ответника за присъждане на разноски, настоящият съдебен състав намира, че с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника по касационната жалба се дължат направените разноски. От представения договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника и представляващия го адвокат М. Г., се установява извършеното плащане, уговорения, посочен размер от 1 320 лв с ДДС. Този размер разноски следва да се присъди.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 371 от 17.11.2021 г. по т. д. 631/21 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, ГК, 3 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА А. Г. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 7, ап. 28 да заплати на ЗД „Булинс“АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата от 1320 лв, направените разноски пред ВКС, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: