2О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50202

София, 13.04.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и третата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 2326 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Г. К. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. Ц., против решение № 58 от 7 март 2020 г., постановено по в. гр. д. № 21/2022 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено решение № 260197 от 28 октомври 2021 г., постановено по гр. д. № 938/2020 г. по описа на Районен съд Велинград за отхвърляне на предявения от П. срещу „К и Г Авангард”- ООД иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 09.05.2012 г. за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ изградената в северната част на поземлен имот № ....., находящ се в парцел .... от масив ....-ти по картата на В. землище с площ от 4,266 дка и с начин на трайно ползване – автомобилен парк, северна клетка с площ от 117,60 кв. м. от промишлената сграда, съставляваща авторемонтна работилница, ведно с прилежащия и терен с площ от около 1,300 дка, и в тежест на касатора са присъдени разноски.

В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът неправилно е преценил доказателствата по делото, неправилно е определил момента на настъпване на изискуемостта на правото да се иска сключването на окончателен договор и така е достигнал до неправилния извод, че правото на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е погасено по давност към момента на предявяването му. Оспорва се изводът на съда, че вещните тежести по смисъла на договора са вдигнати със заличаване на ипотеката в полза на „Банка ДСК” АД на 27.11.2012 г., тъй като съгласно справката от имотния регистър пет дни преди заличаване на цитираната ипотека - на 22.11.2012 г., е вписана нова договорна ипотека в полза на „Р. Б. АД, поради което изискуемостта на правото да се иска сключване на окончателния договор не е настъпила с изтичането на трите месеца от заличаване на ипотеката в полза на „Банка ДСК” АД. Като противоречаща на доказателствата по делото се сочи констатацията на въззивния съд, че заличаването на първата ипотека и вписването на новата е станало в един и същи ден. Поддържа се, че страните по договора не са обвързали настъпването на изискуемостта на правото да се иска сключването на окончателен договор с изплащането от продавача на сумите, които последният дължи на „Банка ДСК” АД, а са я обвързали единствено с момента на освобождаване на имота от всички вещни тежести; погасяването на кредита към „Банка ДСК” АД от продавача, което е станало на 26.11.2012 г., е било единствено условие предварителният договор да породи своето действие, но уговореният в пункт втори на договора тримесечен срок, в който следва да се сключи окончателният договор, е започнал да тече след освобождаване на имота от всички вещни тежести, наложени като обезпечение на изтеглени от продавача банкови заеми; страните са използвали в текста на договора думата заеми, а не заем - в ед. ч., което сочи, че волята на страните е била продавачът да прехвърли на купувача имотът чист от всякакви вещни тежести. Имотът е станал чист от вещни тежести едва на 01.08.2019 г., когато е заличена ипотеката в полза на „Р. Б. АД, и така тримесечният срок за доброволно сключване на окончателния договор е изтекъл на 01.11.2019 г., поради което правото на иск не е погасено по давност, противно на приетото в решението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси по основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и се поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „К и Г Авангард”- ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адв. И. Ц., с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и основателността на жалбата.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна в обжалваното решение, че на 09.05.2012 г. между ищеца Г. П. като купувач и ответника „К и Г Авангард” ООД като продавач е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, представляващ изградената в северната част на поземлен имот № ....... в парцел ..... от масив....... по картата на В. с площ от 4,266 дка и с начин на трайно ползване – автомобилен парк, северна клетка с площ от 117,60 кв. м. от промишлената сграда, съставляваща авторемонтна работилница, ведно с прилежащия й терен с площ от около 1,300 дка. Към момента на сключване на предварителния договор купувачът П. е бивш съдружник в ответното дружество, освободен като съдружник по негово искане с решение на общото събрание на съдружниците от 27.03.2012 г., след като с договор от същата дата, с нотариална заверка на подписите, като собственик на 20 % от капитала на дружеството е продал на Л. Б. дружествения си дял (100 дяла всеки с номинал от 10 лева) за сумата от 1000 лева; със същото решение на ОС е избран за управител съдружника Н. К., като и дружественият договор е приведен в съответствие с промените.

Съгласно чл. 21, ал. 1, т. 7 от гл. IV “Управление на дружеството” от дружествения договор, подписан и от тримата съдружници, формиращи и притежаващи 100 % от капитала на дружеството, придобиването и отчуждаването на недвижими имоти и вещни права от дружеството е от изключителната компетентност на ОС на съдружниците. Съгласно записаното в пункт втори от предварителния договор, окончателният договор за покупко-продажба на процесния имот следва да се сключи в срок от три месеца от освобождаването на имота от наложените му вещни тежести по повод на изтеглени банкови заеми, по които имотът се явява обезпечение и които банкови заеми се изплащат от страна на дружеството-продавач, като продажната цена е калкулирана в предишни договорни отношения между страните, и страните приемат, че купувачът е заплатил на продавача цената на сделката. Въззивният съд приема, че никоя от насрещните страни не сочи кои са тези предишни договорни отношения, а в приложените по делото договори за продажба на дружествени дялове няма препращане, че заплатената цена касае бъдеща продажба на недвижим имот, собственост на „К и Г Авангард” ООД. Установено е още, че съгласно записаното в пункт трети на процесния договор, същият има действие единствено в случай, че дружеството продавач изплати дължимите на кредитора „Банка ДСК” ЕАД суми (като е прието от окръжния съд, че това са известни на страните суми), в противен случай договорът се разваля по право, без купувачът да може да претендира възстановяване на платената от него цена, цялата или част от нея.

На 24.09.2007 г. между „Банка ДСК” ЕАД и дружеството ответник е сключен договор за инвестиционен кредит за сумата от 300000 лева за изграждането на обект „Автосервиз и магазин за авточасти” със срок на погасяване -24.09.2014 г., като договорът предвижда като обезпечение вписването на ипотеки върху няколко недвижими имота, в т. ч. и върху учредено в полза на дружеството ответник право на строеж на „Автосервиз и магазин за авточасти” при застроена площ от 607 кв. м. Правото на строеж е учредено с договор от 02.06.2007 г. от Г. П. като собственик на поземлен имот извън регулация, с начин на трайно ползване „Автомобилен парк”, местността „П.”, парцел..... от масив ....... в землището на [населено място], съставляващ имот №......., целият с площ от 2,737 дка, като дава право на дружеството да изгради масивна едноетажна сграда – автосервиз и магазин за авточасти, със застроена площ от 607 кв. м. Инвестиционният кредит, на база приложеното по делото удостоверение, издадено от „Банка ДСК” АД, е погасен на 26.11.2012 г., а на следващия ден -27.11.2012 г., видно от справката от Агенцията по вписванията, е вписано заличаване на ипотеката върху учреденото право на строеж. Последното по време отразяване в справката от агенцията е заличаване на договорна ипотека на 01.08.2019 г., учредена от дружеството ответник на 22.11.2012 г. в полза на „Р. Б. ЕАД върху вече построената за автосервиз и магазин за авточасти сграда.

Установено е още, че на 09.05.2012 г. - датата на сключване на предварителния договор, ищецът Г. П. заедно с Л. П. и К. П. (и тримата съдружници в дружеството ответник до 27.03.2012 г.) продават на „К и Г Авангард” ООД поземлен имот с площ от 4,266 дка, находящ се в местността „П.”, парцел .... от масив ......., съставляващ имот № ...... по картата на землището на [населено място], с начин на трайно ползване – автомобилен парк. За безспорно е прието, че към момента на сключване на предварителния договор обектът не е съществувал като самостоятелен обект на правото на собственост, както и че задължението на ответника към „Банка ДСК” ЕАД по инвестиционния кредит е погасено чрез рефинансирането му със средства от последващ кредит, отпуснат в размер на 100000 лева от „Р. Б. ЕАД от 21.11.2012 г., като едно от обезпеченията по този кредит е договорна ипотека върху поземлен имот с площ от 4,266 дка в местността П., парцел..... от масив ......., съставляващ имот № ........, ведно с построената в него сграда „Автосервиз и магазин за авточасти” на един етаж, със застроена площ от 607,40 кв. м., собственост на „К и Г Авангард” ООД. Според представените по делото скици, самата северна клетка с площ от 117,60 кв. м., ведно с прилежащия й терен с площ от около 1,300 дка, предмет на процесния договор, не е индивидуализирана като самостоятелен обект на правото на собственост – не е записана в кадастъра със самостоятелен идентификационен номер; на приложените по делото скици, в имот с идентификатор ...... със записана площ от 4264 кв. м., е заснета сграда с идентификатор ......., посочена със застроена площ от 594 кв. м., на един етаж и описание „сграда на транспорта”, а също така е заснета и сграда с идентификатор ......., разположена южно от първата, с обща стена, записана със застроена площ от 260 кв. м., и също с описание „сграда на транспорта”, като по делото отсъстват данни от какви помещения се състоят двете сгради и дали някои от помещенията са обособени като самостоятелни обекти на правото на собственост по своето предназначение.

При посочените данни, за да приеме предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за неоснователен, въззивният съд сочи, че той има за предмет имот, който по начина, по който е описан в договора - северна клетка с площ от 117,60 кв. м., част от промишлена сграда, съставляваща „Авторемонтна работилница”, ведно с прилежащия й терен с площ около 1,300 дка, не е обособен и към момента на приключване на съдебното дирене като самостоятелен обект на правото на собственост, нито е записан по плана със самостоятелен идентификационен номер, вкл. с прилежащия му терен от около 1,300 дка, т. е. да е индивидуализиран по такъв начин и с такива граници, че да може да бъде самостоятелен обект на правото на собственост, различен от авторемонтната работилница, която не е предмет на предварителния договор, и като обособена самостоятелна вещ да е годен предмет на прехвърлителна сделка; не е индивидуализирана и прилежащата към северната клетка реална част от терена, която също следва да е с посочени граници и местоположение; представеният по делото проект, с конструктивно становище и обяснителна записка, сами по себе си не са достатъчни за индивидуализиране на северната клетка и прилежащия й терен, тъй като проектът не е одобрен, респективно не е одобрено изменение или попълване на плана за нанасянето им като самостоятелни кадастрални единици.

На второ място е прието, че в предварителния договор за покупко-продажба не е посочен съществен елемент на бъдещия окончателен договор, каквато е продажната цена, като същата няма как да бъде определена, а и е неопределяема било чрез общо възприета от страните методика или чрез математически изчисления, нито дори чрез тълкуване може да се изведе безспорен, ясен и категоричен извод каква е действителната продажна цена на процесния имот, уговорена между страните, как е формирана, кога и как е заплатена; като съществен елемент на окончателния договор продажната цена следва да бъде вписана в предварителния договор, доколкото върху нея съдът при уважаване на иска определя дължимите към фиска такси и разноски, както и следващите се държавни такси; при липса на данни за цената не може да бъде направен извод за вида на окончателния договор - дали се касае за възмездна сделка като покупко-продажба или друг вид сделка с прехвърлителен ефект като дарение, прехвърляне на собственост вместо дълг, замяна и други.

На следващо място е прието, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е погасен по давност, тъй като тримесечният срок за сключването му е изтекъл на 26.02.2013 г., и от тази дата е започнала да тече петгодишната погасителна давност, която е изтекла на 26.02.2018 г., т. е. изтекла е 2 г. и 9 м. преди предявяването на иска; до извода за изтекла погасителна давност съдът е достигнал след тълкуване волята на страните, според пунктове 2-ри и 3-ти на процесния договор, като е прието, че предвид записаното в пункт трети, че договорът проявява действие ако продавачът погаси задължението си към „Банка ДСК“ ЕАД по инвестиционния кредит, то договорът е проявил действие от датата 26.11.2012 г., и че от тази дата тече и тримесечният срок за сключване на окончателния договор, доколкото началото на този срок не е обвързано с друг посочен от страните правопораждащ факт; записаното в пункт втори е прието да сочи условията за самото сключване на окончателния договор, като под „освобождаването на имота от наложените му вещни тежести по изтеглени банкови заеми, по които имотът се явява обезпечение и които банкови заеми се изплащат от страна на дружеството-продавач” е прието, че страните са имали предвид само онези вещни тежести, които са налични към момента на сключване на предварителния договор и които към този момент са им известни; такава вещна тежест към момента на сключване на договора е ипотеката върху отстъпеното право на строеж на процесната авторемонтна работилница с магазин за авточасти.

Обобщено е заключено, че действителната воля на страните по предварителния договор е била, че сключването на окончателния договор следва да се извърши в тримесечен срок от изплащането на дълга към „Банка ДСК” ЕАД от продавача и заличаването на съществувалата към момента на сключване на предварителния договор вещна тежест върху имота, а именно ипотеката в полза на същата тази банка; доколкото към момента на плащането на дълга към „Банка ДСК” ЕАД процесният имот е бил предмет и на нова ипотека към друга банка, то страните са разполагали с възможността да променят клаузите на предварителния договор с анекс, в смисъл, че договорът ще прояви действието си след погасяването на заема, който продавачът има към новата банка и в тази връзка е прието, че въпросът за наложени междувременно нови вещни тежести върху същия имот би следвало да бъде обсъждан в хипотезата, когато тяхното евентуално бъдещо наличие или заличаване е било изрично и ясно заявено и отразено в договора. На последно място е прието, че продавачът по предварителния договор е неизправна страна, доколкото същият е сключен от управителя на дружеството без надлежна представителна власт предвид липсата на решение на ОС на съдружниците за извършването на разпоредителната сделка, така договорът страда от порок, който не е бил саниран.

По възражението на ищеца във въззивната жалба, че в пункт втори от договора страните са имали предвид всякакви вещни тежести, в т. ч. бъдещи спрямо момента на сключването му, е прието, че началото на действие на договора е предпоставено единствено от изплащане на кредита към „Банка ДСК” ЕАД от дружеството ответник; отречено е извод, че страните са имали предвид и по-късно наложени вещни тежести, да произтича и от систематическото тълкуване на двете разпоредби от договора; ако страните са имали предвид условието да е липса на каквито и да е вещни тежести към момента на сключване на окончателния договор, то това би дало възможност на продавача винаги да може да осуети сключването на окончателния договор като учредява такива тежести до безкрай, без да се превръща в неизправна страна по договора; учредената в полза на „Р. Б. ЕАД ипотека е без значение за сключването на окончателния договор, защото не е съществувала към момента на сключването на предварителния договор и предвид липсата на изрично записано в него, че имотът следва да бъде чист от всякакви вещни тежести. Липсата на уговорено обезщетение в полза на продавача в случай на неизпълнение на задълженията от продавача по–скоро е индиция, че уговореното касае само съществуващите към момента на сключването на предварителния договор тежести.

Касационният съд приема, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност, за допускане на касационното обжалване.

Първата група въпроси е от общо три подвъпроса, поставени в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 84 по гр. д. № 74/1968 г., ОСГК, ВС, както и с решения на ВКС: решение № 171 по гр. д. № 4175/2013 г., IV г. о. и решение № 93 по гр. д. № 1548/2010 г., IV г. о. Твърдяното противоречие не се разкрива. Въпросът за това длъжен ли е въззивният съд да съобрази и отрази в решението си индивидуализацията на спорния недвижим имот по действащата кадастрална карта, ако при сключването на предварителния договор за покупко-продажба все още не е била одобрена кадастрална карта, не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който е приел, че северната клетка и прилежащата й част от терена като предмет на предварителния договор, не просто не са нанесени като самостоятелни обекти в действащия към момента кадастрален план със съответен идентификатор, а по никакъв начин - поне откъм граници и спрямо никакъв план, не са индивидуализирани и в договора. Следва да се посочи, че това от своя страна не само не позволява на съда с решението си да замести окончателния договор в клаузата за вещта като съществен елемент на договора за покупко-продажба и която той следва да индивидуализира съгл. действащият към момента на постановяване на решението план като съобрази настъпилите от момента на подаването на исковата молба изменения, в т. ч. влязла в сила в хода на процеса кадастрална карта, ако имотът е нанесен (в този смисъл е цитираното от самия касатор във връзка с втората група въпроси решение № 138 по гр. д №.2861/2017 г., IV г. о., ВКС), но не позволява на съда към този момент да извърши и проверка дали предметът на договора отговаря на изискванията за самостоятелен обект на правото на собственост, т. е. дали е годен възможен предмет на прехвърлителна сделка съгл. приложимите за него строителни правила и норми (в случая обособен в сградата и различен от нея обект на правото на собственост). Без връзка с предмета на делото, поради което необуславящ с оглед на буквалната си формулировка, е въпросът може ли предмет на предварителен договор да бъде реална част от поземлен имот, доколкото предмет на процесния договор е обект в постройка, ведно с прилежащата част от терена (поземления имот), и въззивният съд е коментирал частта от поземления имот в контекста на прилежаща част само с оглед на нейната индивидуализация. Третият въпрос – налице ли е невъзможен предмет на предварителния договор за покупко-продажба, когато към датата на сключването му имотът все още не е обособен като самостоятелен обект, но е ясно и безспорно индивидуализиран в предварителния договор, не е съобразен с мотивите на въззивния съд, който е приел, че в договора процесната северна клетка, заедно с прилежащата част от терена, не е индивидуализирана откъм граници, т. е. не е индивидуализирана изобщо, както и че по делото отсъстват каквито и да е доказателства, че северната клетка към момента съществува като обособен, отделно от промишлената сграда, обект на правото на собственост. Въззивното решение не влиза в противоречие с цитираните от касатора съдебни актове на ВС и ВКС, съгласно които преценката дали предварителния договор има невъзможен предмет не се извършва към момента на сключването му, защото въззивният съд е съобразявал годността на обекта, предмет на предварителния договор като самостоятелен обект на правото на собственост, към приетия в тази практика като релевантен, предвид спецификата на предварителния договор, момент на постановяване на решението, като е приел, че и към този момент страните не са изпълнили задължението си, залегнало в предварителния договор, да обособят обекта като самостоятелен имот в северната част на ПИ № ........, и че процесът по обособяването е във фаза на неодобрен проект, с конструктивно становище и обяснителна записка. Приложеното решение № 93 по гр. д. № 1548/2010 г., IV г. о., ВКС, е неотносимо, тъй като визира различна от процесния случай хипотеза, при която към момента на сключването на разпоредителната сделка обособяването на вещта като самостоятелен обект е било възможно с оглед на строителните правила и норми - налице е одобрен проект за преустройство, като е прието по причина на последното, че договорът не е с невъзможен предмет, докато в настоящия случай одобрен проект липсва.

Пита се дали решението на общото събрание на съдружниците по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ е необходимо условие за действителност на разпоредителната сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, сключена от представляващия дружеството орган, като се твърди, че приетото от въззивния съд противоречи на решение № 138 по гр. д. №2861/2017 г., IV г. о., ВКС. Въпросът не е обуславящ изхода на спора, доколкото макар въззивният съд да е коментирал липсата на решение на ОС на съдружниците от гледна точка пороците на предварителния договор, той не е направил изричен извод за неговата недействителност, а единствено е приел, че е налице порок и неизправност на страната на продавача. Дори обаче хипотетично да се допусне, че въззивният съд е визирал недействителността като порок на окончателния договор, обуславящ недействителност и на предварителния договор, което би било в противоречие с приетото в т. 1 от ТР № 3/2013 г., ОСГТК, ВКС (към което препраща и решение № 138), съгласно което липсата на решение на ОС на дружеството не е условие за действителност на разпоредителната сделка, тъй като именно управителните органи волеобразуват от името на дружеството в отношенията с трети лица, то с отстраняването на това евентуално противоречие чрез допускане на въззивното решение до касационна проверка, не биха могли да се преодолеят останалите решаващи мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска - че двата съществени елемента на покупко-продажбата като окончателен договор (продажната цена и вещта), са неопределяеми (неиндивидуализирани).

Следващата група въпроси включва три подвъпроса при заявени основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият от тях дали е нищожен сключеният предварителен договор, ако в него по изричната воля на страните не е посочен размер на продажната цена, но е записано, че тя е заплатена от купувача преди подписване на предварителния договор и е калкулирана в предишни договорни отношения между страните, е обуславящ изхода на делото, но същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, че за да е действителен предварителният договор и респективно да може да бъде уважен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съществените елементи на бъдещия окончателен договор, каквато цената безспорно е при една покупко-продажба, същата следва да е поне определяема, ако и да не е изрично посочена в предварителния договор. Въззивният съд подробно е изследвал въпроса за цената, като е приел, че тя не само не е посочена, но липсва и препратка към конкретни договорни отношения между страните, въз основа на които може да бъде идентифицирана; в приложените по делото договори за продажба на дружествени дялове също липсва препратка – обвързване на платената по тях цена с предварителния договор, и изобщо липсва начин, било въз основа на посочена от страните в договора методика или чрез математически формули или чрез тълкуване тя да бъде определена от съда. Вторият въпрос - дали следва да се приеме, че въз основа на чл. 9 ЗЗД страните са свободни да моделират отношенията си по начин, който най-добре съответства на конкретните им икономически интереси, е теоретичен - по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, а и не е бил длъжен да се произнесе, следователно и този въпрос не може да обоснове достъп до касационна проверка. Не е обуславящ и третият подвъпрос за това ако непосочването на цената е порок, може ли да се приеме, че сключеният предварителен договор за продажба е към друг вид договор, доколкото този въпрос касае спомагателните мотиви на съда, като чрез отговора му не може да се преодолее водещия мотив, че цената е съществен елемент на договора за продажба и, за да се уважи иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тя следва да е определяема, за да може съдебното решение да замести окончателния договор, в какъвто смисъл е непротиворечивата практика на ВКС.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, като в тази връзка доводите на касатора за нарушаване на основни правила на формалната логика, кореспондиращи с явна необоснованост като квалифициран състав на необосноваността, не се споделят от настоящия състав на ВКС. Дори да се приеме, че съдът неправилно е приел, че правото да се иска сключване на окончателния договор става изискуемо от момента на погасяване на кредита към банката, а не от момента на вдигане на тежестите както твърди касаторът, то разликата във времето е само от един ден, което по никакъв начин не се отразява на извода, че искът е погасен по давност. Досежно извода, че страните са имали предвид само наличната към момента на сключването на договора ипотека към „Банка ДСК” ЕАД, а не освободен от всякакви тежести имот, то това не е въпрос на формална логика, а въпрос на тълкуване волята на страните, което съдът е извършвал въз основа на записаното в договора. Не се констатира да е нарушена императивна материалноправна норма, нито да са нарушени основополагащи правила на гражданския процес, гарантиращи равенството на страните, нито законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл.

При този изход на делото в тежест на касатора следва да бъдат възложени поисканите и заплатени в брой 600 лева по договор за правна защита и съдействие за касационната инстанция.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 58 от 7 март 2020 г., постановено по в. гр. д. № 21/2022 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик.

ОСЪЖДА Г. К. П., ЕГН [ЕГН], да заплати на „К и Г Авангард” ООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 600 (шестстотин) лева разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: