О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 3593

София, 17.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Г. И.

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. дело № 14 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„К. Груп“ ЕООД, [населено място] и „Сатурн 2“ ООД, [населено място], чрез адвокат М. К., обжалват решение № 34 от 22.04.2024 г. по в. т.д. № 25/2024 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 329 от 26.10.2023 г. по т. д. № 35/2023 г. на Окръжен съд – Бургас в обжалваната част, в която „К. Груп“ ЕООД, [населено място] и „Сатурн 2“ ООД, [населено място], са осъдени да заплатят солидарно на Министерство на младежта и спорта сумата от 850 134,78 лв., като получена на отпаднало основание, след прекратяване на договор за обществена поръчка № 23-00-93 от 01.12.2020 г., с предмет „Инженеринг за изграждане на физкултурен салон по типов проект към Професионална техническа гимназия „Д-р Н. В. - [населено място], ведно с обезщетение в размер на законната лихва за забава от подаване на исковата молба - 30.01.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 40 384,63 лв., представляваща обезщетение за периода 08.02.2022 г. - 28.07.2022 г. за забавено плащане на главницата от 850 134,78 лв.

В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендират разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовават на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, че решението е очевидно неправилно.

Сочат и следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: При сключен договор за обществена поръчка за инженеринг, когато сключеният договор е последван от анекс, неразделна част от договора, като с анекса е изменен срокът на действие на договора, следва ли да се приеме, че срокът на договора не може да бъде изменен с анекса, когато не е налице изрично ограничаване на възможността за предоговаряне на това обстоятелство между страните?

Ответникът по касационната жалба Министерство на младежта и спорта, чрез адвокат В. Й., оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от доказателствения материал по делото се установило, че между ищеца Министерство на младежта и спорта и „Сатурн - К.“ ДЗЗД, с участници „К. груп“ ЕООД и „Сатурн 2“ ООД, на 01.12.2020 г., на основание чл. 112, ал. 1 от ЗОП, при условията на чл. 20, ал. 2, т. 1 от същия нормативен акт и решение за определяне на изпълнител № РД-16-107/15.10.2020 г., бил сключен договор за обществена поръчка № 23-00-93 от 01.12.2020 г. с предмет: „Инженеринг за изграждане на физкултурен салон по типов проект към Професионална техническа гимназия „Д-р Н. В. - [населено място]“, открита с решение № РД-16-72 от 28.08.2020 г. По силата на същия, ищецът е възложил, а гражданското дружество се е задължило да извърши, строително-монтажни работи /СМР/ на обект: „Инженеринг за изграждане на физкултурен салон по типов проект към Професионална техническа гимназия „Д-р Н. В. - [населено място]“, подробно описани в Приложение №1, неразделна част от договора. Изпълнителят се е задължил да извърши СМР съгласно техническа спецификация, утвърдена от възложителя-ищеца по делото и по свое техническо предложение, а също така и да изпълни всички възможни видове работи, необходими за окончателното завършване на обекта, независимо дали са били упоменати предварително в конкурсните условия и количествената сметка. В чл. 2, ал. 1 от сключеното писмено съглашение била постигната договореност за влизането му в сила от датата на неговото сключване, както и за установяването на срок на действие на същото от 104 дни, считано от датата на сключването му, но не повече от 12 месеца. В същата разпоредба бил предвиден срок за адаптиране на проекта 10 календарни дни, считано от сключване на договора и съответно срок за изпълнение на строителството 94 календарни дни, считано от откриване на строителната площадка. Приключването на адаптирането на проекта било удостоверено с подписване на приемо-предавателен протокол за изработените части на инвестиционния проект; СМР започвали от посочения по-горе момент, а именно от подписване на протокол за откриване на строителна площадка и за определяне на строителна линия и ниво и завършвали с подписване на констативен акт за установяване годността за приемане на строежа. За извършване на инженеринга възложителят се е задължил да плати обща цена в размер на 708 445,65 лв. без ДДС или 850 134,78 лв. с включен ДДС, съгласно ценовото предложение на изпълнителя. От тази стойност 8 100 лв. без ДДС или 9 720 лв. с включен ДДС били цената за адаптиране на проекта, 700 345,65 лв. без ДДС или 840 414,78 лв. с включен ДДС били цената за изпълнение на СМР. В общата цена били включени всички разходи на изпълнителя за изпълнение на инженеринга, като възложителят не дължал заплащането на каквито и да било други разноски, направени от изпълнителя. В чл. 7 от процесния договор се съдържали уговорките относно начина на плащане на уговорената цена, като по делото нямало спор между страните, че същата била платена изцяло от ищеца. В чл. 37 от раздел VIII били уредени основанията за прекратяване на договора, като това по т. 1 било с изтичане срока на договора.

С Анекс № 1 от същата дата, на която бил сключен договорът, същият бил изменен в частта досежно срока за адаптиране на проекта, който започвал да тече от датата, на която изпълнителят е получил виза за проектиране на обекта, негов предмет, приключването му се удостоверявало с подписване на приемо-предавателен протокол за изработените части на инвестиционния проект, подписани и подпечатани от проектанта/ите на съответните части и съгласувани с подпис от проектантите на останалите части на инвестиционния проект; самото получаване на визата се удостоверявало с подписване на приемо-предавателен протокол, ако изпълнителят не се явил да подпише последния, същата щяла да му бъде изпратена от възложителя, като за това щял да се приложи начинът на кореспонденция, уреден в чл. 45 от договора, включително досежно удостоверяването на деня на получаване . С последващ анекс от 25.02.2021 г. бил изменен чл. 6 от договора в посока увеличение на цената за извършване на инженеринга, като същата възлизала на сумата от 858 774,78 лв. с включен ДДС, от която 18 360 лв. била цена за адаптиране на проекта и 840 414,78 лв. била цената за изпълнението на СМР; изменен бил и чл. 6 във връзка с размера на гаранцията за изпълнение, като същият бил обвързан от новата променена цена на самия договор.

Установено е, че с писмо от 28.01.2022 г. ищецът бил отправил искане до изпълнителя, чрез представляващото го лице, в срок от 5 работни дни, считано от датата на получаване на същото, удостоверена чрез известието за доставянето да възстанови в пълен размер авансово получените от него средства по процесния договор в размер на сумата от 850 134,78 лв., което да станело по посочената в самото писмо банкова сметка. Ищецът бил изпратил до обединението „Сатурн-К.“ ДЗЗД на 04.02.2022 г. ново писмо, съдържащо абсолютно същото искане - за възстановяване в пълен размер на авансово получената от него сума, което да бъдело осъществено в рамките на пет работни дни от момента на получаване на писмото, имащо характера на покана в горната насока. По делото липсвало представено известието за доставяне както на първото, така и на второто писмо, но било налично измежду кориците на делото нарочно писмо от изпълнителя от 01.02.2022 г. , в което той изрично цитирал и посочвал първото писмо - това от 28.01.2022 г., от което можело да се заключи, към 01.02.2022 г. той е бил наясно с неговото съдържание и в този смисъл известен за искането на ищеца да му върне обратно авансово платената сума за възложения инженеринг.

Въззивният състав е посочил, че в исковата си молба ищецът твърдял на първо място, че създадената облигационна връзка, разгледана и обсъдена по-горе била прекратена към 01.12.2021 г. предвид изтичането на срока, определен от страните за нейното съществуване. Изтъквал, че същата имала характера на фикс-сделка, при която изпълнение се дължало в точно определен и конкретен срок и същевременно престирането след неговото изтичане се явявало безполезно за кредитора. Поддържал на следващо място, при условията на евентуалност, че с изтичането на този срок, изпълнителят е изпаднал в забава, а за него е възникнала възможността да развали договора, след което всяка от страните дължала връщане на даденото по него. Поради това именно отправената от него покана за връщане на дадените авансово суми следвало да се счита за едностранно негово изявление за разваляне на договора. Отново при условията на евентуалност, по отношение на преустановяване на връзката между страните се сочило, че същата следвало да се счита отпаднала с получаването от страна на ответниците на препис от исковата молба и приложенията към нея, като волеизявлението за развалянето на договора следвало да се счита отправено именно с нея. Установено е, че с нарочна писмена молба, депозирана преди първото по делото съдебно заседание ищецът е въвел и нови твърдения във връзка с процесния договор и по-специално, че същият бил нищожен поради невъзможен предмет. Посочил в тази връзка, че изграждането на цял физкултурен салон в посочения в договора срок от 94 дни било невъзможно. За страните било ясно, че ищецът не бил собственик на земята, върху която салонът следвало да бъде изграден, което допълнително щяло да забави процеса по издаването на необходимата документация за започване на изпълнение, както и самото изпълнение на договора. Според въззивния състав от това следвало, че за страните било ясно, че графика за изпълнение на възложените дейности бил нереалистичен и било обективно невъзможно те да бъдат изпълнени. Поради това именно невъзможността работата да бъде извършена в срок била известна както за възложителя, така и за изпълнителя още към датата на сключване на договора. В случая не се касаело за отделна клауза от договора, която да можела да бъде заместена по право от повелителна норма на закона или когато можело да се предположи, че сделката щяла бъде сключена и без недействителните й части.

Въззивният съд е разгледал възражението на ответниците за недействителност на сключения договор, поради невъзможен предмет по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Възприети са твърденията, че фактическа невъзможност била налице когато предметът не съществувал в действителността при сключване на сделката и не можел да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката. Правна невъзможност на предмета имало, когато за неговото възникване или за разпореждането с него съществувала непреодолима правна пречка. Правната пречка можело да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Затова при спор за валидност на договор поради невъзможен предмет на доказване подлежал фактът дали към момента на постигнатото съгласие било правно възможно предметът да възникне като самостоятелен обект на право.

В конкретния случай, при съобразяване на фактите било безспорно, че нямало пречка от вида на разгледаните по-горе, предметът на договора за обществена поръчка към момента на неговото сключване да възникнел. Евентуалната невъзможност за неговото изработване съобразно договореното, в определения по взаимно съгласие на страните срок, не обосновавал извод за нищожност на соченото основание. Освен, че липсвали ангажирани доказателства уговореният срок да се явявал обективно недостатъчен, както бил посочил и първоинстанционният съд, това обстоятелство било основание за реализиране на други предоставени от закона права на страните.

След като по горните доводи процесният договор бил действителен, то било необходимо да бъде даден отговор на въпроса дали същият към момента обвързвал все още валидно страните по него или бил прекратен на някое от основанията, поддържани от ищеца. Въззивният състав намерил, че договорът бил прекратен с изтичането на неговия срок. Поначало не съществувала пречка договорът за изработка, какъвто бил и процесният, да съдържа уговорки, свързани със срок за изпълнението на предмета му. Установено било, че конкретният такъв бил сключен като срочен, без при това да била предвидена възможност за неговото продължаване, което не било равнозначно на правна невъзможност това да бъде сторено. Клаузата на чл. 2, ал. 1 от него съдът намирала за абсолютно ясна и обективираща постигнатата от страните обща тяхна воля, възложеният инженеринг да бъде извършен най-късно до 1 година от сключването му. Тълкуването и според визираните в чл. 20 от ЗЗД критерии във връзка с останалите разпоредби на писменото съглашение /чл. 37, в който отново е залегнала уговорка за прекратяване с изтичане на срока, а също и тези на чл. 40 и чл. 41, уреждащи последиците при прекратяването на договора/ и смисълът, който произтичал от него, като се съобразила целта му, обичаите в практиката и добросъвестността налагали именно изложения по-горе извод. Очевидно било, че възложителят е искал да получи напълно завършен предмет на договора до визирания в него срок, а изпълнителят се е съгласил да престира именно в неговите рамки. Въззивният съд е посочил, че тълкуването на нормите, в които било уредено началото на другите срокове, а именно - тези за адаптиране на проекта и изпълнението на СМР не водели до друг извод. Волята на страните била ясно изразена и тя била насочена към изработка на възложеното най-късно в 12-месечен срок, в рамките на който следвало се реализират и тези действия, за които бил визиран срок, чийто начален момент бил сложен в зависимост от получаване на виза за проектиране, съответно от подписване на протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия, т. е., извършването, както на тези конкретни дейности, така и на целия инженеринг по волята на страните, следвало да стане факт в едногодишния срок на действие на договора.

Въззивният съд е приел, че при условията на евентуалност е заявено и основание за връщане на сумите, получени в аванс от ответниците, разваляне на договора за изработка, след изтичане на предвидения в договора срок и е разгледал същото, на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, поради настъпило неизпълнение на задълженията от страна на изпълнителя и отправено изявление от възложителя за разваляне на договора. Изложил е мотиви, че следва да разгледа това основание.

Настоящият съдебен състав намира, че предвид предявеното при условията на евентуалност основание за отпадане на облигационната обвързаност и неговото разглеждане, въззивният съд, макар и да е посочил, че са допълнителни мотиви, то е приел за разглеждане същото, излагайки мотиви, че е осъществено след изтичане на срока за изпълнение на задълженията по договора, т. е. приел е, че липсва прекратяване на договора. Предвид така изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че основните мотиви на въззивния съд за уважаване на иска са за разваляне на договора между страните.

Прието е, че изявлението за разваляне е отправено след изтичане на предвидения срок за прекратяване на договора. Прието е, че защитата на изпълнителите били, че възложителят е неизправна страна по договора и като такава той не можел да се позове на чл. 87 от ЗЗД, тъй като забавата се дължала на неговото бездействие. Същият бил в забава, тъй като не дал необходимото съдействие на изпълнителя, без което последният нямало как да изпълни задължението си. Твърдели по-специално, че ищецът не бил извършил предпроектни проучвания за изследване на техническите и законови възможности за изграждане на обекта; не го снабдил с виза за проектиране; не взел съгласие от заинтересованите лица по чл. 131 от ЗУТ за изменение на ПУП-ПРЗ; не взел съгласие от собственика на земята за измененията и за изграждането на самия обект; не сключил договор за независим надзор в проектирането и не определил инвеститорски надзор. Ищецът оспорвал тези доводи, като в процеса е въвел твърдението, че нямало поети от него задължения в тази насока; че нямал качеството на възложител по смисъла на чл. 161 от ЗУТ и на последно място, че разпоредбата на чл. 25, т. 5 от договора била нищожна. Съгласно същата, възложителят бил поел задължение да оказва съдействие на изпълнителя във връзка с изпълнението на договора, включително и за отстраняване на възникнали пречки пред изпълнението му, когато изпълнителят поискал това. Последното твърдение на ищеца съдът намирал за неоснователно предвид липсата на каквато и да е нормативна пречка за поемане на подобно задължение. В първото съдебно заседание той е поддържал, че за него била налице обективна невъзможност да съдейства във връзка с подписване на актове и протоколи по време на строителство, за сключване на договор с надзорна фирма, основана на нормата на чл. 161 от ЗУТ. В нея било регламентирано, че възложителят или упълномощено от него лице осигурявал всичко необходимо за започване на строителството и носил отговорност за осигуряване на необходимите документи във връзка с оценка на инвестиционния проект, за сключване на договор за строителен надзор, както и участвал при съставянето на съответните документи за достигане на различни етапи от възложения строеж по смисъла на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Според ал. 1 на същия, възложител бил собственикът на имота, лицето, на което било учредено право на строеж в чужд имот, и лицето, което имало право да строи в чужд имот по силата на закон. От книжата по делото се установило, че за имота, върху който било предвидено изграждането на физкултурен салон в [населено място] бил съставен акт № 2000 от 12.12.2011 г. за публична държавна собственост /лист № 814 от кориците на делото/ и той се управлявал от Министерство на образованието, младежта и науката чрез Професионална техническа гимназия „Д-р Н. В. - [населено място]. При този запис се налагал изводът, че ищецът нямал и не можел да има качеството на възложител по смисъла на разглежданата норма, поради което и не дължал извършването на която и да е от дейностите, за които ответникът твърдял, че следвало да бъдат сторени от него и за които същият му дължал съдействие. Напротив, именно той бил този, който е следвало да ги осъществи, като се обърне към възложителя, който в случая по горните доводи бил самото училище и да потърси неговото съдействие или да се снабди с пълномощно от него, за да може да ги стори лично, в рамките на даденото упълномощаване в тази насока. Въззивният съд е съобразил, че сключеният договор бил за инженеринг. При инженерингов проект изпълнителят трябвало да изпълни две дейности - проектирането и строителството. Този подход давал сигурност на възложителя, че изпълнителят, с който той е сключил договор, ще носи отговорност за целия проект. Изпълнението на няколко договора и следването на определени множество стъпки за получаване на строителни разрешения можело да се определи като труден за администриране процес, поради което и именно възлагането на всички тези дейности - от проектирането до надзора върху един субект концентрирало отговорността само върху последния, а и на практика улеснявало целия процес. Поради това и предвид характеристиките на процесния договор, с който било възложено извършването именно на инженеринг, при отчитане и на казаното по-горе и приложимите норми се налагал изводът, че не ищецът, а гражданското обединение, в състава на което са включени двамата ответника било това, в чиито задължения се включвали дейностите по снабдяване с всички необходими строителни книжа, проекти и други, необходими за започване и извършване на СМР за изграждане на физкултурния салон. По делото не било спорно, а и в тази насока били всички събрани доказателства, че по договора от страна на изпълнителя нямало извършена каквато и да е престация, както във връзка с адаптирането на типовия проект, така и с изпълнение на СМР; налице били само данни за предаване от него на ищеца на скица-виза за проектиране № 790 от 16.12.2020 г., която още месец преди това му е била предоставена от директора на училището и технически инвестиционен проект по посочените в приемо-предавателния протокол от 19.03.2021 г. части. При това положение, с оглед горните констатации за допуснато от изпълнителя пълно неизпълнение, при това в рамките на немалък период от време, безспорно следвало да се признае, поради наличието на предпоставките на правната норма на чл. 87 от ЗЗД за това, правото на възложителя по процесния договор за развали същия с едностранно предизвестие, отправено до другата страна. Установено е, че това именно е било сторено от него с изпращането на поканата за връщане на платените авансово и в пълен размер суми, с което е прието, че е налице разваляне на договора.

Въззивният състав е посочил, че след като договорната връзка не съществувала, то били налице предпоставките на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за реституция на даденото от страните по нея. Това сочило на основателност на главната претенция в посочения в исковата молба размер на първото заявено основание и освобождавало същевременно съда от произнасянето по останалите два предявени при условията на евентуалност искове.

По отношение на заявеното от ответниците възражение за прихващане, въззивният съд е приел следното: С отговора на исковата се твърдяло от ответниците, че ищецът му дължал сумата от 276 311,96 лв., от която 190 434,48 лв. направени от него разходи и 85 877,45 лв. - пропуснати ползи. Направените разходи се свеждали до заплатени суми по сключените договори с банки, застрахователи и подизпълнители за управление на проект и административни услуги, възлагане на проектиране, доставка на материали, изграждане на ОВК инсталации и доставка и монтаж на оборудване, доставка и монтаж на спортно оборудване, доставка и монтаж на електроинсталации и пожароизвестяване, доставка на оборудване, които били конкретизирани в общо 11 точки, включително с посочване на фактурата, която ги материализирала и нейната стойност. Тяхната обща стойност възлизала на 183 726,97 лв. В следващите две точки, а именно т. 12 и т.13 било заявено за прихващане вземане за неустойка в размер на 5% от договорената сума или това била сумата от 35 782,28 лв. и пропуснати ползи, равняващи се на договорираната печалба от 10% в размер на 153 760 лв. По този начин, като към горната сума се прибавели заявените стойности на неустойката и печалбата се получавала сумата общо от 373 269,25 лв., която въззивният състав намерил, че се явявала и размера на заявеното от ответниците възражение за прихващане.

Въззивният съд е посочил, че съобразно разпоредбата на чл. 34 от договора, при развалянето му поради виновно неизпълнение на някоя от страните, виновната страна дължала неустойка в размер на 5% от стойността на договора без ДДС. Установено е, че договорът бил прекратен с изтичането на срока, който самите страни са уговорили, от което следвало, че не били налице предпоставките на нормата, от която ответниците извличали правото си да търсят неустойка. С оглед допълнително изложените от съда мотиви за преустановяване действието на договора, следвало да се отбележи, че и в обсъдената хипотеза на неговото разваляне на ответната страна не трябвало да се присъжда обезщетение в търсения размер под формата на неустойка. Това било така, тъй като по горните доводи и съображения, ищецът именно бил изправната страна по сключеното писмено съглашение, развалено с отправеното от него едностранно предизвестие. Това означавало, че не той е допуснал виновно неизпълнение, поради което и именно не той дължи неустойка за развалянето му.

В договора нямало постигната договореност за плащане на печалба на изпълнителя от страна на възложителя. Търсенето като пропусната полза налагало установяването в процеса при условията на пълно и главно доказване на възможността за сигурно увеличаване на имуществото на ответниците, като това не можело да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. Следователно, само ако бъдело доказано, че при точно изпълнение на длъжника имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, щяла да бъде постигната целта на предвиденото от закона обезщетяване - да се поправят претърпените от кредитора вреди, без да се допуснело обогатяването му за сметка на длъжника. Нямало проведено такова доказване в процесния случай, което налагало извода за неоснователност и на това перо от заявеното възражение за прихващане.

Въззивният съд намерил за неоснователно искането за останалите заявени суми, претендирани като направени във връзка с договора разходи. Тези, които били описани като административни разходи с „ОЗК Застраховане“ АД относно гаранции в размер на 6 923,53 лв., за издаване на банкова гаранция - 1 200 лв. и административно управленски разходи за командировки, срещи, куриерски услуги и подписване на протоколи преди всичко не били свързани с изпълнението на договора, а с неговото сключване, като изрично първите две били включени като клаузи и в този смисъл съставлявали условие за възникването му; освен това, за третата група липсвали представени каквито и да било доказателства. Според въззивния състав, дори и да се приемело, че се търсят като вреда в хипотезата на разваляне на договора поради виновно неизпълнение, то правото за нейното репариране принадлежала само на изправната страна, каквато ответниците по горните доводи безспорно не били. Останалите изброени в първите девет точки суми също не се следвали на ответниците, тъй като касаели направени от тях разходи за оборудване, доставка и монтаж на инсталации от различно естество, спортни настилки и други, преди изобщо да е било започнало същинското изграждане на физкултурния салон, без в тази насока да е било изпълнено и едно конкретно СМР или действие. В този смисъл и поради това, според въззивния състав, не би могло да се приеме, че на практика тези разходи съставлявали част от възложената работа, които освен това да са били полезни за възложителя, за да бъде ангажирана неговата отговорност за тяхната стойност. Единствените разходи, които са свързани с изпълнението на възложената задача били тези, направени във връзка с адаптирането на типовия проект. С възражението за прихващане били заявени такива по фактури № 50 от 15.04.2021 г., № 46 от 24.03.2021 г. и № 50 от 18.12.2020 г. Тези фактури не са били представени от ответниците с отговора на исковата молба. Представени били със същия съвсем различни като номера общо пет броя фактури, които дори и предвид липсата на упоменаване в тях в тази насока, не се установявало да представляват плащане на цената по договора, сключен с „Бургас архитекс“ ЕООД. Това било така, тъй като договорът бил от 05.02.2021 г., а две от фактурите били от 18.12.2020 г.; третата била от 15.04.2021 г., но касаела приспадане на аванс по едната от двете останали от 24.03.2021 г., в които били вписани и фигурирани стойности, различни от посочените в самия договор. Основното в случая било, че предвид възприетия от ответната страна метод за описание на разходите, а именно по фактури, които ги инкорпорирали, обсъжданите такива изобщо не фигурирали и в този смисъл не се търсили и стойности по тях.

Констатираната от съда по-горе срочност на договора за изработка не правила срочно вземането за връщането на получената по него престация на отпаднало основание поради прекратяването му - чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Срочността на облигационния договор се отразявала само на забавата за изпълнението по него /чл. 258 и сл. от ЗЗД/. Вземането за връщане на полученото от ответника на отпаднало основание не произтичало от договора, а било последица от преустановяване на неговото действие. От този момент за него било възникнало задължението за връщането на сумата за главница. Простата изискуемост на вземането, обаче не поставяла автоматично длъжника в забава. Вземането ставало изискуемо само след изтичане на срока за изпълнение /чл. 84, ал. 1 от ЗЗД/, а ако нямало уговорен - след поканата /чл. 84, ал. 2 от ЗЗД/. В случая вземането за връщане на получената на отпаднало основание престация не било срочно, поради което ответникът изпадал в забава след получаване на покана за връщането . Установено е, че към 01.02.2022 г. ответниците са били известени за прекратяването на договора и за искането на ищеца да му върнат сумата. С тази покана е бил предоставен 5-дневен срок за изпълнение, с изтичането на който изпълнителят е изпаднал в забава, която както е посочил и първоинстанционният съд е настъпила на 08.02.2022 г. Поради това, според въззивния състав, от тази дата и до заявената такава - 28.07.2022 г. на ищеца се дължала законната лихва върху главницата в размер на сумата от 40 384,63 лв., за която акцесорната претенция била основателна и като такава следвало да бъде уважена, а в останалата част до размера на сумата от 56 439,50 лв. и за периода от 02.12.2021 г. до 08.02.2022 г., като неоснователна, следвало да бъде отхвърлена.

По горните доводи и съображения, въззивният съд е достигнал до извод, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и поради това е потвърдил осъдителното решение за връщане на сумата, платена авансова, на отпаднало основание.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на изискванията, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По отношение соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на : прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. Всички изложени съображения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК засягат оплаквания за наличие на основания за отмяна на решението на въззивния съд съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат разгледани в производството по чл. 288 от ГПК. Касационната инстанция в стадия по селекция на касационните жалби не може да констатира необосноваността на решението на въззивния съд, както и допуснатите съществени процесуални нарушения, когато касаторът не е мотивирал основание за достъп до касационно обжалване съгласно чл. 280 от ГПК.

С формулирания единствен правен въпрос в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Съгласно задължителното тълкуване на чл. 280 от ЗЗД, касаторът следва да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, като формулира правен въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обуславящ изхода на спора между страните. В случая формулираният правен въпрос не е обуславящ изхода на спора и не е разрешен от въззивния съд. Обуславящите изводи на въззивния съд са, че между страните е бил налице сключен договор за инженеринг и строителство, на основание чл. 258 от ГПК, като ответниците като изпълнители били поели задължение да извършат цялостното проектиране и изработка на посочените строително-монтажни работи. По силата на поетото задължение, изпълнителите е следвало да се снабдят с виза за проектиране, въз основа на която да започнат проектирането, като особеното е, че собственик на имота не е възложителят, собственик е трето лице, в случая училище. По силата на договора, задължение на ответниците, е било да извършат необходимите действия.

Прието е, че липсва забава на кредитора, той да не е оказал необходимото съдействие на изпълнителя, без което последният нямало как да изпълни задължението си. Прието е, че твърденията на изпълнителя, че възложителят не го е снабдил с виза, не бил взел съгласие от заинтересованите страни за изменение на ПУП-ПРЗ, за изменения за изграждане на обекта, липсата на договор за независим строителен надзор, и инвеститорски надзор, са неоснователни. Направен е извод, че възложителят е поел задължение за съдействие, вкл. за отстраняване на пречки, когато изпълнителят поиска това. Изложени са съображения, че имотът е публична държавна собственост и ищецът не може да има качеството възложител, поради което не дължи извършването на дейности, за които ответникът твърди, че не е поел задължение. Обобщено е, че е следвало изпълнителят да потърси съдействие от училището, за да се извършат административни действия за процеса на строителство. Направен е извод, че договорът е за проектиране и строителство, цялостен инженеринг и задължение на възложителя било да следи за целия административен процес. Проследени са особеностите на уговорките между страните, а именно, че с Анекс1 е продължен срока за адаптиране на проекта, който започва да тече от датата, на която изпълнителят е получил виза за проектиране за обекта, негов предмет, а приключването се удостоверява с приемо-предавателен протокол за изработените части на инвестиционния проект, подписан и подпечатан от проектантите на съответните част на инвестиционния проект. Самото получаване на визата се удостоверява с подписване на приемо-предавателен протокол. Както и че е определен максимален срок за изпълнение на задължението.

Обуславящите изводи на въззивния съд са за липсата на доказателства за началото на срока, получаване на виза за проектиране, липсата на доказателства за търсене на съдействие на собственика на имота, за да бъде издадена виза. Съдът е съобразил, че е изменен началният момент на срока за изготвяне на адаптирани проекти. Обуславящият извод на съда, за да приеме, че е налице отпаднало основание за връщане на сумата, на основание чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, е свързан с разгледаното основание на иска, разваляне на договора за инженеринг, установеното неизпълнение на договора от страна на изпълнителя, липсата на данни за начало на изпълнение на задълженията, предвидени в договора, отричане на забавата на кредитора, на основание чл. 95 от ЗЗД. Въззивният съд е преценил срока за изпълнение и както бе отбелязано, макар да е посочил, че договорът е прекратен с изтичане на срока, това не са обуславящи изводи, прието е, че е налице неизпълнение, продължило и след изтичане на крайния срок, предвиден за изпълнение на договора, обусловило право на разваляне на договора за изпълнителя. Поставеният правен въпрос засяга изменението на договора, въведено с Анекс 1 от датата на сключване на договора, относно началния момент на срока, променящ същия от датата на сключване на договора, на датата на получаване на виза за проектиране. Принципният въпрос, може ли да се продължава срок за изпълнение на предвидено в договора задължение, с анекс, не е разгледан от въззивния съд. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, касаторът следва да посочи включен в предмета на делото правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд. При разглеждане на посочените предпоставки, настоящият съдебен състав установи, че по делото няма данни да е продължен крайният срок за изпълнение на договора във всичките му части. С Анекс 1 се засяга изменение на началния момент за определяне на срока за изпълнение на частта от договора относно адаптиране на проекти за изпълнение на инженеринг за изграждане на физкултурен салон по типов проект и съдът не е отрекъл наличието на това изменение. На второ място, въззивният съд, както вече бе посочено, не е разгледал правния въпрос за принципната възможност да се продължи срока на действие на договора. Поради изложеното е налице извод, че с посочения правен въпрос касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд.

Така мотивиран ВКС

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 34 от 22.04.2024 г. по в. т.д. № 25/2024 г. на Апелативен съд – Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: