О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50214

гр. София, 28.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 350 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, [населено място] срещу решение № 661 от 4. 11. 2021 г. по в. т. д. № 2546/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 874 от 22. 06. 2020 г. по т. д. № 2569/2019 г. на Софийски градски съд, VI-23 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Сейл комерс“ АД иск за връщане на сумата от 67 854, 19 лева, получена без основание гаранция по ЗГВБ /отм./ по депозитна сметка в евро с IBAN [банкова сметка] в „КТБ“ АД, ведно със законната лихва за забава от 29. 11. 2019 г. до окончателното плащане на сумата.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че изводът на съда за липса на предоставени от банката на ответника – вложител привилегировани лихвени условия противоречи на материалния закон, доколкото според императивната норма на чл. 57, ал. 1 ЗКИ „КТБ“ АД е имала право да предоставя депозити само съобразно параметри, посочени в скалата, приложима за съответния период. С чл. 3, ал. 1 от Скалата за лихвените проценти на банката, на която се позовавал съдът, се уреждала специална процедура за сключване на индивидуални договори в отклонение от обявените от банката условия, с по-висок лихвен процент – 10 % на годишна база, поради което влоговете, чиито лихвени условия били определени по посочения начин /на индивидуална основа/ били извън обхвата за защита на ЗГВБ /отм./. Според касатора именно това изключение визирала разпоредбата на т. 11 от Приложение I на Директива 94/19/ЕО. Касаторът оспорва извода на въззивния съд за пряко приложение на чл. 7, §. 2 вр. т. 11 от Приложение І към посочената разпоредба от Директива 94/19/ЕО, като излага съображения, че в случая не е налице хипотезата на неправилно транспониране на разпоредбата. П,оддържа, че с приемането на изключението по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./ българският законодател е постигнал преследвания от директивата резултат, като е изключил от гаранцията депозитите с привилегировани лихвени условия, които винаги водят до влошаване финансовото състояние на банката. При условията на евентуалност – ако не се възприеме горното разбиране касационният жалбоподател излага доводи, че разпоредбата на директивата не е достатъчно ясна и безусловна, за да се приложи пряко от националния съд. Твърди, че въззивният съд е разпределил неправилно доказателствената тежест по предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и в противоречие с процесуалните правила не е допуснал поисканата от касатора съдебно-счетоводна експертиза.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Може ли съдът да откаже събирането на доказателства, които са относими към правилното решаване на спора съобразно определения от страните предмет на делото?; 2. Длъжен ли е в мотивите на решението си въззивният съд да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните в тяхната съвкупност и на всички релевантни доказателства, събрани по делото?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК доказателства, които не са събрани от първата инстанция поради процесуални нарушения?; 4. Как се разпределя доказателствената тежест при предявен иск за връщане на недължимо платено с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД?; 5. Длъжен ли е съдът да приложи пряко разпоредба на директива, която не е ясна и безусловна и която се нуждае от допълнително тълкуване?; 6. Налице ли е процесуално нарушение на националния съд, когато тълкува разпоредба на правото на Европейския съюз, която е от значение за правилното решаване на делото, без да е налице произнасяне от Съда на Европейския съюз?; 7. Разпоредбата на т. 11 от Приложение I към Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 относно схемите за гарантиране на депозити /отм./ в частта й „които са спомогнали за влошаване на финансовото й състояние“ достатъчно ясна и безусловна ли е, за да може да породи директен ефект по смисъла на практиката на Съда на Европейския съюз?“ По отношение на първите четири въпроса се изтъква противоречие на въззивния акт с практиката на ВС и ВКС. Касаторът се позовава на решения на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о., гр. д. № 980/2011 г., II г. о., гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., гр. д. № 408/2011 г., I г. о., гр. д. № 209/2017 г., I г. о., т. д. № 2780/2018 г., I т. о., гр. д. № 1347/2010 г., I г. о., без да заявява с кой от въпросите от първи до трети свързва цитираната практика. Твърди, че произнасянето на въззивния съд по четвърти въпрос противоречи на ППВС № 1/1979 г. и на решение по т. д. № 141/2012 г. Досежно въпросите по т. 5 и 6 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се прави позоваване на практиката на СЕС – решения по дела С-26/62, С-14/83, С-6/90 и С-9/90. Последния въпрос касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради липса на формирана практика на ВКС.

Ответникът по касационната жалба „Сейл комерс“ АД, [населено място] е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за съществуване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Софийски апелативен съд е приел, че между страните по делото не съществува спор, че между „КТБ” АД и „Сейл комерс“ АД е бил сключен договор № 32110 от 04. 04. 2013 г. за индивидуален срочен депозит на сумата от 1 209 249,64 евро за 6 месеца, като с анекс № 1 от 02. 10. 2013 г. депозитът бил подновен за нов срок от 6 месеца, считано от 04. 10. 2013 г. и начислената лихва била капитализирана към авоара по депозитната сметка; върху депозираната сума банката начислявала лихва в размер на 6 % годишно; с анекс към договора от 13. 06. 2014 г., с оглед изтеглени от ответника 200000 евро, страните се съгласили, че за останалата сума по депозита условията остават непроменени.

Решаващият състав на въззивния съд е установил, че към датата на сключване на процесния договор с приложенията към него при „КТБ” АД е действала Скала на стандартните лихвени проценти, които банката прилагала към привлечените средства от клиенти; съгласно Раздел ІІ – „Лихви по срочни привлечени средства”, т. 2 - „Стандартен срочен депозит за юридически лица и еднолични търговци” лихвените проценти за депозит в евро при срок на депозита от 6 месеца били определени на 3,75 % за валутни единици от 10 000 евро до 250 000 евро; в чл. 3, ал. 1 от Раздел ІІІ - „Условия за олихвяване на скалата”, освен посочените в раздели І и ІІ стандартни лихвени проценти, било предвидено, че банката може да начислява по привлечени средства от клиенти лихвени проценти до 10% на годишна база, за което сключвала индивидуални договори.

Въззивният съд е констатирал, че с писмо вх. № 8381/27. 08. 2014 г. ответникът е поискал от квесторите на „КТБ” АД да прекратят депозита в банката в размер на 1 082 686,94 евро и да се погаси главницата по договор за кредит от 12. 12. 2013 г., както и натрупаната до тогава лихва, като остатъкът да се прехвърли по разплащателна сметка, като по делото не е съществувал спор на страните, че прихващането е било прието от квесторите и осчетоводено. Решаващият състав е приел, че квесторите на банката, при съобразяване на извършеното прихващане, определили, че задължението към ответното търговско дружество е в размер на левовата равностойност от 76501,98 лева, като на 15. 12. 2014 г. сумата била заплатена на ответника от ФГВБ; вземането на суброгиралия се в правата на ответника ФГВБ било прието в производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД, като след извършено разпределение на ищеца са били платени 11,304 % от общия размер на приетите в производството по несъстоятелност вземания при ред на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН.

Въз основа на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза съставът на апелативния съд е установил, че размерът на начислената лихва по депозитната сметка на ответника за периода от 04. 04. 2013 г. до 06. 11. 2014 г. е в общ размер на 74178, 44 евро, като на 04. 10. 2013 г. е направено олихвяване в размер на 36227,49 евро, на 04. 04. 2014 г. - в размер на 37365,81 евро и на 24. 09. 2014 г.- в размер на 535,14 евро.

При тази фактическа установеност въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с процесния договор за индивидуален срочен депозит банката не е предоставила на ответника привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените такива и не е налице изключението по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./ Изложил е съображения, че в чл. 3.1., раздел ІІІ от Скалата на „КТБ” АД са били предварително обявени условията, че освен стандартни лихвени проценти, банката може да начислява по привлечени средства от клиенти лихвени проценти до 10% на годишна база, за което сключва индивидуални договори, като уговорената с ответника годишна лихва от 6 % не е превишавала максимално обявените лихвени проценти за годишна база. Изразил е становище, че се касае до предварително обявено от банката условие, като е без значение обстоятелството за индивидуално договаряне на конкретния процент с вложителите, доколкото не се превишават максимално обявените 10 %. С оглед изложеното решаващият състав на САС е счел за неоснователни твърденията на ищеца, че уговорените по влога на ответника лихвени проценти се различавали драстично от предлаганите от банката, както и че процесната сума била изключена от обхвата на Директива 94/19/ЕО и ЗГВБ /отм./.

Само за пълнота на изложението въззивният съд е посочил, че в случая не е налице и последният елемент от фактическият състав на чл. 7, § 2 от Директива 94/19/ЕО, а именно ползваният от вложителя лихвен процент да е спомогнал за влошаване на финансовото състояние на банката, с която е бил сключен договорът за влог /т. 11 от Приложение І от директивата/. Изтъкнал е, разликата между лихвените проценти, за които се твърди, че са привилегировани, и обявените стандартни такива е 2,25 %(6% - 3,75%), съответно при депозит от 1 209 249,64 евро и годишна лихва от 2,25 % се получава сумата от 27 208,12 евро, която при безспорно установена отрицателна стойност на собствения капитал на банката в размер на минус 3 745 313 000 лева е очевидно незначителна и е много малко вероятно да е спомогнала за влошаване финансовото състояние на банката.

Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По отношение на въпросите по т. 1 и т. 3 от изложението на касатора не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Поставените от касатора първи и трети въпрос са свързани с отказа на състава на САС да допусне поисканата от касатора въззивник съдебно-счетоводна експертиза и така както са формулирани представляват оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд, съответно основания за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Оставеното без уважение искане на въззивника за допускане на счетоводна експертиза е направено във връзка с констатацията на въззивния съд за непълен доклад по делото и дадената възможност на ищеца да предприеме процесуални действия по посочване на доказателства, че уговореният по влога на ответника лихвен процент е спомогнал за влошаване финансовото състояние на „КТБ“ АД /н./. Съставът на апелативния съд е приел, че поставените въпроси в молбата на въззивника нямат значение за правилното решаване на делото, доколкото се отнасят до основанието /неплатежоспособност/ за откриване производството по несъстоятелност по отношение на банката, установено с влязлото в сила решение на съда по несъстоятелността, а не до релевантния въпрос дали приложените лихвени проценти са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на банката. Въпросите на касатора са въведени в контекста на доводи, че част от формулираните в молбата за допускане на експертиза задачи са касаели именно последните посочени обстоятелства, а останалата част от тях са имали за цел изясняване привилегирования характер на лихвените условия по влога на ответника. В този смисъл с тях се оспорва правилността на извършената от въззивния съд преценка за неоснователност на доказателственото искане на въззивника касатор в настоящото производство, поради което въвеждането им не може да мотивира достъпа до касация.

Въпросът по т. 2 от инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване като относим към правомощията на въззивната инстанция е обуславящ за изхода на спора. По отношение на него обаче не се установява поддържаното селективно основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1, т. 2 и т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички допустими и относими доказателства, ангажирани по делото, при съобразяване въведената с чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствена тежест и допустимите според ГПК доказателствени средства, както и да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, формирайки свои правни изводи по съществото на спора и по приложението на закона. Съгласно последователната, трайно установена практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, за да формира извод, че не е налице забраната за изплащане на гарантираните размери на влоговете в банките по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./, доколкото с процесния договор за индивидуален срочен депозит банката не е предоставила на ответника привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените такива. Освен това касаторът не сочи кои доказателства и доводи на страните са останали необсъдени във въззивното решение, като по повод на въпроса по т. 2 отново се позовава на несъответстващ на процесуалните правила отказ на въззивния съд да допусне счетоводна експертиза.

По въпроса относно разпределението на доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е налице задължителна практика на ВС – ППВС № 1/1979 г. и последователна практика на ВКС, изразена в постановени по реда на чл. 290 ГПК от ВКС решения, между които са цитираното от касатора решение № 189 от 4. 02. 2014 по т. д. 141/2012 г., І т. о. и известните на състава решение № 556/13. 07. 2010 г. по гр. д. № 46/2009 г., I г. о., решение № 29 от 28. 03. 2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., решение № 21 от 23. 04. 2013 г. по гр. д. № 1456/2011 г., IV г. о. и решение № 148 от 6. 02. 2017 г. по т. д. № 2637/2015 г., ІІ т. о. В нея се приема, че по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. В хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника - да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума. Първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание изцяло или отчасти е нищожно, с оглед посочените от него факти, които го опорочават. При въведени твърдения на ищеца, той следва да докаже и че основание за получаването не е съществувало. Твърденията на ищеца Фонд за гарантиране на влоговете в банките по исковата молба са били, че исковата сума представлява изплатена гаранция по ЗГВБ /отм./ по индивидуализирана депозитна сметка в евро в „КТБ“ АД на ответника и същата е получена без основание, тъй като „Сейл комерс“ АД не е имал право на гаранция по депозита на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./ с оглед предоставените му привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от банката / текущ годишен лихвен процент в размер на 6 % при обявен от банката стандартен лихвен процент за 6-месечен срочен депозит в евро за юридически лица в размер на 3, 5 %/. С оглед така въведените от ищеца твърдения за несъществуване на основание за получаване на гаранцията по ЗГВБ /отм./ от ответника поради наличието на предвиденото в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ /отм./ изключение, решаващия извод за неоснователност на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, доколкото не се установява да е налице фактическият състав по посочената разпоредба от ЗГВБ /отм./, не се явява в отклонение от цитираната практика на ВС и ВКС по процесуалния въпрос по т. 4 от изложението, съответно не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последните три въпроса от изложението на касатора относно директния ефект на разпоредбите на правото на ЕС и предпоставките за пряко приложение на разпоредба на директива, в частност на разпоредбата на чл. 7, пар. 2 вр. т. 11 от Приложение І към посочената разпоредба от Директива 94/19/ЕО не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са поставени във връзка с изложените от въззивния съд съображения, че в случая не е налице последният елемент от фактическия състав на чл. 7, § 2 от Директива 94/19/ЕО, чиито разпоредби са въведени със ЗГВБ /отм./ съгласно § 1а от ДР на същия, а именно ползваният от вложителя лихвен процент да е спомогнал за влошаване на финансовото състояние на банката, с която е бил сключен договорът за влог /т. 11 от Приложение І Списък на изключенията, посочени в чл. 7, § 2- Депозити, за които вложителят на индивидуална основа е ползвал от същата кредитна институция проценти и финансови отстъпки, които са спомогнали за влошаване на финансовото й състояние/. Касае се обаче само до допълнителни аргументи на съда, които са изложени наред с вече изтъкнатия основен довод на решаващия състав, че на ответника не са били предоставени привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от банката такива. Следователно касационно обжалване по повод на последните три въпроса на касатора, които не са единствено обуславящи изхода на делото, не може да се допусне.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.

С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2600 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 661 от 4. 11. 2021 г. по в. т. д. № 2546/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.

ОСЪЖДА Фонд за гарантиране на влоговете в банките, Булстат:[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на „Сейл комерс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] разноски в размер на 2600 лв. /две хиляди и шестстотин лева/.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.