Р Е Ш Е Н И Е

№ 50056

София, 12.05.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Д. Ц. като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1116 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 508014 от 11.01.2023 г. е допуснато по касационна жалба на Х. С. Ш., чрез адв. Р., касационно обжалване на решение № 1209/18.11.2021 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 1421/2021 г., с което след частична отмяна на решение от 17.03.2021 г. по гр. д. № 1923/2020 г. по описа на Софийски градски, касаторът е осъден да заплати на В. И. Г. /конституиран на мястото на починалата в хода на процеса ищца С. М. Ч./, на основание чл.284 ЗЗД сумата от 18 137,77 лв. – като отчет по договор за поръчка.

Със същото решение, Софийският апелативен съд е потвърдил решението от 17.03.2021 г. по гр. д. № 1923/2020 г. по описа на Софийски градски, в частта, с която е отхвърлен иска по чл.284 ЗЗД за разликата над 18 137,77 лв. до пълния претендиран размер от 35 389,74 лв. и е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения евентуален иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Касаторът-ответник обжалва решението на въззивния съд в осъдителната му част като поддържа, че последното е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се неправилност на изводите на въззивния съд по въпроса за настъпване на дарствения ефект за половината от наследените суми, до който извод съдът е достигнал като се е произнесъл по незаявени от ищцата възражения и твърдения в нарушение на разпоредбата на чл.6, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК и без да обсъди в съвкупност договора за дарение и нотариално завереното пълномощно за разпореждане със сумите от наследството на С. Н., както и реалното превеждане на дарените суми, извършено по волята на дарителката, което осъществява „предаване“ по смисъла на чл.225, ал.2 ЗЗД. Поддържа се, че дарението на половината от наследените от С. Н. суми е валидно – волята на дарителката е ясно изразена чрез писмения договор, допълнена от изрично упълномощаване – дарената да се разпореди с наследствените суми и въз основа на така изразената воля и валидното пълномощно, надарената е превела точно 50 % от наследените суми по свои сметки. Макар и писменият документ, наименуван „дарение“ да не е оформен във формата, която законът изисква за валидността му, обективира и установява действителната воля на страните –да се дари половината от наследството, оставено от С. Н.. Сам по себе си документът не е породил действие на дарение на парични суми, но последван от реалното предаване на сумите, извършено валидно на основание нотариално заверено пълномощно, с което на надарената е предоставена неограничена власт да се разпорежда със средствата на дарителката и конкретно с тези, получени в наследство от С. Н., е осъществен в достатъчна степен, за да настъпи действието на дарението. В открито съдебно заседание, процесуалният представител на касатора поддържа доводите за неправилност на въззивното решение и моли същото да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което искът по чл.284 ЗЗД да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на сторените за касационната инстанция разноски по делото.

Насрещната страна по жалбата – В. И. Г., чрез пълномощника си адв. Т., е депозирал отговор на касационната жалба, в който поддържа становище за неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба за неправилност на възивното решение. Претендира разноски за производството пред ВКС. В открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца моли съдът да остави без уважение касационната жалба на ответника, като се постанови решение, с което да остави в сила решението на въззивния съд.

Обжалването на въззивно решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос „може ли съдът да разглежда твърдения, непосочени от страните в производството по делото и допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от страна в процеса факт или възражение, при което излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да се произнесе на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението“, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение противоречаи на постановките на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/17.07.2001 г. и на ППВС №1/1985 г., както и на казуалната съдебна практика, обективирана в решение № 145/28.01.2021 г. по т. д. № 2739/2019 г. на I т. о. и цитираните в него решения на ВКС.

За да отмени частично първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.284 ЗЗД и вместо него да постанови друго, с което да го уважи частично, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че в настоящия случай между страните са възникнали облигационни отношения въз основа на договор за поръчка, сключен с конклудентни действия, доколкото с нарочно упълномощаване ищцата е предоставила представителна власт на ответницата да се разпорежда със средствата по банковата й сметка, а ответницата е започнала да извършва тези действия. Приел е, че ответницата е изтеглила общо от сметките на ищцата сумата от 31 534,08 лв., от които е внесла обратно сумата от 5 000 лв., заплатила е разходи на ищцата в размер на 5 664,31 лв. и е предала на ищцата срещу разписки сумата от 2 732 лв. По отношение на остатъка от сумата – 18 137,77 лв., въззивният съд е приел, че по делото от страна на ответницата не е установено твърдението й, че има право да задържи сумата, тъй като същата й е дарена от ищцата. Изложени са мотиви, че по делото не е доказано наличието на валидно сключен договор за дарение на парични средства, тъй като в упълномощаването не е включено изявление, че ответницата може да сключва сделки със себе си или с трети лица, като представител на ищцата, извън рамките на договор за поръчка, който видно от пълномощното и с оглед извършените конклудентни действия, е свързан само с управление и разпореждане с наследените авоари в полза на наследницата С. Ч., поради което не може да се приеме, че превеждайки паричните средства от сметка на ищцата по своя сметка, е обективирано действие по предаване по смисъла на чл.225, ал.2, предл.2 ЗЗД, което да има за последица сключване на договор за дарение. Подобно възражение срещу действителността на договора за дарение, от страна на ищцата, след получаване на отговора на исковата молба, не е заявено в първата инстанция. Същевременно въззивният съд е намерил за неоснователен довода на ищцата, че договорът за дарение е нищожен поради сделка с неоткрито наследство, доколкото последният е сключен преди смъртта на наследодателката С. Н. през 2015 г. Приел е обаче, че съглашението, с което ищцата е подарила на ответницата половината от наследеното от С. Н., не е постигнало дарствен ефект, тъй като договорът за дарение на наследство е недопустима от закона правна сделка – чл.226, ал.1 ЗЗД, въпреки че твърдение за сключен договор за дарение на наследство, не е наведен от ответницата – твърдението й е за сключен договор за дарение на парични средства, които са предадени по смисъла на чл.225, ал.1, предл.2 ЗЗД чрез банков превод. С оглед изложеното, съдът е достигнал до извода, че между страните не е налице валидно сключен договор за дарение на парични средства, поради което получените такива от ответницата в размер 18 137,77 лв., следва да бъдат предадени на ищцата в изпълнение на задължението й по договора за поръчка.

По повдигнатия процесуалноправен въпрос:

В решението по т. д. № 2739/2019 г. на въпроса може ли съдът да разглежда твърдения, непосочени от страните в производството по делото, е даден отговор, че служебните предели на въззивната проверка са ясно изяснени в т.1 и т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – при ограниченият въззив съдът се произнася служебно само относно валидността и допустимостта на решението, при това в обжалваната му част, а относно неговата правилност е ограничен до посочените в жалбата основания. Единствените изключения се отнасят до нарушението на императивни материалноправни разпоредби и до случаите когато следва да се защити интереса на определен кръг частноправни субекти. Извън тези хипотези, въззивната инстанция проверява правилността на акта, съобразно посочените във въззивната жалба доводи за неправилни процесуални действия и фактически констатации на първоинстанционния съд. Въззивната инстанция може да приеме за неосъществил се факт, приет от първата инстанция за осъществил се или за осъществил се факт, приет от последната за неосъществил се само въз основа на изрично въведено в жалбата оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. В този смисъл е и трайната съдебна практика, обективирана в решения по т. д. № 2673/2018 г., т. д. № 2220/2015 г., т. д. № 1826/2016 г. и т. д. № 2693/2014 г. на II т. о. на ВКС. Посочено е също така, че за съобразяване с така приетото, изводимо директно от закона и от задължителната за ВКС съдебна практика, е ирелевантно дали към довода за неправилност, неправилно разгледан от въззивния съд, като невъведен с въззивната жалба, е относим факт надлежно въведен в предмета на спора или такъв факт не е бил въведен в предмета на спора. Във втория случай, неправилното му разглеждане от съда би кумулирало както нарушение на чл.269 ГПК, така и на принципите на диспозитивното начало, състезателността и равенството на страните в процеса. Действително, чл.235, ал.2 ГПК задължава съда да основе решението си върху приети от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Значимите за всяко дело обстоятелства, обаче, зависят от неговия предмет, а съгласно закрепения в чл.8 принцип на диспозитивното начало, предметът на делото се определя от страните. Всяка от тях посочва релевантните за правния спор факти и обстоятелства, на които основава исканията и възраженията и н съответствие с чл.154, ал.1 ГПК ангажира доказателства, необходими за тяхното установяване. При изграждане на своите фактически и правни изводи съдът е ограничен от исканията и възраженията на страните и от събраните за тях доказателства. Спазването на нормата на чл.236, ал.2 ГПК – произнасяне в предметните предели на спора, въз основа на въведени от страните факти и обстоятелства, обезпечава правилността на решението.

При така дадения отговор на въпроса, основателни са доводите на касатора, че като е обявил договора за дарение за нищожен, понеже бил недопустима правна сделка, въззивният съд се е произнесъл по непредявено възражение за недействителност на договора, поради което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл.269 ГПК и чл.6, ал.2 ГПК/ и се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС. Горното налага отмяна на въззивното решение като неправилно и доколкото не е необходимо повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, касационната инстанция следва да постанови решение по същество по арг. от чл.293, ал.3 ГПК.

По делото не е спорно, че първоначалната ищца С. М. Ч. е наследила парични средства, както и че ответницата е нейна племеница. По делото е представено пълномощно, заверено нотариално на 26.03.2015 г., с което Ч., в качеството си на наследник на открито наследство от С. Н., е упълномощила ответницата Х. С. Ш., да извършва от нейно име и за нейна сметка всякакви правни и фактически действия, като я представлява в качеството й на наследник, а също така и с примерно изброени действия, по управление на движимото и недвижимото имущество, оставено в наследство от С. Н., от нейно име и за нейна сметка да води преговори, подписва договори, да следи за изпълнението на договорите, да получава по тях, да я представлява пред всички банки като извършва всякакви действия на разпореждане с откритите на името на С. Н. банкови сметки, да тегли суми без ограничение, да нарежда преводи, да открива на свое име сметки, да извършва всякакви действия с откритите на името на ищцата банкови сметки – да внася, да тегли, да нарежда преводи и пр. От страна на ответницата по делото е представен и писмен договор за дарение, без нотариална заверка на датата, в който е отразено, че С. М. Ч., в качеството си на наследник по открито наследство от С. Н., подарява половината от наследеното от Н. на ответницата Х. Ш.. В договора е вписано, че Ч. се легитимира с лична карта, издадена на 4.01.2002 г.Няма спор по делото, че по сметките на Ч. са преведени суми, получени като наследство от Н. – съответно 24 641,08 лв. /“ОББ“АД/ и 13 846,82 лв. /“Ю. България“ АД/. Съгласно приетото по делото заключение, на 30.03.2015 г. ответницата е превела от сметката на ищцата в „ОББ“АД по свои сметки сумата от 12 319,50 лв. с основание на превода „“50 на 100 наследство“, както и сумата 12 314,58 лв. с основание „наследство“; на 31.03.2015 г. от банковата сметка на ищцата в “Ю. България“ АД ответницата е превела по своя банкова сметка сумата от 6 900 лв. с основание на превода – „50% от наследство; от сметката в “Ю. България“ АД за времето от април 2015 г. до януари 2017 г. са изтеглени в брой общо 11 955,66 лв., като е вписано, че средствата са изплатени лично на С. Ч., срещу разписки, подписани от нея; като постъпления по сметките на ищцата, вещото лице е установило приход от 5 000 лв. през м. ноември 2016 г., като вноската, посочена като „наследство“ е направена от ответницата. Представени са и разписки, подписани от Ч., за платени й от ответницата в брой парични средства в периода 27.05.2015 г. -23.01.2017 г. общо за сумата от 2 732 лв., касови бонове за платени на 24.04.2015 г. суми за погасяване на задължения на ищцата към „Т. С. АД за периода 2006 г.- 2014 г. общо в размер на 2 600 лв., за периода 2011 г. – 2014 г. в размер на 778,22 лв., фактура от 29.04.2015 г. за платени задължения към „Софийска вода“ ЕАД в размер на 590,23 лв., както и разписки, касови бонове и фактури за платени сметки на Ч. за ползвана топлоенергия, вода, телефон и данък сгради за имоти в [населено място], на обща стойност 1 695,86 лв.

От правна страна спора между страните се свежда до въпросът дали представеният по делото договор за дарение е действителен. Съгласно константната и непротиворечива практика на ВКС за правната квалификация на едно съглашение трябва да се изходи не от неговото наименование, а от клаузите които се съдържат в него. Действително дарението на наследство е нищожно. В случая обаче не е налице договор за дарение на наследство, а договор за дарение на парична сума по банкова сметка, предадена чрез банков превод, каквото е било и твърдението на ответницата. Съгласно нормата на чл.225, ал.2 ЗЗД дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариална заверка на подписите или чрез предаване, а на ценни книжа – по надлежния начин за прехвърлянето им. В случая въззивната инстанция неправилно е приложила тази норма, която урежда способите по които може да бъде извършено дарението на движима вещ – чрез предаване или в писмена форма с нотариална заверка на подписите, към процесния договор. Безспорно парите по сметка, т. н. електронните пари, нямат характеристиката на движими вещи, тъй като им липсва признака телесност и съответно нормата на чл.225, ал.2 ЗЗД не е приложима. Налице е празнота в закона, която следва да се преодолее чрез прилагане по аналогия на най-близката правна норма, уреждаща подобен, сходен случай, а това е именно разпоредбата на чл.225, ал.2, предл. 2 ЗЗД. Доколкото електронните пари не могат буквално да се предадат, т. е. да се връчат, преводът на парите по банковата сметка, има ефект еквивалентен на тяхното предаване. Поради изложеното договорът за дарение на парична сума е действителен и е породил своите правни последици, а искът с правно основание чл.284 ЗЗД за заплащане на сумата от 18 137,77 лв. – като отчет по договор за поръчка, се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Отмяната на решението на въззивния съд по главния иск по чл.284 ЗЗД възстановява висящността по евентуално съединения с него иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, доколкото се е сбъднало условието, под което е предявен. Ето защо, касационната инстанция следва да се произнесе по същество и по предявения евентуален иск. Искът е неоснователен, тъй като по делото безспорно се установи, че част от сумата е получена от ответницата на основание договор за поръчка, а друга част, която е предмет на разглеждане в настоящото производство пред ВКС - по договор за дарение, поради което не е налице неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищцата.

При този изход на спора, на касатора се дължат сторените разноски за държавни такси и за адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, които са в общ размер на 965,75 лв., както и неприсъдената част от дължимите разноски за първа и за въззивна инстанции, чиито общ размер възлиза на 1742,55 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1209/18.11.2021 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 1421/2021 г. в частта, с която след частична отмяна на решение от 17.03.2021 г. по гр. д. № 1923/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Х. С. Ш. е осъдена да заплати на В. И. Г. /конституиран на мястото на починалата в хода на процеса ищца С. М. Ч./, на основание чл.284 ЗЗД сумата от 18 137,77 лв. – като отчет по договор за поръчка, в частта, с която е обезсилено решение от 17.03.2021 г. по гр. д. № 1923/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с което е отхвърлен предявения евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, както и в частта, с която на основание чл.78, ал.1 ГПК Х. С. Ш. е осъдена да заплати на В. И. Г. разноски за първата и за въззивната инстанции общо в размер на 3 502,22 лв., като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от В. И. Г. /конституиран на мястото на починалата в хода на процеса ищца С. М. Ч./, ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.17 срещу Х. С. Ш., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], иск с правно основание чл.284 ЗЗД за заплащане на сумата от 18 137,77 лв. – като отчет по договор за поръчка, както и предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

ОСЪЖДА В. И. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати на Х. С. Ш., ЕГН [ЕГН], на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 2 708,30 лв. - разноски за трите съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: