О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50233

гр. София, 03.04. 2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 317 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 1299 от 6. 12. 2021 г. по в. гр. д. № 1961/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение № 261092 от 18. 02. 2021 г. по гр. д. № 5117/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, 3 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Р. А. М. сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 30. 09. 2016 г., ведно със законната лихва, считано от 24. 11. 2017 г. до окончателното му изплащане.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на закона. Излага оплаквания за неправилност на извода на съда, че вина за процесното ПТП има застрахованият при ответника водач Л. К.. Твърди, че по делото било доказано, че ищцата се е движила по тротоара, не е изразявала намерение за пресичане, внезапно е изскочила пред управлявания от К. автомобил и е попаднала в опасната зона за спиране. Оспорва изводите на съда, че водачът е следвало да възприеме опасността още към момента, в който пострадалата ищца се е намирала на тротоара и е тръгнала да пресича пътното платно, тъй като е била видима над паркираните автомобили. При условията на евентуалност – ако не се възприемат горните доводи, касационният жалбоподател сочи, че преценката на въззивния съд за принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат от 40 % е неправилна. Поддържа, че тъй като увреденото лице е пресичало на необозначено място и не се е съобразило със скоростта и отстоянието на приближаващите се автомобили следвало да бъде отчетен принос на пострадалата в размер на поне 80 %. В касационната жалба се релевират доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като решаващият състав не е съобразил реално понесените от ищцата болки и страдания в резултат на причинените телесни увреждания от процесното ПТП и надвишава значително справедливото и достатъчно да компенсира вредите обезщетение. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Касационният жалбоподател поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото: „1. При формиране на изводи относно размера на обезщетението, следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще?; 2. Следва ли съдът при постановяване на своето решение да прави заключение относно вината за настъпване на процесното ПТП изцяло в противоречие със заключенията на автоекспертите и конкретния механизъм, приети и неоспорени в хода на процеса?; 3. Следва ли при установена липса на вина на водач на МПС, участващо в ПТП, в хода на наказателното производство, да се приеме наличие на вина в хода на гражданското производство само въз основа на хипотетично предположение на вещо лице автоексперт?“. По отношение на въпрос № 1 от изложението касаторът се позовава на разрешаването му в противоречие с ППВС № 1/1968 г. Всички въпроси касационният жалбоподател поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, поради което е налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация.

Ответницата по касационната жалба Р. М. изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че по делото няма спор, че на 30. 09. 2016 г., около 16, 55 ч. в [населено място], на бул. К. П. е настъпило ПТП с участието на л. а. Д. Н. с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Л. К. и пешеходката Р. М., вследствие на което на последната са причинени телесни увреждания. В решението са възпроизведени показанията на разпитаните по делото свидетели К. и М., според които пострадалата пешеходка е вървяла по тротоара и е предприела пресичане, без да се огледа, изскочила е измежду паркираните коли на платното и „се е хвърлила“ на капака на ударилия я автомобил, като водачът я е възприел едва към момента на удара. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза съдът е установил следния механизъм на ПТП: лекият автомобил, управляван от водача К., се е движил по бул. Кр. П. с посока от бул. Капитан Д. С. към ул. Т., като пътното платно в посоката на движение е било с две пътни летни с широчина по 3 м. всяка, разделени с прекъсната разделителна линия, и дясната лента е била заета от паркирани автомобили; на около 30-40 м. след светофарната уредба с бул. Капитан С. от дясно наляво, измежду паркираните автомобили е предприела пресичане ищцата, като удар е настъпил между предната дясна част на лекия автомобил и лявата странична част на тялото на пешеходката, при което тя се е ударила в основата на челното стъкло и е паднала на платното за движение, при което е получила счупване на дясната раменна кост. Възпроизвел е експертното заключение, че пешеходката е пресякла на място, където не е имало пешеходна пътека, както и че автомобилът, управляван от застрахования водач, се е движил със скорост около 45 км/ч като времето му за реакция от момента, в който е могъл да забележи пешеходката, е било 1, 0 секунда и опасната зона за спиране на автомобила при тази скорост е била 29 метра. В решението е посочено, че според експерта водачът не е разполагал с възможност да предотврати удара, ако пострадалата е пресичала с бърз ход, тъй като разстоянието, от което е могъл да я забележи е 26 метра, при опасна зона за спиране 29 метра.

След обсъждане на събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че са налице предпоставките по чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на ответника - застраховател на делинквента К., водач на л. а. „Д. Н. , спрямо увредената ищца, а именно наличието на действителен застрахователен договор и на предпоставките по чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования причинител спрямо увредената ищца. Като е съобразил оплакванията на въззивника застраховател, решаващият състав е посочил, че безусловно се установяват механизмът на настъпване на ПТП и възможността на водача да предвиди и/или да предотврати отрицателните последици на своето поведение, поради което е приел, че не са налице обстоятелства, изключващи вината му.

Съставът на апелативния съд се е позовал на задълженията по чл. 20, ал. 2 ЗДВП, като е изтъкнал, че в трайната съдебна практика се приема, че водачите на МПС са задължени да възприемат опасностите не само в попътната лента, но и в насрещните ленти за движение и на тротоара. Изтъкнал е, че най-важното задължение за водача, възприемайки опасността, е да намали скоростта с цел да забави движението на превозното средство и да се отдалечи по този начин от конфликтната точка, както и да спре превозното средство с цел да избегне удара. Изложил е съображения, че в процесния случай от данните по делото се установява, че в района на произшествието обичайно има движение на хора, тъй като наблизо се намира метростанция, както и че водачът не е предприел действия нито за намаляване на скоростта, нито за спиране на МПС, въпреки че е могъл обективно да забележи пешеходката в момента, в който тя е тръгнала да пресича пътното платно, тъй като е била видима над паркираните автомобили /заключението на автотехническата експертиза/. С оглед изложеното и като е взел предвид показанията на водача К., че е видял пострадалата едва при удара, въззивният съд е формирал извод, че водачът не е действал според предписаното в закона поведение, поради което презумпцията за наличието на негово виновно поведение не се явява оборена.

По следващия спорен въпрос, очертан от оплакванията във въззивната жалба на застрахователя, съдът е приел, че обезщетение в размер на 25 000 лв. би репарирало неимуществените вреди на ищцата във връзка с телесните й увреждания при ПТП. Преценката за този размер на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение е мотивирана с броя, вида и тежестта на причинените на ищцата телесни увреждания и техния медикобиологичен характер, установен от съдебномедицинската експертиза –счупване II степен на дясната раменна кост в горната й част, близо до рамото, контузия на дясното бедро и на двете колена, контузия и охлузване в областта под лявото око, вида и продължителността на проведеното лечение и свързаните с това ограничения за пострадалата – домашно-амбулаторно с поставяне на имобилизация на пострадалия горен крайник за период от 1 месец, продължителността на лечебния и възстановителен период - общо около 2 месеца, интензитета на търпените болки и страдания, обстоятелството, че по време на лечебния и възстановителен период ищцата е била затруднена в елементарното си битово обслужване и че е имала необходимост от чужда помощ, изводите на вещото лице-медик за възстановяване на ищцата от травмите и липсата на данни за настъпили усложнения от тях, установената с гласните доказателства негативна промяна в психиката на пострадалата, възрастта й към датата на ПТП – 16 години, обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, и социално-икономическите условия в страната към момента на ПТП.

В решението е формиран извод, че е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на определеното обезщетение за неимуществени вреди с 40 %, съответно за присъждане на такова в размер на 15 000 лв., доколкото е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата с оглед обстоятелството, че към момента на удара тя се е намирала на пътното платно, пресичайки го на необозначено място, без да прецени отстоянието и скоростта на приближаващия се автомобил, в категорично нарушение на установените правила за движение на пешеходци.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касационният жалбоподател не е обосновал съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност на въззивния акт, а само бланкетно се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Първият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора се отнася до критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищцата иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросите по т. 2 и 3, въведени с изложението на касатора, са свързани и следва да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно оборването на презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е формирана практика, обективирана в ППВС № 7/1959 г., решение № 137 от 6. 11. 2014 г. по т. д. № 3016/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 134 от 2. 12. 2019 г. по т. д. № 2780/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 60170 от 17. 01. 2022 г. по т. д. № 2027/2020 г. на ВКС, І т. о. и др. В нея се приема, че непозволеното увреждане е сложен фактически състав, включващ деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вина на дееца, вреда и причинна връзка между деянието и вредата, като страната, която твърди деликта следва да докаже всички елементи, освен вината, която се предполага до доказване на противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/. В тежест на ответната страна по иска, предявен на деликтно основание, а при иска по чл. 432, ал. 1 КЗ - в тежест на ответника застраховател е да установи отсъствието на презумираното от закона виновно поведение, довело до причинените вреди, а именно че в резултат на определени обстоятелства е налице безвиновно деяние. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС по въпроса относно оборването на презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД следва да внесе държавна такса в размер на 300 лв. по сметка на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1299 от 6. 12. 2021 г. по в. гр. д. № 1961/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав.

УКАЗВА на касатора „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 300 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на председателя на Първо търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.