Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Т. Н. Членове: ЕМИЛИЯ И. Р. при секретар Ж. М. и с участието на прокурора К. К. изслуша докладваното от съдията Е. И. по административно дело № 5025 / 2022 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на директор на Дирекция „Местни данъци” при О. В. подадена от юрк. Х. срещу Решение № 387 от 29.03.2022 г. постановено по адм. дело № 1834 по описа на Административен съд гр. Варна за 2021 г. С атакуваното решение е отменен акт за установяване на задължения (АУЗ) № МД-АУ-196 от 22.02.2021 г. издаден от главен инспектор „Контролно-ревизионни дейности” при Дирекция „Местни данъци” към община Варна, относно установените на А. А. задължения за данък недвижими имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за идеална част от открита покривна тераса цялата с площ 308 кв. м. към ателие № 2, в сграда с административен адрес: гр. Варна, бул. „Ян Хунияди“, за 2019 г. и 2020 г. в общ размер на 901.81 лв.
Според касатора са налице всички основания за отмяна на решението по чл. 209, т.3 АПК. Касаторът възразява срещу основните мотиви на административния съд, че обложения недвижим имот не отговоря на понятието „обект” или „открит обект” по смисъла на ЗУТ и следователно за него не може да възникне данъчно задължение или задължение за ТБО. Откритата тераса е част от общите части на етажната собственост и съгласно чл. 38 от Закона за собствеността (ЗСоб) не може да бъде индивидуална собственост на един от етажните собственици.
Касаторът твърди, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирана изцяло като компетентно и обективно дадена заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза (СТЕ). На нито един от поставените въпроси вещото лице – архитект не е дало конкретен и изчерпателен отговори следователно заключенията на съда и вещото лице са неправилни, тъй като се основават на техническата експертиза.
Експертът не е извършил посещение на обекта. Жалбоподателят сам е попълнил декларация по чл. 14 ЗМДТ с рег. № 5305033545, като в нея е посочил като част собствен имот открита тераса площ от 308 кв. м.
Съдът неправилно е приел, че декларирането по реда на чл. 14 ЗМДТ не обвързва органа, който е длъжен при приемане на декларацията да извърши самостоятелна проверка и при констатиране на некоректни данни да извърши действия по реда на чл. 103 ДОПК.
В касационната жалба са изложени съображения, че при постановяване на решението не е отчетено от решаващия състав, че „откритата тераса” е към ателие № 2 и единствения подход към тази тераса е през ателието. Обектът представлява използваема тераса, а не обща част.
Друг аргумент в подкрепа на обстоятелството, че откритата тераса не е част от общите части е обстоятелството, че тя е придобита с постановление за възлагане, описана е в нотариален акт в последствие и се третира като индивидуална собственост при ползването й. Според касатора, няма как, ако тази тераса представлява обща част да бъде предмет на сделки.
Въз основа на горното се иска решението да бъде отменено и да бъде постановено друго по същество на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата на задълженото лице. Касаторът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като заявява възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение.
Ответникът – А. А., чрез процесуален представител, в приложен по делото отговор по касационната жалба, представени писмени бележки и в проведеното открито съдебно заседание оспорва подадената касационна жалба. Намира, че изложените в нея твърдения за допуснати от съда нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила не са налице. Решението е обосновано и съобразено с практиката на ВАС и ВКС. Откритата тераса не е обект на облагане и представлява обща част, макар да се ползва от един собственик. Издадения АУЗ не отговаря на фактическото положение, като не са отчетени специфичните за имота характеристики. Моли решението да бъде оставено в сила, като правилно постановено. Претендира разноски по делото, съобразно представен списък (л. 21).
Върховна административна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор дава заключение, че подадената касационна жалба е процесуално допустима, но неоснователна. Решението е съобразено с практиката на ВАС и ВКС. Счита, че не са налице наведените в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 АПК за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила.
Върховен административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението във връзка с наведените доводи за наличие на касационни основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Предмет на спора пред първоинстанционният съд е бил АУЗ № МД-АУ-196 от 22.02.2021 г. издаден от главен инспектор „Контролно-ревизионни дейности” при Дирекция „Местни данъци” към община Варна, относно установените на А. А. задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за идеална част от открита покривна тераса цялата с площ 308 кв. м. към ателие № 2, в сграда с административен адрес: гр. Варна, бул. „Ян Хунияди“, за 2019 г. и 2020 г. в общ размер на 901.81 лв.
По делото не е било спорно, че Атанасов е бил собственик на ид. части от недвижим имот, съгласно подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти с вх. № 5305033545/13.12.2018 г. Придобитият недвижим имот, представлява ателие № 2, находящ се в гр. Варна, бул. „Ян Хунияди“ № 6, етаж 5, с площ от 349.30 кв. м. и открита тераса с площ 308.00 кв. м. Имотът е придобит в съсобственост от С. Й., К. А. и А. А. по Постановление за възлагане на недвижим имот по изп. дело № 20177110400066, вписано в Служба по вписванията с № 129, том LXXXIV, дело № 3507/2018 г. Декларацията по чл. 14 ЗМДТ е подадена от К. А., която е един от съсобствениците на имота. На 24.11.2020 г. същото лице е подало нова декларация с искане за корекция на площите на имота. Съгласно приложена частна експертиза, площта на терасата е 50 кв. м. По така подадената декларация за корекция администрацията не е предприела никакви действия.
На 28.01.2021 г. е подадена нова декларация от К. А. по чл. 14 ЗМДТ и е направено искане за издаване на данъчна оценка. В последствие, в отдел местни данъци е представен нотариален акт за това, че С. Й., К. А. и А. А. са признати за собственици на ателие № 2. Според данъчната администрация на община Варна обработването на декларацията е недопустимо, тъй като с констативния нотариален акт не е отменено правото на собственост върху откритата тераса.
На 18.02.2021 г. от собствениците е поискано закриване на партидата на имота, тъй като същият е продаден. Приложена е декларация за отказ от право на собственост по реда на чл. 99 ЗСоб. Отправена е молба за възстановяване на надвнесен и неправилно изчислен местен данък и такса смет. С писмо per. № Т21001975ВН_002ВН/25.02.2021 г. Атанасов е уведомен, че партидата за имота е закрита и няма недължимо внесени суми, които да подлежат на прихващане и/или възстановяване. На 18.02.2021 г. от съсобствениците на процесния недвижим имот е подадено искане по чл. 107 ДОПК за издаване на АУЗ за установяване на задължения по партидата на процесния имот за 2019 г. и 2020 г. като задълженията бъдат описани поотделно за ателие № 2 с площ от 349.30 кв. м., земя с площ от 95.35 кв. м. и открита покривна тераса с площ 308 кв. м.
С процесния АУЗ на основание чл. 107 ал. 3 ДОПК, на Атанасов за процесния имот са определени задължения за 2019 г. и 2020 г., както следва: ДНИ в общ размер на 316.42 лв. и ТБО в общ размер на 585.39 лв.
Пред първоинстанционният съд е прието без оспорване заключение по съдебно-техническа експертиза (СТЕ). Първоинстанционният съд е кредитирал заключението на вещото лице, като компетентно и обосновано. Вещото лице по СТЕ е дало заключение, че терасата с площ 308 кв. м. я няма като самостоятелен обект по проектна документация, нито по проект, нито по екзекутив, нито по площообразуване. Чистата застроена площ на ателие № 2 без терасата е 294.30 кв. м. Застроената площ на откритата покривна тераса към ателието е 55 кв. м. т. е, 50 % от 110 кв. м. или 55 кв. м. към обособена част ателие № 2. Общата застроена площ на ателието и откритата тераса е 349.30 кв. м. В одобрената в О. В. проектна документация за ателието с площ 345 кв. м. не е предвидена прилежаща открита тераса с площ 308 кв. м. Вещото лице е посочило, че откритата тераса представлява покрив на сградата, и при площообразуването на ателие № 2 са взети 50% от площта на откритата покривна тераса, а останалите 50% са взети към общите части.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че АУЗ по чл.107 ДОПК е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, но същият е издаден в нарушение на материалния закон.
Основният спорен въпрос пред административния съд е бил дали процесната тераса притежава характеристиките на „самостоятелен обект“, който подлежи на облагане по ЗМДТ.
Първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и заключението на вещото лице по СТЕ и въз основа на тях е приел, че не може да бъде направен извод, че терасата има самостоятелно функционално предназначение. По делото не е било спорно, че като тераса към ателието са вписани само 55 кв. м. и те са обложени. Останалата част от т. нар. открита тераса е покривна част и не е включена към застроената площ на самостоятелен обект в сградата.
Съдът е приел, че откритата покривна тераса не изпълнява изискванията за „самостоятелен обект в сграда” по 1, т. 1 от ДР към ЗКИР, както и не попада в легалната дефиниция по 1, т. 39 от ДР към ЗУТ за „обект”, нито на тези за открит обект по смисъла на 5, т. 68 от ДР на ЗУТ.
Съдът е споделил извода на вещото лице по СТЕ, че терасата представлява обща част на етажната собственост. Видно от заключението по СТЕ, когато терасата обслужва останалите под нея обекти като покрив, тя е обща част, независимо от обстоятелството, че като площ се ползва от един или няколко от собствениците.
В постановлението за възлагане, терасата не е индивидуализирана като самостоятелен обект в сградата и няма собствен идентификатор. Поради което, според съда не може да бъде третирана като самостоятелен обект, още по малко като облагаем такъв.
Съдът е изложил мотиви, че административния орган не е бил обвързан от подадената декларация по чл. 14 ЗМДТ, тъй като разполага с предвидени в закона възможности да провери същата и да извърши корекция на данните по реда на чл. 103 ДОПК.
