О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50293София, 07.06.2023 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1227/2022г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК” ЕАД, [населено място] против решение № 139 от 03.02.2022 г. по в. т. д. № 1818/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд решение № 260789 от 08.02.2021 г. по гр. д. № 16926/2018 г. в обжалваната негова част, са отхвърлени предявените от банката-касатор срещу З. А. Й. и К. Й. Й., двамата от [населено място], в качеството им на кредитополучатели по договор за ипотечен кредит от 31.08.2007 г., положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания на банката за сумите: 57 162.96 лв. – главница; 21 514.10 лв. – договорни лихви за периода 15.11.2012 г. до 19.09.2018 г. и 1357.74 лв. – заемни такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 61858/2018 г. по описа на Софийски районен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода, че вземанията по процесния кредит са погасени по давност. Според банката-касатор, приетото от решаващия състав, че предсрочната изискуемост на същите е настъпила на 21.07.2013г., с връчване на заповедта за изпълнение по първото заповедно производство (ч. гр. д. № 21804/2013 г. на СРС) и че към датата на новото уведомяване на кредитополучателите – 29.08.2018г. и на образуването на новото заповедно производство – 20.09.2018г., давността за главницата и за лихвите вече е била изтекла, е в противоречие с постановките на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които уведомлението до кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по кредита трябва да предшества подаването на заявлението по чл. 417 ГПК. По същите съображения касаторът поддържа, че обжалваният акт противоречи и на материалния закон – чл. 114 ЗЗД.

Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 ЗКИ“. По отношение на така поставения въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.

Освен това, допускането на касационния контрол е заявено и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението поради явно нарушение на закона, изразяващо се в постановяване на съдебен акт в противоречие с материалния закон – чл. 114 ЗЗД във връзка с чл. 60, ал. 2 ЗКИ.

Ответниците по касация – З. А. Й. и К. Й. Й., двамата от [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна. Подробни съображения са изложили в писмен отговор от 26.05.2022г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Между „Банка ДСК” ЕАД и ответниците З. А. Й. и К. Й. Й. е сключен договор за ипотечен кредит от 31.08.2007 г.; Във връзка с неизпълнение на задълженията на кредитополучателите по този договор банката е подала две заявления за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, съответно: На 18.05.2013 г. е депозирала заявление по реда на чл. 417 ГПК с изявление за настъпила автоматична предсрочна изискуемост на процесния кредит поради неплащане на повече от три вноски за 2011 г., по което е образувано ч. гр. д. № 21804/2013 г. на СРС; Издадени са заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист на 28.05.2013 г.; Образувано е изпълнително дело № 20138610401854 на ЧСИ Д. В., като на 21.07.2013 г. на длъжниците е връчена покана за доброволно изпълнение, ведно със заповедта за изпълнение; Впоследствие, с определение от 13.08.2014 г. съдът е обезсилил заповедта за изпълнение и изпълнителния лист поради това, че въпреки дадените указания, заявителят не е предявил в срока по чл. 415 ГПК иск за установяване на вземанията си; На 20.09.2018 г. банката е подала ново заявление, с твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на 05.09.2018 г., по което е образувано ч. гр. д. № 61858/2018 г. на СРС; На 28.09.2018 г. е издадена заповед за изпълнение; Образувано е изпълнително дело № 20188610401861 на ЧСИ Д. В., като на 13.11.2018 г. на длъжниците е връчена покана за доброволно изпълнение; С оглед депозирано от тях възражение по чл. 414 ГПК и в изпълнение на дадените й указания, банката е предявила исковете, предмет на настоящото дело.

За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната негова част и да отхвърли предявените от „Банка ДСК” ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания на банката към З. А. Й. и К. Й. Й., в качеството им на кредитополучатели по договор за ипотечен кредит от 31.08.2007 г., въззивният съд е счел, че вземанията са погасени по давност. Приел е, че давността е започнала да тече не от приетата от първата инстанция дата – 05.09.2018 г., а от датата 21.07.2013. г., когато на двамата кредитополучатели е била връчена издадената срещу тях заповед за изпълнение по първото заповедно производство. В тази връзка се е позовал на практиката на ВКС (решение № 6 от 04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018 г. на I т. о.), допускаща уведомяването на длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено не само в нарочен документ, изпратен от банката до длъжника, но и ако то е възпроизведено в друг връчен му документ, като преценката за това, дали документът съдържа недвусмислено и конкретно волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е въпрос по същество. В случая, доколкото в заповедта за изпълнение от 2013 г. ясно и недвусмислено е посочено, че вземането по договора за кредит е присъдено като предсрочно изискуемо, е счел, че с връчването й длъжниците са били надлежно уведомени за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, т. е. че е осъществена субективната предпоставка за настъпване на предсрочната изискуемост.

На база установеното от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че към датата 21.07.2013 г. длъжниците са имали просрочия на 13 вноски за главница и лихва, за някои от които забавата е повече от 90 дни и съгласно уговореното в чл. 20.2 от ОУ, въззивният съд е приел, че е била налице и обективната предпоставка за предсрочната изискуемост, поради което към момента на подаване на новото заявление по чл. 417 ГПК – 20.09.2018 г. – вземанията за главница и възнаградителна лихва, счетени за дължими, са погасени изцяло.

Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението за прекъсване на давността поради направено от кредитополучателите признание на задълженията им, съдържащо се в протокола от среща между тях и банката на 17.05.2012 г., доколкото, от една страна, в този протокол не са удостоверени конкретни изявления на ответниците за съществуването на определени по основание и размер техни вземания по процесния договор за кредит, а от друга страна – същият предхожда датата 21.07.2013 г., на която най-късно е настъпила изискуемостта на предсрочно изискуемата главница и до която се начислява възнаградителната лихва.

Въззивният съд не е споделил и становището за прекъсване на давността поради извършени частични плащания по кредита, като е посочил, че същите не представляват признание на целия дълг, а само на конкретно платените суми.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, поставеният от касатора въпрос не отговаря на посочените изисквания. Въпросът съдържа твърдението на страната, че предсрочната изискуемост на кредита „не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение“, което обаче не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Решаващият състав е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила преди подаване на новото заявление от 2018 г., но не на твърдяната от банката дата – 05.09.2018 г., а в предходен, значително по-ранен момент – на 21.07.2013 г., когато на кредитополучателите е връчен препис от заповедта за изпълнение, издадена по първото заповедно производство от 2013 г. Следователно, така поставен, въпросът няма характер на обуславящ за изхода на делото, нито е разрешен в противоречие с приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.

В действителност, въпросът, който е обусловил изхода на конкретното дело в случая, е съвсем друг – дали с връчването на заповедта за изпълнение, издадена по първото заповедно производство, кредитополучателите следва да се считат уведомени за обявената от банката предсрочна изискуемост. Доколкото обаче такъв въпрос не е поставен, същият не може да бъде съобразяван при преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.

На второ място, не е налице и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.

В случая касаторът аргументира очевидната неправилност на акта с твърдение за допуснато нарушение на материалния закон – чл. 114 ЗЗД, което твърдение не покрива изведените в практиката критерии за очевидност.

При този изход на делото, на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за настоящото производство в размер на сумата 1500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие от 17.05.2022 г.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 139 от 03.02.2022 г. по в. т. д. № 1818/2021 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на З. А. Й. и К. Й. Й., съдебен адрес: [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 500 (хиляда и петстотин) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: