ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 50407

София, 07.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

разгледа в закрито заседание на 20.03.2023 г. докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1507 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Гаранционен фонд срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ищцата Д. М., заместила починалите в хода на производството ищци П. Д. и М. Д., оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените частични искове по чл. 557, ал. 1, т. 1, б. „а“ КЗ.

За да постанови решението си, съдът е приел, че предявените искове са с правно основание по чл. 557, ал. 1, т. 1, б. „а“ КЗ, като е намерил за неоснователни изложените от жалбоподателя възражения за квалификация по б. „б.“ на същия текст, мотивирайки се, че тази квалификация следва от изложените от ищците твърдения, конкретно по отношение на обичайното местоположение на автомобила на територията на България и при липсата на твърдения за извършен внос в рамките на до 30 дни преди събитието. По същество в тази насока е приел, че е налице обичайно местоположение по смисъла на чл. 557, ал. 1, т. 1, б. „а“ КЗ на територията на България по мястото на настъпване на произшествието, доколкото в конкретния случай съгласно чл. 482, ал. 2 КЗ автомобилът е бил с несъответстващ на действителната му регистрация в Германия австрийски регистрационен номер.

Приел е за установено, че към момента на произшествието за автомобила не е била сключена задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и че произшествието е виновно причинено от третото лице – помагач М. Г. поради управление с несъобразена с нормативните изисквания и конкретната пътна обстановка и условия скорост, поради което е реализиран удар между автомобила и попътно движещия се пострадал С. Д., син на първоначалните ищци и в резултат е настъпила смъртта на пострадалия. С това е обосновал решаващия извод за основателност на исковете поради наличието на предпоставките по чл. 557, ал. 1, т. 1, б. „б.“ КЗ.

Съдът е отхвърлил като неоснователно предявеното от ответника възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за принос на пострадалия поради това, че е пресичал пътното платно в нарушение на чл. 113 ЗДП, като е приел, че такова пресичане не е налице, а пострадалият се е движил попътно на автомобила.

По отношение на обезщетенията въззивният съд е намерил за справедливи по смисъла на чл. 52 ЗЗД размери от по 180 000 лв. за всеки от първоначалните ищци. Съобразил е възрастта на пострадалия, обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, съществувалите между него и първоначалните ищци близки отношения, включващи съвместния живот в едно домакинство, полаганите от пострадалия грижи за родителите, отражението на смъртта му върху психическото състояние на последните, както и общите икономически условия в страната към момента на произшествието.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

Следва също да бъде съобразена и отсъствието на конкретни доводи за обосноваване на наличието на квалифицираната форма на неправилност. Изложени са единствено общи съждения по съдържанието на основанието „очевидна неправилност“, без да е посочено кои фактически или правни изводи на въззивния съд са неправилни, и то „очевидно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и съобразно установените в съдебната практика критерии. Липсата на конкретни доводи е достатъчна причина за отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, по общо правило не следи служебно за правилността на въззивното решение, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК).

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

1) длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните;

2) длъжен ли е въззивният съд да възприеме посочената в исковата молба правна квалификация на предявения иск или е длъжен служебно да определи правната квалификация на иска съобразно изложените фактически твърдения в исковата молба; до какъв порок на въззивния съдебен акт води произнасянето на въззивния съд по заявените от ищеца обстоятелства и искания, в случай че е дал неправилна правна квалификация на спорното право;

3) какви процесуални действия е длъжен да извърши въззивният съд, когато прецени, че първата инстанция е дала неправилна квалификация на иска; длъжен ли е въззивният съд да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като направи собствена правна квалификация на иска, да укаже на страните подлежащите на доказване факти, да разпредели доказателствената тежест и да укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти;

4) длъжен ли е въззивният съд обезпечи приложението на императивна правна норма, регламентираща дължимите от съда процесуални действия по изготвяне на доклад по делото, по изясняване твърденията на страните по фактите и по отстраняване на противоречията в тях;

5) по въпроса дали наличието на формална родствена връзка между определени лица е достатъчно основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от едното във връзка със смъртта на другото;

6) може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди; длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл. 52 ЗЗД; длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението;

7) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото;

8) кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост; следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди;

9) във връзка с приложение установените в ППВС № 4/1968 критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси, когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер;

10) по въпроса за доказателствената сила на констативния протокол за ПТП с пострадали лица и съставлява ли той доказателство за обстоятелствата и причините за настъпване на ПТП – за механизма на ПТП;

11) какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; при определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите; по въпроса следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Преди всичко, по отношение на който и да било от поставените въпроси жалбоподателят не е обосновал значимост за конкретното дело. По всички въпроси изложената аргументация се свежда до общи твърдения и възпроизвеждане на съдържанието на съответната практика, без същите да са отнесени към конкретни правни изводи на въззивния съд. Така по първия и седмия въпроси не е посочено кои точно доказателства не са обсъдени от въззивния съд, респ. по кои факти не са изложени самостоятелни мотиви. По свързаните въпроси от втори до четвърти не е посочено какви процесуални действия е следвало да извърши въззивният съд, какви указания е следвало да даде на страните, кои точно спорни твърдения на страните са били неясни или противоречиви, съответно останали неизяснени от въззивния съд. Относно въпросите пети, шести, осми и девети, всички отнасящи се до критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението, не е посочено кои точно обективни обстоятелства въззивният съд не е взел предвид, по отношение на кои обстоятелства не е изложил мотиви за значението им за размера на обезщетението.

Независимо от липсата на конкретна аргументация, поставените въпроси не съответстват и на мотивите на въззивния съд, поради което не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правната квалификация на иска (въпроси втори до четвърти) въззивният съд не е „възприел“ посочената в исковата молба квалификация по чл. 557, ал. 1, т. 1, б. „а“ КЗ, а е съобразил изложените в исковата молба твърдения за обичайно местоположение на МПС на територията на България. Съдът освен това не е установил неправилно дадена от първата инстанция правна квалификация, поради което въпросите относно задълженията му в тази хипотеза за напълно неотносими. Петият въпрос също е неотносим към мотивите на решението, доколкото въззивният съд не е обосновал извода за дължимост на обезщетението само по причина на родствената връзка, а върху формирания въз основа на установените конкретни факти извод за отражението на смъртта на пострадалия върху ищците, т. е. върху приетите за установени психически болки и страдания. Десетият въпрос също не е обусловящ правните изводи на въззивния съд, доколкото при установяване на механизма на произшествието съдът не е приел протоколът да се ползва с обвързваща доказателствена сила в това отношение, а е формирал изводите си на база всички събрани доказателства, вкл. свидетелски показания и експертно заключение. Последният въпрос също не съответства на изводите на съда относно наличието на принос на пострадалия, доколкото съдът е приел за неосъществено твърдяното от жалбоподателя поведение на пострадалия, въведено като основание на възражението му, оттук и липсата на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищцата направените за касационното производство разноски в размер на 14 400 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 157/24.03.2022 по т. д. № 926/2021 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

О. Г. фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на Д. П. М., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], вх. № А, ап. 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за касационното производство в размер на 14 400 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: