О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50131

София, 19.05.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 2711/2022 г. по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 260362 от 27.01.2022 г. по в. гр. д. № 13977/2019 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 192736 от 14.08.2019 г. по гр. д. № 88046/2017 г. на Софийски районен съд, с което Н. И. Н. и С. Л. М. са осъдени на основание чл. 76 ЗС да предадат на В. Р. З. и Ю. Р. З. владението върху реална част от недвижим имот, която реална част е с площ 11 кв. м по протежението на цялата граница между поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес [населено място],[жк], [улица], и поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес [населено място],[жк], [улица], с обща дължина на границата между двата имота 36 м, и с широчина 0.30 м, както и да възстановят съществуващото преди 19.06.2017 г. положение на границата между двата имота. С въззивното решение е уточнено местоположението на реалната част, като е постановено тя да се счита земя от поземлен имот с идентификатор ***по протежение на цялата граница с имот с идентификатор ***, заключена между точки 1-2-3-4-5-6-А-Б-1 по комбинираната скица на в. л. М., която, приподписана от съда, съставлява неразделна част от съдебното решение.

В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответника Н. И. Н. чрез неговите пълномощници адв. В. Л. и адв. Д. Ц.. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск. Жалбоподателят поддържа, че предявеният от ищците владелчески иск по чл. 76 ЗС е недопустим, тъй като те имат на разположение някой от исковете за собственост, с който да бранят правата си. Счита, че с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и заявения петутим, искът е следвало да се квалифицира като такъв по чл. 109 ЗС, а не по чл. 76 ЗС. На следващо място сочи, че искът е недопустим и поради това, че е предявен след изтичане на преклузивния 6-месечен срок по чл. 76 ЗС. Излагат и доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, както и че постановеният диспозитив не съответства на императивната норма на чл. 236, ал.1, т.5 ГПК, тъй като няма процесуален ред, по който въззивният съд да потвърждава първоинстанционното решение за предаване на владението върху 11 кв. м и едновременно с това частично да го отменя, като постановява предаване на владението върху по - малка площ. Поддържа също, че въззивното решение е неясно в частта, с която е осъден да възстанови съществуващото преди 19.06.2017 г. положение на границата между двата имота, тъй като не е посочено какво е било това положение и какви действия следва да бъдат извършени за възстановяването му.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК за проверка на неговата допустимост, както и на основание чл. 288, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация В. Р. З. и Ю. Р. З. изразяват чрез своя пълномощник адв. Е. П. становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № *** г. ищците В. и Ю. З. са придобили правото на собственост върху празно дворно място, цялото с площ 663 кв. м, съставляващо парцел *** по регулационния план на [населено място],[жк]. С нотариален акт № *** г. същите са признати за собственици на 30 кв. м, които се придават по регулация към собствения им парцел от парцел ХІV-754. Придобитият от тях имот понастоящем е с площ 657 кв. м и е заснет като поземлен имот с идентификатор ***.

С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № *** г. ответникът Н. Н. е придобил правото на собственост върху съседния имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] с площ 1468 кв. м, заедно с построената в него сграда с идентификатор ***с площ 27 кв. м. През 2016 г. е издадено разрешение за строеж, с което се разрешава на Н. Н. да построи еднофамилна сграда със ЗП 436.65 кв. м и РЗП 985.75 кв. м и изгребна яма. С друго разрешение за строеж, издадено на 07.04.2017 г., на същия е разрешено изграждане на прозирна ограда, разположена по регулационните линии изцяло в имота на възложителя.

Твърдението на ищците е било, че на 19.06.2017 г. ответниците Н. Н. и С. М. с група работници премахнали съществуващата между двата имота ограда и изкопали основа за нова ограда, навлизаща с около 20-30 см в техния имот, като чрез разрушаване и повреди отнели по насилствен начин владението им върху реална част по продължението на границата между двата имота с дължина 36 м и ширина 0.30 м.

При извършената служебна проверка на исковата молба въззивният съд е приел, че тя е нередовна, тъй като спорната реална част не е била надлежно индивидуализирана графично на приложената скица, поради което е оставил исковата молба без движение и е дал указания на ищците да отстранят констатираната нередовност. В изпълнение на дадените указания ищците са представили скица, върху която претендираната площ е била маркирана графично в зелен цвят между точки 1-2-3-4.

По искане на ищците пред въззивната инстанция е назначена и съдебно-техническа експертиза със задача да даде отговор на поставените и от двете страни въпроси: на ищците - местена ли е оградата между двата имота, и има ли следи от старата ограда; къщата в имота на ищците имала ли е дренаж и премахнат ли е той; нарушена ли е и с колко бетоновата площадка до къщата на ищците; каква е точната квадратура и границите между старата и новата ограда; на ответниците - имало ли е към 2011 г. някаква ограда между двата имота и ако е имало такава, къде се е намирала; имало ли е към 2011 г. бетонна площадка на границата или до границата между двата имота; имало ли е към м. ноември 2016 г. ограда между двата имота и къде се е намирала тя; имало ли е към 2016 г. бетонна площадка на границата или до границата на двата имота; от коя година са приложените към делото снимки от платформата Гугъл мап; към момента на извършеното заснемане имало ли е бетонна площадка, каквато се твърди в исковата молба; сега съществуващата ограда законно ли е построена и съответства ли на издадените строителни книжа.

След обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на вещото лице въззивният съд е приел за установено, че към 19.06.2017 г. ищците са упражнявали владение върху спорната част чрез своята майка ; че между двата имота е имало стара ограда, изградена от железни колове и мрежа; че е съществувала бетонна площадка в имота на ищците; че на 19.06.2017 г. ответниците чрез други лица и строителна техника са извършили действия по премахване на старата ограда, отместване на автомобили, паркирани върху бетонната площадка, изрязване на част от същата, и са изградили нова ограда с бетонова основа, която навлиза в имота на ищците.

При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск по чл. 76 ЗС е допустим и основателен. В отговор на доводите на жалбоподателите Н. Н. и С. М. за недопустимост на иска поради това, че ищците имат на разположение друг правен способ, чрез който да защитят правата си като собственици, е посочил, че съгласно чл. 359 ГПК владелческият иск по чл. 76 ЗС би бил недопустим само ако наред с него е предявен и иск за собственост, каквато хипотеза в случая не е налице. Приел е, че искът е предявен в 6-месечния срок от отнемане на владението, поради което и възражението за недопустимост поради предявяване на иска извън предвидения в закона преклузивен срок също е преценено като неоснователно. Посочил е, че чрез иска по чл. 76 ЗС се защитава всяка фактическа власт върху вещта, без значение дали има характер на владение или държане, дали се упражнява правомерно или неправомерно, и дали лицето, което отнема владението, е действителният собственик или носител на друго вещно право върху вещта. По тези спорове подлежащи на установяване са само фактът на владението и на нарушението му, а документите за право на собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владението - чл. 357 ГПК. Изхождайки от тази принципна позиция въззивният съд е преценил като ирелевантни за изхода на спора въпросите дали оградата е била законно изградена, кой е действителният собственик на спорната реална част, към кой момент е излята бетонната площадка, дали ответниците разполагат с необходимите строителни книжа и разрешения за строеж на новата ограда. Обсъдил е и възражението на ответниците, че не е установено отнемането на владението по скрит начин, като в тази насока е посочил, че нормата на чл. 76 ЗС предвижда две алтернативни, а не кумулативни хипотези на отнемане на владението - чрез насилие или по скрит начин, поради което наличието на една от тях е достатъчна за уважаване на предявения иск по чл. 76 ЗС.

При извършената проверка на обжалваното решение настоящият състав не констатира данни за вероятна недопустимост на същото като постановено по недопустим иск. Искът по чл. 76 ЗС е способ за защита на владението като фактическо състояние, а не като елемент от правото на собственост. Този иск не е субсидиарен на петиторните исковете за защита на правото на собственост /установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, негаторен иск по чл. 109, ал.1 ЗС/, поради което допустимостта на владелчески иск, предявен от лице, което твърди, че е собственик на вещта, владението върху която е отнето по указания в чл. 76 ЗС начин, не е предпоставена от възможността да предяви иск за защита на правото си на собственост. В хипотезата, в която владението на собственика е отнето чрез насилие или по скрит начин, негово право е да избере дали да предяви петиторен или владелчески иск. Недопустимост на исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС за защита и възстановяване на нарушено владение, съгласно изричната разпоредба на чл. 359 ГПК, би била налице при предявен иск за собственост на недвижим имот, докато делото е висящо, освен ако владението е отнето по насилствен или скрит начин след предявяване на иска, каквато хипотеза данните по настоящото дело не разкриват. Що се отнася до това на коя дата е извършено нарушението, довело до отнемане на владението на ищците, от която следва да се брои преклузивния срок по чл. 76 ЗС, това е фактически въпрос, който подлежи на доказване с всички допустими по ГПК доказателствени средства. В случая въззивният съд е приел, че владението е отнето на 19.06.2017 г., и спрямо тази дата искът е предявен в шестмесечен срок.

Не кореспондира с данните по делото твърдението на жалбоподателите, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, но едновременно с това частично го е отменил, като е постановил предаване на владението върху по - малка площ. Това твърдение се основава на аритметични изчисления, направени от жалбоподателите, а не на отразената в диспозитива индивидуализация на реалната част. Следва да се посочи, че площта е вторичен белег на недвижимия имот, функция на неговите граници, а в случая те са еднозначно индивидуализирани чрез препращане към скица на вещото лице, приподписана от съда и представляваща неразделна част на въззивното решение.

Не обуславя нищожност или недопустимост на въззивното решение и обстоятелството, че съдът е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която жалбоподателите са осъдени да възстановят съществуващото преди 19.06.2017 г. положение на границата на двата имота, без да е посочено какво е било това положение и какви действия следва да бъдат извършени за възстановяването му. Константна е съдебната практика, според която решението би било нищожно, когато диспозитивът е неясен до степен невъзможност да се изведе действителната воля на съда. Настоящият случай не е такъв. Диспозитивът на решението отразява волята на съда за уважаване на владелческия иск изцяло, така, както е предявен; постановено е възстановяване на владението върху реална част от имот, която е индивидуализирана чрез препращане към скица на вещото лице, и възстановяване на положението върху имота, каквото е било към датата на нарушаване на владението. Действително, съдът в двете инстанции не е посочил в диспозитива конкретните действия, които ответниците следва да извършат в изпълнение на вмененото им задължение да възстановят съществуващото до нарушението на владението положение, но редът за отстраняване на тази неяснота е по пътя на тълкуването на съдебното решение по чл. 251 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени и следните въпроси: 1. Допустим ли е иск по чл. 76 във вр. с чл. 75 ЗС, ако ищецът-собственик твърди, че ответникът му е отнел владението само върху незначителна част от вещ, която част не може да се обособи като отделна вещ, а останалата част от същата вещ се владее и ползва необезпокоявано от ищеца-собственик, или в този случай ищецът следва да се брани с иск по чл. 109 ЗС. 2. Извършването на конкретно действие на границата между два поземлени имота, при което е налице незначително навлизане в единия от тях, без владението върху който и да е от двата имота да е отнето от лицата, които го упражняват, представлява ли отнемане на владението по смисъла на чл. 75 и чл. 76 ЗС, или следва да се квалифицира като неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС. 3. Съобразно разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи и възражения на страните, като отговори защо приема, респ. защо не приема конкретни защитни доводи. 4. При разглеждане на спорове по чл. 109 ЗС намират ли приложение отклоненията от кадастралната граница, съгласно разпоредбата на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, и в случаите, когато установената площ на навлизане е в границите на допустимите неточности при нанасяне на поземлени имоти и сгради в кадастралната карта, самото навлизане следва ли да се окачестви като допустимо/ в границите на допустимите норми/. По първия въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а по останалите три - по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Първият въпрос не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В правната доктрина, както и в съдебната практика, в това число и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, няма колебание, че с иск по чл. 76 ЗС се защитава не само владението върху цялата вещ, но и върху реална част от нея. Въпросът дали реална част от имот и останалата част от него могат да се обособят в самостоятелни обекти на правото на собственост има значение само с оглед възможността за придобиване на правото на собственост върху тях по давност или чрез правни сделки / чл. 200-203 ЗУТ/. При владелческите искове по чл. 75 и чл. 76 ЗС този въпрос не се поставя, тъй като всяка вещ, независимо дали притежава правните характеристики на самостоятелен обект на правото на собственост, може да бъде предмет на владение, респ. на защита по този ред.

Вторият и четвъртият въпрос не са обуславящи изхода на делото. Те се основават на смесване на предмета и предпоставките за уважаване на посесорните искове по чл. 75 и чл.76 ЗС и на негаторния иск по чл. 109 ЗС, които са различни. Исковете по чл. 75и чл.76 ЗС са уредени от закона като способ за защита на фактическото владение срещу самоуправните действия на трети лица. По тези дела, съгласно изричната разпоредба на чл. 357, ал.1 ГПК, съдът проверява само факта на владението като фактическо състояние и на нарушението му. Извън предмета на владелческите искове са въпросите дали ищецът или ответникът има субективно право да владее имота, основано на право на собственост или на друго вещно или облигационно право. В този смисъл без значение за изхода на спора по чл. 76 ЗС е дали навлизането на новоизградената от ответниците ограда в имота на ищците спрямо кадастралната граница е минимално и в рамките на допустимите отклонения, съгласно на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, тъй като в това производство съдът изследва само факти, а не права. Достатъчно е да се установи, че към момента на нарушението фактическата власт върху имота или част от него е упражнявана от ищцеца, и че владението му е отнето от ответника чрез насилие или по скрит начин. Въззивният съд е приел, че по настоящото дело са доказани и двете предпоставки - ответниците са разрушили съществуващата ограда от метални колове и мрежа, според която е осъществявано владението на страните върху всеки от двата имота към 19.06.2017 г., разрушили са част от бетонова площадка в имот с идентификатор ***, изградена от ищците, върху която те са паркирали собствените си автомобили, и са построили нова ограда, която навлиза в имота, владян от ищците. Съдебната практика, на която се позовават жалбоподателите, е формирана по искове с правно основание чл. 109 ЗС, които имат за предмет защита на правото на собственост, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, постановено по иск с правно основание чл. 76 ЗС, който е различен.

Последният повдигнат в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е процесуалноправен и касае задължението на съда да разгледа всички доводи и възражения на страните, като отговори защо приема, респ. защо не приема конкретни защитни доводи. Този въпрос е обуславящ изхода на спора, но не се установява да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, изхождайки от предмета на доказване по владелческите искове по чл. 75 и чл. 76 ЗС, очертан в разпоредбата на чл. 357, ал.1 ГПК, е изложил съображения относно релевантните за изхода на спора факти - на владението и на нарушението му. Обосновал е извод защо приема, че е налице отнемане на владението, което следва да се квалифицира като насилствено. В производството по тези искове съдът не изследва правата на страните. Обстоятелствата дали и по какъв начин построяването на ограда, която частично навлиза в имота на ищците, при положение, че навлизането е минимално, засяга правото им на собственост и дали създава за тях пречки, по - големи от обикновените да ползват имота си според неговото предназначение, са от значение за уважаването на друг иск - този по чл. 109 ЗС, какъвто в случая не е предявен. Владелческият иск защитава владението като факт, а не правото на собственост.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260362 от 27.01.2022 г. по в. гр. д. № 13977/2019 г. на Софийски градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: