О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50198

гр.София, 03.05.2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шести април две хиляди двадесет и трета година в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Д. Д. Г. Николаева

като изслуша докладваното от съдия Д. Д. гр. д. № 3220 по описа за 2022 г., приема следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на О. П. и на Р. В., И. Н., М. С., Т. А., А. Т. и Т. Т. против решение № 449 от 8.4.2022 г., постановено по в. гр. д. № 280 по описа за 2022 г. на Пловдивския окръжен съд, V състав. О. П. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 262510 от 16.11.2021 г. по гр. д. № 19557 по описа за 2017 г. на Пловдивския районен съд, XVII състав. С тази част О. П. е осъдена да заплати на основание чл.59 от ЗЗД на Р. Т. В. 4 125 лв., на И. Т. Н. 4 125 лв., на Т. Д. А. 2 062,50 лв., на А. Н. Т. 2 062,52 лв., на Т. Н. Т. 2 062,50 лв. и на М. Д. С. 2 062,50 лв., които суми представляват обезщетение за лишаването на ищците от ползването на притежаваната от тях общо една четвърт идеална част от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 56784.518.847 по КК и КР, одобрени със заповед РД-18-48/3.6.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, за периода от 30.11.2011 г. до 31.03.2016 г.

О. П. твърди, че в обжалваната част решението е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при предявен иск по чл.59 от ЗЗД, основан на право на собственост на ищците въз основа на реституция, да изследва предпоставките за възникване правото на собственост на ищците върху поземления имот и да упражни косвен съдебен контрол върху заповедта за отмяна на отчуждаването?

2. Допустим ли е субсидиарният иск по чл.59 от ЗЗД, когато имотът, предмет на твърдяното ползване, е обществен парк и зеленина и изключва ли специалната защита по чл.62, ал.5 от ЗУТ възможността за предявяване на иск по чл.59 от ЗЗД?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните, обвързан ли е от посоченото в жалбата?

4. Следва ли да бъде уважен иск по чл.59 от ЗЗД в случаите, в които ищците не са предприели необходимите мерки за защита на правата си чрез законовите способи, включително чрез негаторен иск и следователно „позволяват“ и „улесняват“ ползването на имота от ответника с цел извличане на облаги и не следва ли тяхната недобросъвестност в този смисъл да се вземе предвид от съда при постановяването на решение?

5. Наличието на парк и зеленина в частен имот равнозначно ли е на ползване на имота от страна на О. П. като отделен правен субект и трябва ли общественото ползване да се приравнява на ползване от страна на О. П. като правен субект?

6. Наличието на елементи за обществено ползване в имота, заварени към момента на придобиване на собствеността от ищците, не изключва ли елемента „неоснователност“ от фактическия състав на чл.59 от ЗЗД, тъй като ищците са били наясно с характеристиките на имота към момента на заявяване от тяхна страна на желанието за възстановяване на собственост?

Р. В., И. Н., М. С., Т. А., А. Т. и Т. Т. обжалват въззивното решение в частите, с които е отменено първоинстанционното решение за присъдените суми за разликата над 4 125 лв. до 25 000 лв. за Р. Т. В., над 4 125 лв. до 25 000 лв. за И. Т. Н. и над 2 062,50 лв. до 12 500 лв. за останалите ищци и е постановено друго за отхвърляне на исковете за тези разлики. Касаторите считат, че решението на Пловдивския окръжен съд в обжалваните от тях части е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочат очевидна неправилност и чл.280, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване ли е отказът на общината да урегулира процесния имот и следва ли съдът при определяне на размера на обезщетението да изключи от него стойността на ползването на онази част от процесния имот, представляваща тротоар и улица? Препращането от страна на въззивния съд към друга административна процедура, с което обосновава извода си за изключване на тези плащания, не представлява ли накърняване на свободната воля на ищеца да търси защита по реда на иска по чл.59 от ЗЗД, при положение че ответник по иска е именно административният орган, чиито действие/бездействие в административните процедури довежда до невъзможност правото на собственост да се упражнява в пълен обем?

2. Може ли и допустимо ли е въззивният съд да обоснове крайния си решаващ извод относно определяне на дължимото обезщетение с препращане към процедурата по чл.210 от ЗУТ при предявен иск за обезщетение по реда на чл.59 от ЗЗД, при условие че към момента на предявяване на иска и впоследствие към постановяване на съдебното решение няма започнала административна процедура по отчуждаване на имота или част от него, по която отчуждителна процедура лицата, собственици на имотите или части от тях биха могли да получат дължимото им обезщетение и не е доказано, че общината въобще възнамерява да започне производство по отчуждаване и обезщетяване? Като се изхожда от принципа на тези отчуждителни процедури, че те не могат да бъдат започнати по инициатива на собствениците на имоти, а единствено и само от компетентните административни органи и е установено, че общината отказва изменение на ПУП с цел урегулиране на имота, то може ли съдът да определи този специален ред за обезщетяване, вместо общия ред по чл.59 от ЗЗД?

3. Допустимо ли е въззивният съд да вземе предвид и да обоснове решаващия си извод за размера на обезщетението въз основа на възражение от страна на общината за наличие на сервитутно право, носител на което е трето неучастващо в процеса лице?

4. При формиране на крайния извод на съда за размера на обезщетението следва ли да се приспада стойността на сервитутното право на третото лице, в случай че сервитутът не пречи за ползването на имота по определен начин?

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Р. В., И. Н., М. С., Т. А., А. Т. и Т. Т. са изложили в исковата молба, че са собственици на една четвърт идеална част от процесния имот, възстановен по реда на реституционните закони. След първоначален мълчалив отказ, отменен от съда, със заповед на кмета е отменено отчуждаването на имота, извършено през 1965 г. О. П. възпрепятства възможността те да ползват имота, който служи за обществени нужди. Ето защо са поискали общината да бъде осъдена да им заплати на основание чл.59 от ЗЗД обезщетение за лишаването им от ползване на имота за периода от 30.11.2011 г. до 31.3.2016 г. по 25 000 лв. за първите двама и по 12 500 лв. за останалите ищци.

В отговора на исковата молба общината е оспорила, че препятства ползването на имота от ищците и се обогатява за тяхна сметка. Посочила е, че по-голяма част от имота е обременен от сервитут по Закона за енергетика от ЕВН България-Топлофикация“ ЕАД, което дружество ползва топлопровода под имота. Застъпила е становище, че не са налице предпоставките на чл.59 от ЗЗД, за да бъдат уважени така предявените искове.

Пловдивският районен съд е присъдил изцяло поисканите от ищците суми. Във въззивната жалба срещу неговото решение общината е формулирала довода, че искът по чл.59 от ЗЗД не може да се уважи, тъй като е субсидиарен. Страните се намират в друго правоотношение, което изключва приложимостта на този иск. Поради наличието на обществен парк и зеленина в процесния имот се прилага разпоредбата на чл.62, ал.5 от ЗУТ, която предвижда отчуждаване на тази част. Ако общината не отчужди имота, ищците разполагат с деликтен иск, а не с иск по чл.59 от ЗЗД.

Пловдивският окръжен съд е приел за установено, че ищците са съсобственици на имота, но са лишени от възможността да го ползват, тъй като е пешеходна зона с озеленяване и служи за задоволяване на обществени потребности. Това означава, че имотът се ползва от общината, която си спестява разходи, а ищците съответно обедняват, с което е доказано основанието на претенциите на ищците. Въззивният съд е констатирал, че през имота преминава топлопровод, който е собственост на „ЕВН Б. Т. ЕАД. Това дружество ползва топлопровода, в негов интерес е определеният сервитут. Затова в тази част имотът не се ползва от общината и тя не дължи обезщетение за нея. Предвиден е специален ред по ЗЕ за обезщетяване на собственика, в какъвто смисъл е и решение № 170 от 17.06.2015 г. по гр. д. № 5897 на IV ГО на ВКС. От дължимото обезщетение е изключена и частта, попадаща в уличната регулация, тъй като тази регулация е приложена и частта е включена в ПУП на града. Ако за тази част не са уредени взаимоотношенията, също е предвиден специален ред по ЗУТ/ в този смисъл-решение № 140 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 3538/2018 г. на IV ГО на ВКС/, поради което обезщетяването не може да стане с иск по чл.59 от ЗЗД. С тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частите, с които е присъдено обезщетение за площите от имота, ползвани като сервитут на топлопровода и включени в уличната регулация, постановил е друго решение за отхвърляне на исковете за тези части и е потвърдил първоинстанционното решение за останалата площ от имота.

Пловдивският окръжен съд не е обсъдил довода на общината във въззивната жалба, че ищците имат друг иск за защита на правата си относно частта от имота, отреден за зелени площи, затова субсидиарният иск по чл.59 от ЗЗД не може да бъде уважен. Този пропуск на въззивния съд представлява разрешение на третия въпрос на общината, което противоречи на последователната практика на ВКС, изискваща произнасяне по всички доводи и възражения на страните. Ето защо на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд в обжалваните от общината части. Тъй като е пренебрегнал довода на общината, въззивният съд не се е произнесъл по втория въпрос, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Въззивният съд не е давал разрешение и на първия въпрос, защото общината не е повдигнала конкретни доводи и възражения за отсъствие на предпоставките за възникване правото на собственост на ищците върху поземления имот. Съобразно чл.17, ал.2 от ГПК съдът не е могъл инцидентно да се произнася по законосъобразността на заповедта за отмяната на отчуждаването, тъй като такъв контрол вече е бил упражнен от съда, пред който е бил обжалван мълчаливият отказ за отмяна на отчуждаването, а общината е била страна в производството/решение от 23.12.1998 г. по ахд №1984 по описа за 1998 г. на Пловдивския окръжен съд, Административна колегия/. Въззивният съд не е дал отговори и на четвъртия и шестия въпрос на общината, понеже предпоставките за уважаване на иска по чл.59 от ЗЗД не включват задължение за ищците да предприемат мерки за защита на правата си чрез негаторен иск или други мерки, нито изключват отговорността за неоснователно обогатяване, ако ищците знаят предварително какви са характеристиките на имота. Разрешението на петия въпрос на общината, възприето от въззивния съд, съответства на цитираната практика на ВКС, съдържаща се в определение № 450 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 2641/2018 г. на IV ГО и решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 2858/2014 г. по описа на ВКС. Следователно по останалите въпроси, с изключение на третия въпрос на общината, касационно обжалване не следва да се допуска.

Пловдивският окръжен съд е отхвърлил предявените искове за частите от имота, върху които е приложена уличната регулация и върху тези, които са необходими като сервитут на топлопровода. С решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 2858/2014 г. на III ГО на ВКС е било отменено решение №13 от 14.01.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по в. гр. д. №1103/2013 г. в частта, с която е потвърдено решение от 17.07.2013 г. по гр. д. № 651/2012 г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения от Д. Н. К. против О. П. иск по чл.59 от ЗЗД за присъждане на 125 856 лв. обезщетение за лишаване от ползване на припадащите му се идеални части от същия имот за периода от 16.01.2008 г. до 20.09.2011 г. и е било постановено друго решение за присъждане на тази сума. Искът на другите съсобственици и ищци в настоящото производство за заплащане на обезщетение за ползването на техните идеални части от имота е бил отхвърлен от първоинстанционния съд, потвърден от въззивния съд и не е бил предмет на касационно обжалване. В това решение на Д. К. е присъдено обезщетение за ползването на цялата площ, включително за частите, които се намират в уличната регулация и са засегнати от сервитута на топлопровода. По същия начин е бил определен и размерът на обезщетението на наследниците на Д. К. за имота за следващ период—1.10.2011 г. до 31.07.2015 г. в определение № 450 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 264182018 г. на IV ГО на ВКС. В решение № 587 от 1.11.2010 г. по гр. д. №941/2009 г. на IV ГО на ВКС е прието, че О. Б. дължи обезщетение по чл.59 от ЗЗД на собствениците на реституиран имот, включително и за ползването на зелените площи, обществения паркинг, тротоар и стълбище, които се ползват за трайно задоволяване на обществените потребности от общинско значение. Следователно в отхвърлителните части на обжалваното от ищците решение на Пловдивския окръжен съд поставените от тях въпроси са били разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в горецитираните съдебни актове. Това противоречие не може да се установи от съдържанието на обжалваното решение, поради което не е налице твърдяната от касаторите очевидна неправилност. Затова касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и в частите, обжалвани от касаторите-ищи. Тези въпроси следва да бъдат обобщени и редактирани по следния начин:

Какво значение за основателността и размера на обезщетението по чл.59 от ЗЗД, дължимо от общината на съсобствениците за лишаване от ползването на недвижим имот, отреден за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, има наличието на улична регулация и сервитут на топлопровод върху части от този имот? Възможността на ищците да получат обезщетение по друг ред води ли до неоснователност на субсидиарния иск по чл.59 от ЗЗД?

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 449 от 8.4.2022 г., постановено по в. гр. д. № 280 по описа за 2022 г. на Пловдивския окръжен съд, V състав.

Дава седмичен срок на О. П. считано от съобщението, да внесе 330 лв. държавна такса по сметката на ВКС и да представи вносния документ. В противен случай производството относно обжалваната от общината част на решението на Пловдивския окръжен съд ще бъде прекратено.

Дава седмичен срок на Р. В., И. Н., М. С., Т. А., А. Т. и Т. Т. да внесат 1670 лв. държавна такса по сметката на ВКС и да представят вносния документ. В противен случай производството относно обжалваната от тях част на решението на Пловдивския окръжен съд ще бъде прекратено.

След изтичане на срока делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочване или на докладчика за прекратяване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: