О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 50223

гр. София, 04.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№1384 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Б. В. срещу решение №305 от 10.03.2022 г. по в. гр. д.№2685/2021 г. на ОС Пловдив. С обжалваното решение са обезсилени решение №1188 от 16.07.2021 г. по гр. д.№11332/2020 г. на РС Пловдив и определение №6297 от 19.08.2021 г., постановено по същото дело по реда на чл.248 ГПК и производството по делото е прекратено като недопустимо.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №142 от 14.01.2021 г. по гр. д.№3067/2019 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение: Допустимо ли е във въззивната инстанция, в производство по оставяне на искова молба без движение, ищецът да конкретизира петитума на исковата си молба и представлява ли това изменение на иска по смисъла на чл.214, ал.1 от ГПК.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от ищцата против „Банка ДСК“ АД иск за прогласяване за недействителна клаузата за възнаградителна лихва, уговорена в т.8 от сключен между страните на 20.01.2020 г. договор за кредит за текущо потребление, като ищцата е изложила съображения, че атакуваната от нея клауза е нищожна на следните основания: поради цялостната недействителност на договора съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК /тъй като годишният процент на разходите по договора е неправилно изчислен и невярно посочен в него/; поради неравноправността на клаузата за ГПР съгласно чл.143, ал.1, т.18 от ЗЗП и чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики. Въззивният съд е констатирал, че исковата молба е нередовна, поради несъответствие между обстоятелствената й част и петитума, тъй като от една страна, в обстоятелствената част на исковата молба се излагат съображения за недействителност на целия договор и на клаузата за ГПР, а от друга, до съда се отправя искане за прогласяване за недействителна клаузата за възнаградителна лихва. Посочил е, че за да бъде редовна исковата молба в конкретния казус, искането за прогласяване недействителността на клаузата за възнаградителна лихва следва да се основава на въведени от ищцата фактически твърдения за недействителност именно на тази клауза, а в процесния случай твърденията в исковата молба са без логическа връзка с евентуален порок на клаузата за лихва, чиято нищожност ищцата претендира да се обяви, в който смисъл е и определение №60399 от 16.11.2021 г. по ч. гр. д.№4013/2021 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, постановено по идентичен казус, по който страна също е ищцата. Така с определение №1163 от 22.10.2021 г. въззивният съд е оставил без движение исковата молба, с указание до страната да посочи в какво се изразява порокът на клаузата на т.8 от сключения между страните договор за банков кредит, т. е. да посочи на какво фактическо основание се твърди, че именно тази клауза е недействителна, като е приел, че в указания едноседмичен срок, изтекъл на 15.11.2021 г., ищцата не е отстранила посочените от съда нередовности, тъй като в подадената от нея в последния ден от срока молба е посочила, че вместо предявеният по делото иск за недействителност на клаузата на т.8 от сключения между страните договор за банков кредит, предявява иск за недължимост на сумата от 12 425.81 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за кредит. С определение №1374 от 17.11.2021 г. въззивният съд е указал на ищцата, че е налице предприетото изменение на иска във въззивната инстанция, което е недопустимо с оглед императивната разпоредба на чл.214 от ГПК и повторно е оставил без движение исковата молба, като е указал на ищцата да посочи в какво се изразява порокът на клаузата на т.8 от сключения между страните договор за банков кредит, т. е. да посочи на какво фактическо основание се твърди, че именно тази клауза е недействителна. В депозираната на 02.12.2021 г. уточняваща молба, ищцата е изразила несъгласието си с въззивния съд за недопустимост на предприетото от нея изменение на иска във въззивната инстанция и е посочила, че съображенията за недействителност на възнаградителната лихва вече са изложени в предходната й молба. С протоколно определение от 16.02.2022 г. въззивният съд е оставил без уважение подадената от ищцата на 15.11.2021 г. молба за допускане на изменение на предявения иск, като с решението по делото, поради неотстраняване в срок на нередовностите на исковата молба и съобразявайки указанията в ТР №2 от 02.07.2004 г. по т. д.№2/2004 г. на ОСГК на ВКС, е приел първоинстанционното решение за недопустимо, като постановено по ненадлежно предявен иск, обезсилил е същото и е прекратил производството по делото.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

С оглед изложените в обжалваното решение мотиви, формулираният правен въпрос не е обусловил решаващата воля на съда. В съдебното решение не е изразявано становище, че е недопустимо ищцата да конкретизира петитума на исковата си молба – както бе посочено, съдът е приел, че не са изпълнени указанията му за уточняване на обстоятелствената част на исковата молба, а е предприето изменение на петитума на иска. Релевантно обаче в случая е обстоятелството, че ищцата основава претенцията си на нищожност на клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор /независимо от това какъв е петитумът на иска - дали се иска установяване на нищожност на клаузата или на недължимост на възнаградителната лихва по тази клауза в размер на 12 425.81 лв./, но е навела фактически твърдения в исковата молба, които са без логическа връзка с евентуален порок на клаузата за лихва, чиято нищожност ищцата поддържа, като нито в една от уточнителните молби /в които се преповтарят твърденията от исковата молба/ не е отстранила посочената нередовност. В този смисъл независимо от отговора, който ще се даде на формулирания правен въпрос /действително, константна е практиката на ВКС, че при нередовна искова молба не може да се осъществи преценка дали е налице изменение на иска и дали то съответства на изискванията на процесуалния закон/, крайният изход на спора не би се променил.

Ето защо и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато, поради което и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №305 от 10.03.2022 г. по в. гр. д.№2685/2021 г. на ОС Пловдив.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.