О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50144
[населено място], 17.03.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№710/22г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. С. Д., чрез дъщеря-пълномощник С. Б. Д., срещу решение №10551/08.11.2021 г. по гр. д.№3590/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №3661/10.05.2019г. по гр. д.№10069/17г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са уважени предявените от „Първа инвестиционна банка“АД срещу Б. С. Д. искове по чл.422 ГПК, като е признато за установено, че същият дължи на банката сумата 13 350 евро, представляваща просрочена главница по договор за банков кредит от 14.10.2013г., сумата 3 581,78 евро договорна лихва за периода 31.08.2014г. – 07.11.2016г., сумата 162,36 евро – застрахователна премия и сумата 200,25 евро – такса за управление, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.11.2016г. , за които суми е издадена на 02.12.2016г. заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. д.№67248/16г. на Софийски районен съд.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материална незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа се искане за отмяна на решението на САС и отхвърляне на предявените срещу касатора искове.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, които счита за осъществени с въпросите:
1.а. Може ли съдът при оспорване получаването на процесните суми от страна на кредитополучателя по договор за банков кредит да приеме, че банката е изпълнила задължението си за предоставяне на уговорените в договора парични суми и че същите са усвоени от кредитополучателя чрез картова разплащателна сметка – посредством тегления на банкомат и пос-терминал, при условие, че в договора за банков кредит не е уговорен такъв начин на усвояване на сумите, нито е сключван договор за издаване на кредитна карта по чл.25 ал.5 от Наредба №3/16.07.2009г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти и чл.40 ЗПУПС, действал през процесния период, нито е налице приемо-предавателен протокол за предоставяне на кредитна карта на кредитополучателя? 1.б. Ако се приеме, че процесните суми са предоставени на разположение под някаква форма на кредитополучателя, но банката не е положила дължимата грижа да защити сметката и да удостовери, че процесните суми са получени именно от кредитополучателя, то същата може ли да черпи права от собственото си противоправно поведение и да иска заплащане на ненадлежно предоставени суми? При разрешаването на тези въпроси касаторът твърди, че въззивният съд се е отклонил от даденото от ВКС разрешение в решение №10/19.07.2016г. по т. д.№3386/14г. на първо т. о. на ВКС;
2. Счетоводните записвания на банките ползват ли се с материална доказателствена сила и може ли съдът да приеме, че банката е изпълнила задължението си за предоставяне на сумите по договор за банков кредит само въз основа на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена единствено по счетоводните записвания в счетоводството на банката, без наличието на първични счетоводни документи? По този въпрос се поддържа, че е налице противоречие с разрешенията, дадени в определение №141/07.04.2017г. по гр. д.№2383/16г. на второ г. о. на ВКС и в решение №88/11.06.2015г. по гр. д.№4559/14г. на четвърто г. о. на ВКС;
3. Следва ли съдът да приложи последиците на чл.161 ГПК, когато страната е била задължена да представи документи по реда на чл.190 ал.1 ГПК, но немотивирано не го е направила /не се е явила в съдебно заседание, не е изложила твърдения защо не ги представя в отговор на процесуалното действие/? Дължи ли съдът произнасяне по непредставянето на документите, които страната е била задължена да представи? Във връзка с така поставените въпроси касаторът се позовава на задължителните указания в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г. и ППВС №1/1985г., както и на разрешенията в решение №190/25.01.21г. по гр. д.№4079/19г. на четвърто г. о. на ВКС;
4. Приложимо ли е задължението за съставяне на първични счетоводни документи за банковите институции, предвидено в чл.7 ал.5 ЗСч в редакцията, действала през процесния период: „Издаването на първичен счетоводен документ по ал.1, освен в случаите, когато получателят не желае или когато това е предвидено в нормативен акт, не е задължително, когато: 1. Стопанската операция е документирана с фискална касова бележка, издадена от фискално устройство по ред, определен с наредба на министъра на финансите или с ценна книга, издадена по реда на Наредбата за условията и реда за отпечатване и контрол върху ценни книжа и 2. Получател по нея е физическо лице, което не е търговец“? Приложимо ли е задължението за съставяне на първични счетоводни документи по същата разпоредба ако сключеният банков договор за кредит е квалифициран от съда като овърдрафт /ипотечен, уговорен да се отпусне по разплащателна сметка, с конкретен погасителен план и лихва, определяна както при овърдрафт/? Сочи се, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в смисъл, обратен на дадения отговор в решение №10/19.07.2016г. по т. д.№3386/14г. на първо т. о. на ВКС. Допълнително касаторът се позовава и на наличието на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поддържайки, че отговорът на въпросите би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.;
5. Налице ли са условията за извършване на прихващане между кредитор на дружеството-длъжник по ЗОЗ и заложния кредитор, когато последният се е удовлетворил със заложеното предприятие в цялост по реда на чл.46 ал.1 ЗОЗ? Считайки, че дружеството „Месни продукти“ЕООД, длъжник на касатора по установено по съдебен ред негово вземане, е дъщерно дружество спрямо банката-ищец, с оглед наведените от него твърдения за удовлетворяването с търговското му предприятие, осъществено по реда на ЗОЗ, касаторът се позовава на дадени разрешения в решение от 16.06.2011г. по съединени дела Т-208/08 и Т-209/08 на СЕС, с което обосновава искането си разглеждането на делото пред касационната инстанция да бъде допуснато при хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Позовава се и на основанието за допускане по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като твърди, че отговорът на въпроса би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът „Първа инвестиционна банка“АД, представляван от юрисконсулт В. В., е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.
Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено от доказателствата по делото, че на 14.10.2013г. между страните по спора е бил сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е предоставила и дала право на Б. Д. да ползва кредит при условията на овърдрафт при максимално допустим размер на дебитно салдо 13 350 евро по конкретно индивидуализирана с IBAN разкрита разплащателна сметка при срок за ползване на овърдрафта до 29.10.2018г. и краен срок за погасяване – 01.11.2021г. и при конкретно уговорена възнаградителна лихва.Съобразявайки заключението на допуснатата по делото счетоводна експертиза, изготвено на базата на материалите по делото и отчет по разплащателната сметка на ответника, посочена в договора, съдът е приел за установено, че към 13.10.2013г. салдото по последната е било нулево, след което са регистрирани тегления на суми в брой на банкомат и извършвани плащания на пос-терминал до достигане на кредитния лимит на 31.08.2014г., с което кредитът е бил окончателно усвоен, без да са налице данни за извършени каквито и да било погашения. Зачетени са като компетентно дадени пред съда и обясненията на вещото лице в откритото съдебно заседание, според които, с оглед характера на договора /овърдрафт/, превод на определената в договора сума не се извършва, като парите не се намират в сметката на кредитополучателя, а под „усвояване на кредита“ следва да се разбира, че последният има правото да разполага с парични средства, извършвайки разплащателни операции с картата си до достигането на уговорения лимит. Тези обяснения, подкрепящи се и от клаузата на чл.1 б.“ж“ от Общите условия към договора за кредит, с които ответникът изрично е декларирал, че е запознат, са мотивирали съда да приеме направеното от последния възражение за липса на документи, установяващи постъпването на сумата по кредита по сметката му за неоснователно.С оглед данните, че към и след 31.08.2014г. /когато е бил достигнат кредитният лимит/ по сметката не са били извършени погасявания, съдът е приел, че от м. януари /с оглед клаузата на чл.10.3 и чл.10.1.2а от ОУ – забава от 150 дни/ за банката е възникнало правото да се позове на предсрочна изискуемост на кредита, което тя е направила с връчена по реда на чл.47 ал.1 ГПК нотариална покана до длъжника . Изложени са от съда аргументи за редовност на връчването чрез залепване на уведомление, въз основа на които е направен извод за настъпила преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение предсрочна изискуемост на кредита. Размерите на неплатените главница и начислена договорна лихва, съдът е приел за установени на базата на направените в заключението на вещото лице констатации и изчисления.За неоснователно е намерено възражението на ответника-въззивник, че извлечението от счетоводните книги на банката е незаконосъобразно съставено, доколкото същото е било изготвено от нейни длъжностни лица, посочени поименно и с положени върху него техни подписи за удостоверяване на съдържащите се в него данни; същото съдържа пълна индивидуализация на договора, длъжника, настъпилата изискуемост, размера на отделните задължения по договора, общия им сбор и периодите, за които са начислени. Клаузата, с която е уговорен определен размер на възнаградителната лихва по договора, представляваща и цена на услугата, съставът е приел за валидна, противно на възражението на въззивника за нейната нищожност, с мотиви, че същата ясно определя престацията, по която страните индивидуално са постигнали съгласие, не противоречи на закона и не е неравноправна. Обратни изводи са направени по отношение на клаузите, предвиждащи право на банката на едностранна промяна на размера на лихвения процент, но нищожността им е отчетена като ирелевантна, предвид липсата на данни тези клаузи да са били привеждани в изпълнение от страна на кредитодателя. Въз основа на тези съображения съставът на апелативния съд е направил извода си за дължимост на сумите за главница и договорна лихва, за които е издадена заповедта за изпълнение. По направеното от ответника възражение за погасяването им с направеното от него извънсъдебно изявление за прихващане с негово вземане към дружеството „Месни продукти“ ЕООД, чрез продажбата на чието търговско предприятие се твърди крадитодателят да се е удовлетворил за свое вземане по реда на ЗОЗ, съдът е формирал също извод за неоснователност. Посочил е, че при хипотеза, обхващаща твърдените от ответника факти, не са налице две насрещни вземания, каквото е едно от изискванията за прилагането на чл.103 ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК , съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол.
Първият от формулираните от касатора въпроси /1.а./, освен че се основава на факти по делото, което го лишава от правен характер, представлява и тяхна невярна интерпретация. Съдържащото се в него твърдение, че в договора не е уговорен начин на усвояване на сумите, съответен на поетото от банката задължение, противоречи на обективното му съдържание, според чиято клауза на чл.1 банката предоставя и дава право /а не сума/ на кредитополучателя да ползва кредит при условията на овърдрафт по негова разплащателна сметка при конкретно определен максимално допустим размер на дебитното салдо, като начинът на усвояване е изрично дефиниран в т.1.1 б.“ж“ от ОУ към договора, според която ползването е под формата на превишаване наличността по разплащателната сметка /която е била с първоначално нулево салдо/ до достигане на максимален размер на надвишението /13 350 евро/. Несъответно на твърденията, доводите и възраженията на страните във връзка с обстоятелствата по делото, очертаващи спорния предмет, е и позоваването във въпроса на разпоредбите на Наредба №3/2009г. и на ЗПУПС, доколкото разглежданият по делото вид договор за кредит не е такъв за кредитна карта. При тези констатации следва да бъде направен извод, че така формулираният от касатора въпрос не отговаря на общото изискване за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде извършван анализ на цитираната от него съдебна практика в обосноваване приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Аналогично заключение може да бъде направено и по отношение на въпрос 1.б., съдържащите се в който твърдения за обстоятелства изобщо не са били въвеждани в предмета на спора, нито съдът се е произнасял в един или друг смисъл по тях. Видно от отговора на исковата молба и от отговора на допълнителната такава, липсват навеждани от ответника твърдения, че друго лице, освен титуляра на сметката, какъвто е ответникът, е ползвало дебитната карта по разплащателната сметка, като е извършвало тегления на суми от банкомат и плащания на пос-терминал и банката е била уведомена по някакъв начин, че това става без неговото съгласие. Поддържаната с оспорванията защитна теза на ответника е била, че сумите не се дължат, поради направено от ответника извънсъдебно изявление за прихващане; че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по кредита;че определени клаузи от договора са нищожни ; че извлечението от сметката, на базата на което е издадена заповедта за изпълнение, не отговаря на изискуемото съдържание по чл.60 ал.2 ЗКИ; че вземанията на банката не са в претендирания от нея размер. Въпросът не само че не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК, но и с него не се сочи допълнителна предпоставка по смисъла на чл.280 ал.1 т. т.1-3 ГПК.
Вторият въпрос не е бил разрешаван от въззивната инстанция в мотивите на обжалваното въззивно решение по обуславящ изхода на делото начин. Въпросът е свързан с поддържано едва пред въззивната инстанция възражение за липса на първични счетоводни документи, удостоверяващи, че банката реално е предоставила сумата по кредита на кредитополучателя и че са извършвани тегления и плащания до размер на уговорената в договора сума. За да приеме за установен факта, че кредитът е усвоен, съдът се е позовал не само на заключението на вещото лице, но и на характера на кредитното правоотношение, като такова за овърдрафт по смисъла на дефиницията, предвидена в клауза от Общите условия, с които кредитополучателят се е съгласил и приел, според която при кредит овърдрафт определената в договора сума не се предоставя като налична по сметката му, а същият получава право да се разпорежда с неналични по нея средства на банката до определен лимит. Приел е, че усвояването от друга страна е удостоверено с отчета за движението по сметката, по който вещото лице е работило, за да констатира, че към 30.08.2014г. кредитният лимит е достигнат чрез извършени тегления на суми на банкомат и извършвани плащания на пос-терминал. Дори да се приеме за релевантен поставения от касатора въпрос във връзка с този извод на въззивния съд, не може да се заключи, че е налице допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Определението, посочено от касатора във връзка с този въпрос, е постановено по реда на чл.288 ГПК, поради което не представлява съдебна практика по смисъла на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното по това дело решение не дава отговор на поставения въпрос така, както е конкретизиран, доколкото касае спор между търговец и трето лице за собственост върху движима вещ, а не счетоводни записвания, свързани с банкови операции. Решението по гр. д.№4559/14г. също не може да бъде отнесено към настоящия случай, поради факта, че е постановено по спор между физическо лице и търговско дружество в различна от настоящата хипотеза, по която е прието неправилно осчетоводяване на изтеглени от физическото лице от сметка на дружеството суми, като заприходени в касата му само на базата на банковите нареждания за плащане и без налични приходни касови ордери. В случая се касае до отразяване от банката на операции по теглене от титуляра на сметката на парични суми от банкомат и плащания на пос-терминал към трети лица, които се регистрират чрез съответните електронни устройства, без да съществува изискване банката да съставя съответни първични счетоводни документи по смисъла на чл.4 от ЗСч. Касаторът не сочи на какви конкретни първични счетоводни документи следва да бъде основан отчетът за извършените от него банкови операции, нито е направил по делото конкретно искане за представянето им. Поради това и този въпрос не би могъл да обоснове допускане на касационния контрол.
Третият въпрос /и в двете му части/, който е от процесуално-правен характер, също не може да обуслови позитивно за касатора произнасяне в настоящата фаза от производството, тъй като неприлагането на последиците на чл.161 ГПК от страна на съда не е обусловило крайния изход на спора. Въззивният състав не е приел, че искът е основателен, въпреки непредставянето на документ за предоставянето на сумата по кредита от страна на банката, а е игнорирал това бездействие на страната /при задължаването от първоинстанционния съд/, с оглед изрично поддържаното от нея становище за характера на договора за овърдрафт, при който услугата не предполага фактическо предоставяне на суми по сметката, а предоставяне на право титулярът да разполага с такива над съществуващата наличност по нея. Поради изложеното и цитираната в обосноваване приложението на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК съдебна практика не следва да се обсъжда.
Изложеното по отношение на предходните два въпроса е относимо и към четвъртия поставен от касатора въпрос. Соченото във връзка с поддържаното допълнително основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК решение по т. д.№3386/14г. на първо т. о. на ВКС е постановено в хипотеза на сключен договор за издаване на кредитна карта, а не за кредит овърдрафт, поради което не може да обоснове приложението на тази разпоредба. Не може да бъде направен извод за наличие и на евентуално сочената допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението си касаторът само е цитирал законовия текст, без да излага съображения за необходимост от тълкуване по причините и с целите, посочени по-горе.
Не отговаря на общия критерий за допустимост и последният от въпросите по изложението на касатора. Решаващият извод на въззивния съд, с който е прието, че направеното от него извънсъдебно изявление за прихващане не е породило правни последици, е основан на аргумента, че вземането на банката от ответника-кредитополучател и вземането на последния от трето за спора лице – търговското дружество „Месни продукти“ ЕООД не са насрещни, а изискването двете вземания – прихващащото и прихващаното да са насрещни, е елемент от фактическия състав на чл.103 ал.1 ЗЗД, липсата на който прави прихващането невъзможно. Във връзка с този извод обуславящ би бил правният въпрос дали при насочване изпълнението за удовлетворяване на вземане на заложния кредитор върху търговското предприятие на длъжника - залогодател по реда на ЗОЗ, задълженията на последния преминават в патримониума на заложния кредитор, за да биха могли да бъдат прихванати като насрещни срещу вземания на други кредитори от заложния длъжник. Формулираният вместо това въпрос под т.5 от изложението е неясен, тъй като изобщо не визира вземания, подлежащи на прихващане, а преценка за наличие на условията за извършването на такова принципно се прави за всеки отделен случай според конкретните обстоятелства, характеризиращи съответния казус, поради което общозначим и в други случаи отговор не може да бъде даден на въпроса. Същевременно, според разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма нито правото, нито задължение да формулира и се произнася по правен въпрос, който счита за релевантен, ако такъв не е поставен от страната, оспорваща въззивното решение, като може само да прецизира вече формулиран такъв. По начина, по който касаторът в случая е формулирал въпроса си, изменението му от настоящия състав в посочения смисъл не би представлявало уточняване, а поставяне на изцяло различен от неговия въпрос, което е недопустимо. Решението на СЕС, на което се позовава касаторът в обосноваване приложимостта на предпоставката на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, е неотносимо, тъй като касае отношения между дружества, едното или част от които са дъщерни на друго, възникнали във връзка с осъществяването на финансовата им отчетност. Повече от очевидно е, че такава конструкция не съответства на отношенията между банка – заложен кредитор и неин заложен длъжник, а още по-малко решението има отношение към въпроса за прихващане на вземания на банката и на трето лице от този длъжник. Позоваването на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с този въпрос е отново бланкетно и не обосновава друг извод относно изхода на делото в настоящата фаза на производството пред ВКС.
Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №184/10.12.2021 г. по т. д.№374/2021 г. на Апелативен съд Варна.
ОСЪЖДА Б. С. Д. с [ЕГН] и адрес [населено място] [улица] вх.В ап.11 да заплати на „Първа инвестиционна банка“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 200 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: