О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50192

гр. София, 19.04.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на единадесети април, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№1282 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Уника“ АД срещу решение №148 от 26.10.2021 г. по в. т.д.№468/2020 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №169 от 11.06.2020 г. по т. д.№150/2019 г. на ОС С. З. с което ЗК „Уника“ АД е осъдено да заплати на Т. К. Н. сумата от 40 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, преживени болки и страдания, причинени при ПТП, настъпило на 22.06.2016 г, ведно със законната лихва от 22.06.2016 г. до окончателното изплащане.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли водач на МПС да носи отговорност за реализирано ПТП, когато поради субективни причини не е възприел възникналата опасност. 2. Може ли водач на МПС да бъде „принуден“ да извърши спасителна маневра от друг водач и имат ли значение неговите действия щом спасителната маневра се явява причина за настъпване на произшествието. 3. При извършване на спасителна маневра, която е установена като неправомерна и единствено довела до настъпване на крайния резултат – сблъсък между две превозни средства, имат ли значение действията на другия участник в инцидента. 4. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз снова на кои доказателства. 5. Дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието. 6. Прекъсва ли причинно – следствената връзка при преустановяване на неправомерно поведение на водач на МПС и 7. Налице ли е независимо съизвършителство, когато и двамата водачи извършат нарушение на ЗДвП, но действията само на един от тях водят до реализиране на ПТП. Спрямо първите пет въпроса се поддържа наличието на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касация Т. К. Н. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил за безспорно между страните, че ищцата е пострадала при ПТП, настъпило на 22.06.2016 г. между два леки автомобила - „Шкода“, чийто водач е имал задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ответното дружество и „Ф. Г. , управляван от Д. И. А., в който автомобил е пътувала пострадалата. По отношение спорния по делото въпрос за механизма на настъпване на ПТП, след анализ на събраните гласни доказателства и заключенията на назначените автотехнически експертизи, въззивният съд е приел, че произшествието е настъпило на автомагистрала №51 „Александруполис – Орменио“, Р. Г. по която в посока от Орестиада към Граничен пункт „Орменио“ се е движил автомобилът „Шкода“, а в обратната посока – гръцки лек автомобил с водач Х. М. и зад него лекият автомобил „Фолксваген“. Посочил е, че при движението си, лекият автомобил „Шкода“ е започнал да навлиза в насрещната западна пътна лента, с което е създал опасна ситуация най-напред за лекия автомобил, управляван от свидетеля Х. М., а впоследствие и за водача на лекия автомобил „Ф. Г. , който като е видял пред себе си как лекия автомобил с гръцка регистрация и навлезлия в насрещната лента за движение лек автомобил „Шкода“ са се разминали буквално „на косъм“, е променил посоката на движение, като завил наляво на разстояние около 26 метра преди конфликтната точка. Изложил е съображения, че с оглед разстоянието и времето за реакция /1.59 секунди/, реакцията на водача на лекия автомобил „Ф. Г. е била адекватна, а ударът между автомобилите настъпил в източната лента за движение е бил неизбежен и за двамата водачи на леки автомобили. Изразил е становище, че именно противоправно действие на водача на лекия автомобил „Шкода“ /чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП - навлизането в насрещната лента за движение/, е основната и единствената причина поради което се е стигнало до удара, който се е оказал фатален и за двамата водачи, тъй като ако се бе движел в собствената си лента за движение при лек десен завой и не бе навлязъл в насрещната лента за движение, то процесното ПТП не би настъпило, а да се приеме, че причина за инцидента е неадекватна реакция от страна на водача на лекия автомобил „Ф. Г. означава да се игнорира основната причина, поради която е настъпил сблъсъка. По спорния въпрос относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищцата, въззивният съд след подробен анализ на приетите по делото доказателства е приел, че в резултат на ПТП ищцата е получила сериозни травматични увреждания: разкъсно-контузна рана в челната област от дясно, остра кръвозагуба с разкъсване на мезинтериума, както и охлузвания на дясната област на лакът-китка - довели до сериозна кръвозагуба и непосредствена опасност за живота на пострадалата, претърпяла животоспасяваща операция „лапартомия“ във връзка с причинената й коремна травма и получила коремна херния, тъй като при операцията хирургически са били срязани коремни мускули и фасции на коремната стена. Установил е, че ищцата е претърпяла и тежка психотравма, като е страдала от безсъние и е изпитвала натрапчиви кошмари /ищцата е била ням свидетел на една ужасна гледка след катастрофата, след която четирима души са загубили живота си/. Като е отчел всички тези травматични увреждания, претърпяната животоспасяваща операция, осъществена в гръцка болница след едноседмичен престой в нея, както и дълбоката и продължителна психотравма въззивният съд е намерил, че определеното обезщетение в размер на 40 000 лв. съответства на претърпените от пострадалата болки и страдания.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Първите три въпроса и въпроси шести и седми, са свързани с мотивите на въззивния съд за предприета правомерна спасителна маневра от единия участник в ПТП /водача на лекия автомобил „Ф. Г. / и формирания извод за изключителна вина на водача на другия автомобил /лек автомобил „Шкода“/, които са от значение за поддържания от касатора довод, че вина за настъпване на ПТП има единствено водачът на лекия автомобил „Фолксваген“, поради което не следва да се ангажира неговата отговорност като застраховател на гражданската отговорност на водача, управлявал автомобила „Шкода“.

Константна е практиката на ВКС, че спасителната маневра, като действия, които водачът на едно МПС извършва за изменение посоката на движението, не е правно регламентирана, а необходимостта от извършването на такава възниква при критична ситуация и има за цел да предотврати произшествие. Спасителната маневра е правомерна, когато водачът се намира в състояние на крайна необходимост – тя се предприема, за да се спасят животът и здравето на хора, като при извършване на деянието се уврежда имущество. Водачът не може да се позове на крайна необходимост, когато уврежда живота и здравето на хора, като тази маневра е неправомерна, когато водачът е нарушил правилата за движение и виновно се е поставил в положение да я извърши. В практиката на ВКС се тълкува правилото на чл.20, ал.2, пр.2 от ЗДвП /съгласно което водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението/, в смисъл, че при възникнала опасност за движението, водачът на МПС има единствено задължението да намали скоростта или да спре, като той няма задължение да завива наляво или надясно с оглед избягване на аварийната ситуация. Приема се, че при настъпила смърт, извършена „спасителната маневра“ /правно нерегламентирано изменение на посоката на движение в опасната зона на спиране/ не води до отпадане на отговорността. От друга страна, в практиката на ВКС са дадени разяснения по тълкуването на закона, но конкретната преценка на фактите и обстоятелствата се извършва от решаващия съд за всеки отделен случай, поради което уеднаквяване на практиката на съдилищата, извън съществуващото тълкуване на законовите норми, не би могло да се направи. Също така в съществуващата, споделяна от настоящия състав практика /напр. в решение №29 от 30.03.2022 г. по н. д.№48/2022 г. на ВКС, НК, Трето отделение/ са коментирана вината и противоправното поведение на водачи на МПС при сходна на разглеждания спор фактическа обстановка. Прието е, че подсъдимият, който е загубил контрол върху управляваното превозно средство, е преминал от своята лента в тази за насрещно движение, с което е поставил началото на причинния процес, като до този момент водачът на насрещно движещото се средство го е управлявал правомерно. Реакцията на последния – излизане от лентата си на движение и преминаване в насрещната, е преценена като несъответна на изискванията на закона, но психологически обяснима. Поведението на подсъдимия – рязко връщане обратно в лентата за движение, е негово действие, което е задълбочило опасността за движението.

С оглед изложеното в процесната хипотеза, дори и да се приеме, че осъществената от водача на лекия автомобил „Ф. Г. спасителна маневра е била неправомерна, респективно, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение с практиката на ВКС по отношение действията на водача на лекия автомобил „Ф. Г. и правомерността на „спасителната маневра“, то касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато, тъй като крайният извод за основателност на иска не би се променил – изводът за неправомерно поведение и на водача на лекия автомобил „Шкода“ е изцяло в съответствие с цитираната практика на ВКС /наличието на която изключва приложението на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК спрямо шести и седми въпроси/, като рязкото връщане обратно в лентата за движение на този водач е негово действие, което е задълбочило опасността за движението /а не е прекъснало причинно следствената връзка, както се предпоставя със седмия от въпросите/, респективно би се достигнало до извод за наличие на независимо съизвършителство, при което водачите на МПС, съответно и техните застрахователи отговарят солидарно за причинените вреди на увредените лица.

В този смисъл и тъй като при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетите писмени доказателства, показанията на разпитания свидетел и заключението на съдебните експертизи/ и е направил собствени фактически констатации и правни изводи, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите въпроси. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищцата неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС.

С оглед изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1300 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №148 от 26.10.2021 г. по в. т.д.№468/2020 г. на АС Пловдив.

ОСЪЖДА ЗК „Уника“ АД ЕИК[ЕИК] да заплати на Т. К. Н. ЕГН [ЕГН] сумата от 1300 лв., разноски пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.