По отношение на дължимата такса битови отпадъци, съдът е приел, че доколкото лисва основание за облагане на процесната тераса с данък върху недвижимите имоти, то за нея не следва да се определя и ТБО.
По тези съображения издаденият АУЗ е приет за незаконосъобразен и е отменен от първоинстанционния съд, като в полза на жалбоподателя са присъдени разноски.
Решението е правилно.
Неоснователни са доводите в касационната жалба за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Административният съд е направил конкретни фактически установявания, въз основа на които е формирал изводите си относно приложимия материален закон. Спорният предмет по делото е правилно определен, както и правилно е разпределена тежестта за доказване на релевантните за спора факти. Въз основа на това са изградени правни изводи по спорния по делото въпрос за наличие на основания за установяване на задължения за ДНИ и ТБО.
В касационната жалба се излагат твърдения свързани с техническите характеристики на имота, които по своята същност представляват оспорване на приетата по делото без възражение съдебно техническа експертиза, което е недопустимо пред касационната инстанция. Не са останали неизяснени въпроси от съда, като от своя страна вещото лице е дало конкретни и ясни отговори на поставените му въпроси. Проверени са необходимите документи и не е било необходимо да бъде извършван оглед на място, за да бъде установено, че покрива на оградата, в която се намира ателие № 2 е терасовиден. Поради тази причина откритата тераса е част от общите части на сградата и не представлява част от индивидуалната собственост за която се дължи ДНИ и съответно ТБО.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че откритата покривна тераса не изпълнява изискванията за „самостоятелен обект в сграда” по 1, т. 1 от ДР към ЗКИР, както и не попада в легалната дефиниция по 1, т. 39 от ДР към ЗУТ за „обект”, нито на тези за открит обект по смисъла на 5, т. 68 от ДР на ЗУТ. Мотивите на съда се споделят напълно и от настоящата инстанция, поради което не следва да се повтарят.
Неоснователно е оплакването на касатора, че при постановяване на решението, първоинстанционният съд не е отчел обстоятелството, че „откритата тераса” е към ателие № 2 и единствения подход към тази тераса е през ателието. В своята практика по приложение на чл. 38 ЗСоб. ВС и впоследствие - ВКС безпротиворечиво приема, че изрично в разпоредбата покривът на сградата е включен като обща част на сграда в режим на етажна собственост и като такава не може да бъде предмет на сделка или делба. Правилен е извода на първоинстанционният съд, че спорната тераса обслужва като покрив останалите под нея обекти, поради което същата е обща част, независимо от обстоятелството, че като площ се ползва от един или няколко собственика. В тази връзка съдът правилно е кредитирал даденият отговор на въпрос 5 от заключението на вещото лице по СТЕ и правилно се е позовал на приложимата практика на ВКС. В този смисъл е и Решение № 3801 от 24.03.2021 г. по адм. дело № 9013/2020 г. по описа на ВАС.
Не съответства на доказателствата по делото, твърдението поддържано от касатора, че изходът към терасата е единствено през имота на А. А., напротив възможен е достъп през етажното стълбище, което представлява обща част на сградата.
Настоящият състав напълно споделя извода на съда, че след като покривната тераса е обща част, Атанасов не е задължено лице за ДНИ и ТБО за нея.
За прецизност следва да бъде отбелязано и това, че подадената декларация по чл.14 ЗМДТ не обвързва данъчната администрация, така както е посочено и в първоинстанционното решение. Административният орган е този, който следва да изясни неточностите и да издаде акт след като изясни безпротиворечиво фактите и обстоятелствата, въз основа на които се произнася. При получена информация, че декларираното не отговаря на действителното положение е следвало да бъде извършена проверка и да бъдат съобразени твърденията на данъчно задълженото лице.
По горните съображения, настоящият състав, намира подадената касационна жалба за неоснователна. Споделят се изложените мотиви от първоинстанционният съд, които са обосновали отмяна на издадения АУЗ във връзка със спорните задължения.
С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят своевременно претендираните и доказани разноски, пред настоящата инстанция в размер на 600 лв. За установяване на плащането и размерът на разноските по делото е представен договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че е заплатен адвокатски хонорар в размер на 600 лв. Настоящият състав намира, че заплатеният адвокатски хонорар не е прекомерен, поради което следва да се присъди в пълен размер.
Мотивиран така Върховен административен съд състав на Осмо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 387 от 29.03.2022 г. постановено по адм. дело № 1834 по описа на Административен съд гр. Варна за 2021 г.
ОСЪЖДА О. В. да заплати в полза на А. А., [ЕГН] от гр. Варна разноски по делото в размер на 600 лева.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ТЕОДОРА НИКОЛОВА
секретар:
Членове:
/п/ Е. И. п/ ДАРИНА РАЧЕВА