Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: А. Д. Членове: И. С. Т. К. при секретар М. Д. и с участието на прокурора Г. Х. изслуша докладваното от съдията Т. К. по административно дело № 5081 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на изпълнителният директор на Изпълнителна агенция Медицински надзор, чрез процесуален представител юрк. Д. И. срещу решение № 636 от 07.02.2022г. на Административен съд - София - град (АССГ) постановено по административно дело № 12353/2021г. С обжалваното решение е отменена Заповед № РД - 15 - 03 - 57/17.11.2021 г. издадена от изпълнителния директор, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на И. С. за длъжността главен инспектор в отдел Контрол на лечебните заведения за болнична медицинска помощ, дирекция Контрол на медицинските дейности и оценка на качеството на ИА Медицински надзор.

В касационната жалба се твърди, че оспорваното решение е неправилно - постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва изводите на съда, че служебното правоотношение е прекратено в нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби, поради неприложение на чл. 333 от Кодекса на труда (КТ). Излага съображения, че първоинстанционният съд при липса на мотиви е извършил преценка, че посочените в Експертни решения на ТЕЛК болести, за които е определена 50% трайно намалена работоспособност на служителя, попадат под закрилата на Наредба №5 от 20.02.1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях имат особена закрила, съгласно чл.333, ал.1 от КТ. Излага съображения, че е налице реално съкращаване на длъжността по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСЛ и моли обжалваното решение да се отмени и да се постанови друго, с което жалбата да се отхвърли, в условията на евентуалност иска връщането на делото за ново разглеждане от друг състав. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответника по касация адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касация И. С., чрез адв. Р. оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор и в съдебно заседание. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за настоящата инстанция. Представя списък на разноските.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК намира следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

По делото е установено, че И. С. е заемал длъжността главен инспектор в отдел Контрол на лечебните заведения за болнична медицинска помощ, дирекция Контрол на медицинските дейности и оценка на качеството на ИА Медицински надзор. Страда от общо заболяване с водеща диагноза [заличен текст], както и [заличен текст], видно от Експертно решение (ЕР) на ТЕЛК № 3464 от заседание 208 от 13.12.2019 г. Определена е 50 % трайно намалена работоспособност.

С оспорената заповед № РД - 15 - 03 - 57/17.11.2021 г. издадена от изпълнителният директор на ИА Медицински надзор е прекратено служебното му правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл) и длъжностно разписание в сила от 17.11.2021г.

За да се произнесе по спора съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния, съгласно чл. 108 ЗДСл., орган - изпълнителния директор на ИА Медицински надзор. Спазени са изискванията за форма и съдържаните на административния акт.

Позовавайки се на Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова, ECLI:EU:C:2017:198, постановено по преюдициално запитване, отправено по адм. дело № 12369/2014 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, приключило с вляло в сила съдебно решение № 6014 от 15.05.2017 г., в което Съдът на Европейския съюз (СЕС) е посочил, че право и задължение на националната юрисдикция е да извърши проверка за съответствие с принципа за равно третиране, е приел, че И. С. е физическо лице с увреждане, защото боледува от заболявания, предвидени в чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 6 от Наредба № 5/1987 г., установени по съответния нормативно предвиден ред - ЕР на ТЕЛК № 3464 от зас. 208 от 13.12.2019г. Заемал е длъжност в администрация по служебно правоотношение и е държавен служител по смисъла на ЗДСл. Заболяванията му са измежду изброените в чл. 1 от Наредба № 5/1987 г. и той би ползвал особената закрила на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Посочил е, че са представени годни писмени доказателства, че жалбоподателят (ответник по касация) страда от заболявания, включени в приложното поле на Наредбата. Посочил е, че писмено разрешение от съответната инспекция по охрана на труда не е искано. Приел е, че служебното правоотношение на Станков е прекратено в нарушение на административнопроизвоствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби. Оспореният административен акт е в противоречие с изискванията за равно третиране и забрана за дискриминация в областта на заетостта и упражняване правото на труд, установени с разпоредбите на ЗЗДискр и Директива 2000/78/ЕО.

Решението е правилно.

Не са налице сочените от касатора касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Правилно съдът е приел, че не са налице основанията за отмяна на оспорваната заповед по чл. 146, т. 1 и т. 2 от АПК. Административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма и съдържа законовите реквизити, вкл. правните и фактически основания за издаването му.

Правилни са изводите на съда, че неспазването на приложимата процедура по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и Наредба № 5/1987 г., свързана със задължението на работодателя да предприеме необходимите действия, преди да прекрати правоотношението със служителя, имащ съответното увреждане, представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила и материалния закон - основания за отмяна на процесната заповед по чл. 146, т. 3 и т. 4 АПК, обуславящи извод за нейната незаконосъобразност. Съображенията на съда свързани с приложимостта на закрилата по чл. 333 КТ относно работещите по служебно правоотношение и изискването за равно третиране и забраната за дискриминация в областта на заетостта и упражняване правото на труд установени с разпоредбите на ЗЗДискр. и Директива 2000/788ЕО, и задължението на съда да съобрази Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова, ECLI: EU: C: 2017: 198 на СЕС са правилни, споделят се от настоящата инстанция и не следва да се преповтарят.

Безспорно от доказателствата по делото се установява, че И. С. е физическо лице с увреждане, защото боледува от трайно заболяване, установено по съответния нормативно предвиден ред. Заболяването на Славов попада сред заболяванията посочени в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987г. Той е заемал длъжност в администрация по служебно правоотношение и е държавен служител по смисъла на ЗДСл. Поради тази причина, преди прекратяване на служебното правоотношение органът по назначаването е следвало да проведе процедурата предвидена в нормативната уредба и да получи предварително разрешение на инспекцията по труда за прекратяване на служебното правоотношение. Това е така, защото ако Славов работеше по трудово правоотношение той би получи предвидената в КТ закрила, заради заболяването, от което страда. Различието в правната уредба, предоставящо закрила при уволнение само на лицата с увреждания, работещи по трудово правоотношение, поставя Славов, който е засегнат от същото увреждане, но е държавен служител, в по-неблагоприятно положение. Налице е недопустима, неоправдана от обективна, законова цел диференциация между лицата, страдащи от едни и същи заболявания, по причина на това, че полагат труд по различен вид правоотношение, при наличие на нормативно предвидена закрила при уволнение само на работещите по трудово правоотношение.

При съобразяване с насоките, дадени в решение на СЕС - Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова, ECLI: EU: C: 2017:198, постановено по преюдициално запитване, отправено по адм. дело № 12369/2014 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, настоящият съдебен състав намира, че механизмите за защита на лицата с увреждания следва да функционират спрямо всички тези лица по еднакъв начин, а наличието на разлика в третирането следва да се обосновава от обективни причини или допустима от закона цел. Видът на правоотношението, по което лицата с увреждания полагат труд срещу възнаграждение, не би могъл да се възприеме като такава обективна причина или законно преследвана цел. В случая ако Славов бе заемал длъжност по трудово правоотношение той би ползвал защитата по чл. 333 КТ.

Неоснователно е оплакването в касационната жалба за неправилност на заключението на АССГ, че заболяванията на Славов, посочени в ЕР на ТЕЛК, попадат под специалната закрила на Наредба №5 от 1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 от Кодекса на труда, както и че за установяване на тези обстоятелства са необходими специални знания.

Тези доводи са наведени за първи път с касационната жалба като в рамките на първоинстанционното производство, липсват възражения от страна на касатора, относно тези факти, за да е било необходимо съдът да прецени необходимостта от назначаване на вещо лице със специални знания, което да отговори на въпроса, дали посочените в ЕР на ТЕЛ заболявания на Славов, попадат в обхвата на чл.1, ал.1, т.1 до т.6 от Наредба №5 от 20.02.1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 от Кодекса на труда. В хода на първоинстанционното производство липсва и такова искане от страна на касатора за назначаване на експертиза за установяване на тези обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл.220 от АПК, Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционният съд в обжалваното решение.

На следващо място от приложените по делото ЕР на ТЕЛК, съдът правилно е заключил, че заболяването на Славов [заличен текст] попада в приложното поле на Наредба №5 от 20.02.1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 от Кодекса на труда, след като в чл.1, ал.1, т.6 от Наредбата, [заличен текст]изрично е включена като заболяване, при което работник или служител страдащ от него се ползва със специалната закрила по чл.333, ал.1 от КТ за изискване на предварително разрешение на съответната окръжна инспекция по охрана на труда при прекратяване на служебното правоотношение, поради съкращаване на длъжността, което в случая не е сторено. Твърдението на касатора, че в Международната квалификация на болестите, [заличен текст] като заболяване е част от групата заболявания на [заличен текст] и от въведените различни кодове в МКБ не става ясно кой точно вариант [заличен текст]попада под закрилата на Наредба №5 и особената закрила на чл.333, ал.1 от КТ е неоснователно. В приложимата Наредба №5 от 20.02.1987г. и по конкретно т. 6 на чл.1, ал.1 особена закрила е предвидена за работници, боледуващи от [заличен текст], поради което е ирелевантно дали тя е [заличен текст], от каквато заболяване страда Славов или някой от другите видове, изброени в МКБ, както и не са необходими специални знания за преценката, че безспорно [заличен текст] е [заличен текст] по смисъла на чл.1, ал.1 т.6 от Наредбата.

В конкретния случай, обоснованият, съобразен с правото на ЕС и практиката на СЕС по неговото прилагане, извод за допуснато нарушение на принципа на равно третиране посредством неприлагането спрямо жалбоподателя на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ, е достатъчно условие, обуславящо само по себе си незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение.

При служебно извършената проверка по чл. 218, ал. 2 АПК съдът констатира, че оспорваното решение е валидно и допустимо.

При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение като правилно, следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски е основателно и такива следва да му се присъдят в доказан по делото размер 1200лв. договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат. Направеното възражение за неговата прекомерност от страна на касатора е немотивирано и бланкетно, поради което е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №636 от 07.02.2022г. на Административен съд-София-град, постановено по административно дело № 12353/2021г.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция Медицински надзор да заплати на И. С., [ЕГН] сумата от 1200 (хиляда и двеста) лева разноски по делото.

Решението е окончателно

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ АННА ДИМИТРОВА

секретар:

Членове:

/п/ ИЛИАНА СЛАВОВСКА

/п/ ТИНКА КОСЕВА