О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50172
София, 16.03.2023 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: Е. С.
Членове: Ирина Петрова
Десислава Добрева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 1191 по описа за 2022 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ срещу решение № 101 от 09.12.2021г. по в. гр. д.№ 232/2021г. на Окръжен съд Ямбол, с което е потвърдено решението по гр. д.№ 600/2021г. на Районен съд Ямбол за осъждането на „НББАЗ“ да заплати на основание чл.511,ал.3, във вр. с чл.511,ал.1,т.2 КЗ, във вр. с чл.45 ЗЗД на всеки един от ищците К. К. К., Т. К. К., С. К. П. и Н. К. С. суми в размер на по 25 000лв., съставляващи разликата до пълния заявен размер на вземане от по 30 000лв., при уважени с влязло в сила решение частични искове за суми от по 5 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат им П. К. Т., настъпила при пътно произшествие от 03.08.2018г., ведно със законната лихва от 06.05.2019г.
В касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на решението на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Оспорва се правилността на извода на въззивната инстанция по отношение на наведеното в процеса възражение на ответното дружество за съпричиняване на пътната злополука от загиналия родственик на ищците. Касаторът поддържа, че влязлата в сила присъда в гражданската й част - с която делинквентът е осъден да заплати на основание чл.45 ЗЗД на всеки един от ищците обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 30 000лв., не се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо НББАЗ. Акцентира, че в присъдата по н. о.х. д. № 313/2018г. на ОС Ямбол, с която делинкветнът е осъден на основание чл.45 ЗЗД да заплати на ищците обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на брат им в размер на по 30 000лв. и в решение № 259 от 16.12.2020г. по в. гр. д.№ 487/2020г. на ОС Ямбол, с което са уважени частичните искове (предявени в размер на по 5 000лв., частично от 30 000лв.), при преценката за размера, за който исковете са уважени, не е определена степен на съпричиняване от загиналия. Поддържа, че присъдата е задължителна досежно решените от наказателния съд въпроси, включени в състава на престъплението - чл.414 НПК, а в конкретния случай обемът на вредите не е част от състава на престъплението, поради което размерът на обезщетението, което делинквентът е осъден да заплати, няма сила на пресъдено нещо спрямо НББАЗ. Поддържа, че същите съображения са относими и към размера на съпричиняването, който въпрос изобщо не е обсъждан, нито е отчетена степен на допринасяне от наказателния съд при решаване на въпроса за размера на търпените от ищците неимуществени вреди. Възразява, че оценката на поведението на пострадалия не е част от фактическия състав на престъплението, мотивите по този въпрос не са обвързващи и този въпрос може да бъде пререшаван в настоящия процес. Излага и втора група съображения по отношение несъгласието си с приетия размер за обезщетяване на претендираните вреди. Поддържа, че при уважените частични искове, въпросът за разликата - остатъка от вземането на ищците за обезщетение за неимуществени вреди, подлежи на самостоятелно разглеждане, доказване и решаване в настоящото дело. Счита, че въззивната инстанция неправилно е приложила ТР №1/23.12.2015г. по тълкувателно дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС и неправилно е вложила друг смисъл, като е пропуснала да отчете, че даденият от ОСТК отговор „В производството по пряк иск обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума“, сочи еднозначно на извода, че размерът на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД и застрахователната сума по договора, са само горната граница на отговорността на застрахователя. Позовава се и на разпоредбата та чл.493а, ал.4 КЗ. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете със законните последици.
В писмен отговор ищците оспорват обосноваването от касатора на предпоставките за осъществяване на касационния контрол. Считат, че въпросите почиват на неоснователни твърдения на НББАЗ, както и на анализа на доказателствата, в смисъла, който жалбоподателят влага. Поддържат, че въззивното решение не е постановено в противоречие с постановките в цитираните в изложението решения на ВКС, не противоречат на ТР №1/2014г. на ОСТК и ТР №3/2016г. на ОСГТК. Оспорва се и наличието на въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Считат за неоснователна касационната жалба. Претендират се присъждане на адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на основание чл.38,ал.2 ЗЗД.
За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното:
Съставът на окръжния съд е очертал като спорни във въззивното производство въпросът относно обема на отговорността на НББАЗ при уважените в размер на по 30 000лв. с присъда срещу застрахования делинквент искове по чл.45 от ЗЗД, които имат еднороден предмет с процесните искови претенции. Като спорен е очертан и пренесеният за разглеждане в рамките на въззивното производство въпрос за съпричиняване от пострадалия на злополуката при твърдяно от ответника отсъствие, както в присъдата, така и в решението по в. гр. д.№ 487/2020 г. на ЯОС, (с което са уважени частичните искове на ищците срещу същия ответник, предявени за по 5 000лв. като част от общо вземане от по 30 000лв.) на конкретно и ясно определяне размер на съпричиняване от страна на загиналия пешеходец, от което зависи правилното определяне размера на отговорността на застрахователя за причинените на въззиваемите неимуществени вреди. Въззивната инстанция е мотивирала, че с решението по в. гр. д. № 487/2020г. на Ямболския ОС е формирана сила на пресъдено нещо по основателността на частично заявеното вземане, в чиито предели се включва основанието на иска, т. е. общите правопораждащи притезателното право факти, активната и пасивна материална легитимация на страните и съдържанието на правоотношението до съдебно признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи факти са еднакво валидни както за първоначално предявения частичен иск, така и за последващия относно остатъка до пълния размер на вземането, въззивната инстанция е приела, че правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН прави недопустимо в последващия-настоящ исков процес за остатъка от вземането, оспорването да се насочва към основанието на вземането и правната му квалификация. По тези съображения е счетено, че тезата на въззивника за незадължителност на присъдата по отношение на въпроса за неимуществените вреди, претърпени на деликтно основание - чл.45 ЗЗД, въвежда недопустими възражения против основанието на иска по чл.511, ал.2, вр. чл.511, ал.1,т.2 КЗ, спрямо което е формирана СПН в решението по частичния иск.
Въззивната инстанция изрично е мотивирала и, че решението по деликтния иск срещу застрахования няма непосредствена сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на гражданската му отговорност, респ. по отношение на НББАЗ. Позовавайки се на решението по тълкувателно дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, е обосновала, че когато обхватът и размерът на вредите, обезщетението за които е присъдено на деликтно основание, са едни и същи със заявената претенция за обезщетяване срещу застрахователя на делинквента, те имат обвързващо спрямо застрахователя действие в материалноправно отношение; че по прекия иск, застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл.45 ЗЗД е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума. Обсъдено е, че с влязлата в сила на 24.11.2018г. присъда № 139/08.11.2018г., постановена по н. о.х. д. №313/2018г. по описа на ОС Ямбол, на основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият делинквент е осъден да заплати обезщетение на всеки един от ищците за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния брат П. Т., в размер на сумата от по 30 000 лв., поради което е налице еднородност между заявените претенции за неимуществени вреди на деликтното основание и претендираното обезщетение срещу НББАЗ. В обжалваното решение съставът на окръжния съд е посочил, че съгласно съдебната практика, без значение е характерът на производството, в което е уважен искът по чл.45 ЗЗД. Чрез позоваване на решението по т. д.№ 1302/2015г. на 2 т. о. на ВКС са изложени аргументите, че решението на наказателния съд по предявения граждански иск по чл.45 ЗЗД е задължително за страните по него и съдилищата дори и в случаи на допуснати нарушения при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; че евентуални нарушения на наказателния съд не могат да бъдат преразгледани и ревизирани в производството по прекия иск или в производството по искова претенция по чл.511, ал.3 вр. чл.511, ал.1,т.2 КЗ.
По отношение на втория въведен в предмета на произнасяне от въззивната инстанция въпрос, е даден отговор, че формираната с решението по в. гр. д. №487/2020г. на Ямболския ОС сила на пресъдено нещо има правоустановяващо и преклудиращо действие по отношение на общия дял на съпричиняването в механизма на настъпилото пътно произшествие, съобразно дефинираното в решение №92/07.09.2016г. по т. д.№185/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. качество на възражението за съпричиняване като правоизключващо. Обосновано е, че като правоизключващо възражение то попада в обсега на даденото с ТР № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК разрешение.
Даден е и отговор по възражението за липса на конкретизация на размера на съпричиняване на непозволеното увреждане от пострадалия в присъдата и в решението по в. гр. д. №487/2020г. на ОС Ямбол. Възприето е, че общият дял на съпричиняването във влязлото в сила решение по частичния иск е определен на база установяванията по този въпрос в присъдата не в процентно съотношение, а като общ фактор, намаляващ размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди на гражданските ищци, в съответствие с който, за разликите над 30 000 лв. до пълните претендирани от тях размери от по 50 000 лв., гражданските искове в наказателното производство са отхвърлени; че при прецизиране както на параметрите на наказателната отговорност, така и на гражданската отговорност на подсъдимия деликвент, наказателният съд е отчел правонамаляващото значение на поведението на самия пострадал, обективно допринесло за увреждащия резултат и квалифицирано по чл.108, ал.1 ЗДвП. По тези съображения е счетено, че независимо дали се отнася до пороци в използваната методика за определяне на конкретния принос и степен на съпричиняване, което не е извършено в процентно съотношение в присъдата, тези нарушения не подлежат на корекция в производството по разглеждане на иска с правно основание чл.511, ал.3 вр. чл.511, ал.1, т.2 КЗ.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по първия въпрос, по отношение на който е въведена допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК с позоваване на решението по т. д.№ 1302/2015г. на 2 т. о. на ВКС - „Задължително ли е решението на наказателния съд по предявен в рамките на наказателното производство срещу делинквента граждански иск по чл.45 ЗЗД в частта относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди за лица, които не са страни, участници в това производство - конкретно застрахователя по ЗЗГОА (респ. НБАЗ)?“
На първо място в обжалваното решение не е застъпена тезата, че присъдата на наказателния съд, пред който е предявен граждански иск по чл.45 ЗЗД, има сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на осъдения делинквент (респ. по отношение на НББАЗ) по отношение размера на обезщетението. На второ място въззивното решение е съобразено с мотивите към т. 1 на ТР №1 от 23.12.2015г. по тълкувателно дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС „Непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и последното ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликтът. Решението по деликтния иск няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на гражданската му отговорност, но обхватът и размерът на вредите, когато са едни и същи, имат обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение. Ето защо по прекия иск, застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл.45 ЗЗД е задължен да ги обезщети застрахования делинквент, но до размера на уговорената застрахователна сума“. От възпроизведеното е видна и неоснователността на тезата на касатора, че даденото от ОСТК на ВКС разрешение е в смисъл, че размерът на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД е единствено горната граница на отговорността на застрахователя, т. е. неоснователна е тезата, че е допустима нова преценка за справедливия размер на обезщетението за неимуществените вреди.** Съгласно трайноустановената практика, отговорността на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, респ. на другите субекти, дължащи плащане, при уважен срещу причинителя на деликта граждански иск в наказателния процес, подлежи на самостоятелна преценка, но с оглед на други възражения, които са въведени от него като ответник по претенцията за плащане на обезщетение (отсъствие на застрахователно покритие, респ. на основание за ангажиране на отговорност, плащане, изтекла погасителна давност и др., каквито доводи в настоящото производство не са наведени).
Неуместно е позоваването от касатора на решението по т. д.№ 1302/2015г. на 2 т. о. на ВКС като допълнителна предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол.
Съществено за произнасянето на въззивната инстанция по предявения иск за остатъка от вземането при уважен частичен иск, е обстоятелството, че по въпроса за материалноправната легимация на ищците да получат обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на своя брат, е формирана сила на пресъдено нещо с влязлата в сила част на присъдата по иска по чл.45 ЗЗД, и с решението по частичния иск, уважен срещу НББАЗ.
Искането за допускане на обжалването по втория въпрос „Допустимо ли е в производството по предявен иск по чл.432,ал.1 КЗ срещу застраховател, респ. чл.511 КЗ срещу НББАЗ, да бъде извършвана отново преценка относно наличието на съпричиняване по чл.51,ал.2 ЗЗД в случай, че в наказателния процес е бил уважен граждански иск за обезщетение за вреди срещу делинквента?“ при въведена допълнителна предпоставка чрез позоваване на решението по т. д.№ 1104/2009г. на 2 т. о. на ВКС също не следва да бъде уважено:
1/Трайноустановената съдебна практика, формирана не само в решението по т. д.№ 1104/2009г. на 2 т. о. на ВКС, на което касаторът се позовава, но и в решенията на ВКС по т. д.№ 1873/2013г. на 1 т. о., по т. д.№ 26663/2015г. на 2 т. о., по т. д.№ 990/2017г. на 2 т. о. е, че при предявен и уважен граждански иск в наказателното производство и прието по него отсъствие на съпричиняване, в гражданския процес по предявен срещу застрахователя пряк иск е допустимо да бъде извършвана нова преценка относно наличието на принос на пострадалия по смисъла на чл.51,ал.2 ЗЗД, тъй като съгласно процесуалното правило на чл.300 ГПК, присъдата е от значение за гражданския съд само относно констатацията извършено ли е деянието и неговата правна квалификация, дали е противоправно и вината на дееца, но не и поведението на пострадалия, когато то не е елемент от фактическия състав на престъплението.
2/Принципно положителният отговор на така поставения въпрос обаче, е неприложим за спора съобразно конкретните обстоятелства и допускането на касационното обжалване по този въпрос е безпредметно, предвид правно значимия за настоящия процес факт - в конкретния случай с влязлото в сила решение № 259 от 16.12.2020г. по в. гр. д.№ 487/2020г., постановено по предявените между същите страни (НББАЗ и ищците) частични искове, окръжният съд е счел, че „приетото в наказателното производство, включително при разглеждане на гражданските искове по чл.45 ЗЗД, съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия П. Т., се е отразило върху размера на наказанието на делинквента и на определяне на отговорността му по отношение на репариране на вредите и размера на дължимото обезщетение, поради което предвид функционалния характер на отговорността на застрахователя по ЗЗГОА спрямо отговорността на делинквента, следва да бъде зачетено и в настоящото производство“. Видно е, че с влязлото в сила решение по частичния иск съдът е счел, че такова съпричиняване е отчетено от наказателния съд при присъждане на обезщетение за ищците на основание чл.45 ЗЗД и това съпричиняване е зачетено от наказателния съд.
Съществено за недопускане на обжалването е обстоятелство, че правилността на изводите на съда, постановил решението по частичния иск относно приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, включително и правилността на преценката му дали такова съпричиняване е отчетено от наказателния съд при произнасянето му по гражданския иск, както и правилността на съображенията на наказателния съд, който действително не е излагал конкретни и ясни съображения, основани на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, не може да бъде проверявана и ревизирана, тъй като това са влезли в сила съдебни актове. Правният принцип за непререшаемост на спора не може да бъде дерогиран, независимо, че при определяне на размера на наказанието като смегчаващо вината обстоятелство е посочен и „големият“ процент на съпричиняване от страна на пострадалия, а в мотивите към присъдата по отношение на гражданския иск, не са изложени конкретния съображения дали и в какъв процент степента на съпричиняване е отчетена.
3/С решение № 89 от 28.01.2020г. по т. д.№ 2741/2015г. на 1 т. о. на ВКС, е даден отговор на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато - При своевременно въведено в производството по частичния иск възражение за съпричиняване, наличието на принос на увредения към настъпване на увреждането като правно значим факт, обуславящ приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск. Съответно нито наличието на приноса, нито степента, в която пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите могат да бъдат преразглеждани в производството по иска за оставащата част от вземането. Силата на пресъдено нещо на решението в производството по уважен частичен иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане се разпростира и върху приетия за установен размер на съпричиняването, поради което съдът, разглеждащ претенцията за останалата част от обезщетението, не може да преразглежда отново въпроса за наличието на принос на пострадалия и размера на съпричиняването - разрешение, към което настоящият състав се присъединява.
Съгласно тази практика, при постановено между същите страни решение, с което наличието на принос на увредения към настъпването на увреждането, обуславящо приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД, се обхваща от СПН на решението по частичния иск - разрешение пряко приложимо към настоящия спор предвид влязлото в сила решение по уважения частичен иск на ОС Ямбол.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по третия поставен в изложението въпрос: „Доколко констатациите на наказателния съд в мотивите на присъдата обвързват гражданския съд относно съпричиняването на вредоносния резултат от страна на увредения и доказателственото значение на влязлата в сила присъда по отношение на съпричиняването?“ при въведена допълнителна предпоставка с позоваване на решението по т. д.№ 509/2009г. на 2 т. о. на ВКС и по т. д.№ 1873/2013г. на 1 т. о. на ВКС.
Въпросът е некоректен, тъй като в настоящия процес правният проблем за съпричиняването е приет за отчетен не в мотивите към наказателната част на присъдата и при определяне размера на наказанието, а при произнасянето в мотивите на присъдата по наказателното дело по отношения на предявения в неговите рамки граждански иск, т. е. в производство по чл.45 ЗЗД. По съображенията, изложени по отношение на втория въпрос, искането за допускане на обжалването и по третия е неоснователно. Същественият аргумент е, че независимо от констатациите в гражданската част на присъдата (с която е уважен иск по чл.45 ЗЗД), по отношение на съпричиняването, приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД в производството по настоящия спор следва да е идентично на разрешението, дадено в решението по частичния иск - извод пряко следващ от споделеното от настоящия състав разрешение, дадено в цитирания акт по по т. д.№ 2741/2015г. на 1 т. о. на ВКС.
Въззивният съд не е дал отговор, че силата на пресъдено нещо обхваща приетите от съда в производството по частичните искове пълни размери на обезщетенията за неимуществени вреди, дължими на увредените лица, съответно неговото произнасяне не е в отклонение от цитираната към четвъртия въпрос - „Обхващат ли се от силата на пресъдено нещо приетите от съда в производството по частичните искове пълни размери на обезщетенията за неимуществени вреди, дължими на увредените лица?“ съдебна практика. Поради това отсъстват предпоставките за допускане на обжалването по него. Този въпрос изопачава правните аргументи, изложени в обжалваното решение, той е несъответен на тях, следователно е некоректен и хипотетичен. Допускането на касационното обжалване по него не е в състояние да обуслови различен правен резултат на спора.
Петият и шестият въпрос (длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях; длъжен ли е да изложи собствени мотиви при решаването на спора) са твърдения за допуснати процесуални нарушения, които не съответстват на мотивите на въззивната инстанция, което изключва възможността въз основа на тях да бъде осъществен факултативният касационен контрол.
По съображенията, изложени към искането за допускане на обжалването по първия въпрос, неоснователно е искането за осъществяване на касационния контрол по идентичен такъв въпрос при въведена от касатора допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не следва да бъде допуснато касационното обжалване и по последните два въпроса, по отношение на които е въведена същата допълнителна предпоставка (чл.280,ал.1,т.3 ГПК) „Има ли сила на пресъдено нещо решението по частичните искове за обезщетение на неимуществени вреди по отношение на размера/процента на съпричиняване/приноса на пострадалия за настъпване на произшествието, когато в това решение не е посочен конкретен размер /процент на този принос, съответно допустимо ли е в този случай да се разглежда отново въпросът за размера/процента на съпричиняването/приноса на пострадалия в производството по иска за оставащата част от вземането?” и „Възражението за незадължителност на присъдата по отношение на въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от деликтно основание по чл.45 ЗЗД, явява ли се възражение против основанието на иска срещу застрахователя по ЗЗГОА за разликата до пълния размер на обезщетението, спрямо което основание е формирана СПН в решението по частичния иск, и допустимо ли е това възражение?”
Същественият аргумент за недопускане на касационното обжалване по тях е обстоятелството, което касаторът неоснователно игнорира - че в настоящия процес правоизключващото му възражение (характерът на това възражение е предмет на формирана практика по чл.290 ГПК по т. д.№ 185/2014г. на 2 т. о., възприета и в решението по т. д.№ 2741/2015г. на 1 т. о., която се споделя и от настоящия състав) за неотчитане на съпричиняване при присъждане на обезщетението по предявения в наказателното производство граждански иск срещу делинквента, е преклудирано с влизане в сила на решението по частичния иск, с което е счетено, че разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД е съобразена и приложена от наказателния съд при определяне на обезщетението от по 30 000лв. за всеки от гражданските ищци. В настоящото производство е недопустимо отново да се обсъжда въпросът за съпричиняването и той да бъде пререшаван чрез възприемане на извод, че такова следва да се отчете в противовес с даденото разрешение по този въпрос по частичния иск, което е задължително за страните по настоящия спор и за съда. Правилността на решението по частичния иск по въведеното в предмета на този спор възражение на ответника по чл.51,ал.2 ЗЗД, както се посочи не може да бъде предмет на проверка в настоящото производство, както и не може да бъде преодоляна преценката в решението по частичния иск относно възприетото в него отчитане, съобразяване на съпричиняването от наказателния съд не само при определяне на размера на наказанието, но и по отношение на размера, в който гражданските искове следва да бъдат уважени. По настоящия спор въпросът за съпричиняването е изчерпан и произнасянето по него е недопустимо.
Отделен е въпросът, че по отношение на последните три въпроса приложното поле на въведената допълнителна предпоставка чл.280,ал.1,т.3 ГПК не е аргументирано. Цитирането на диспозитива на т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС не съставлява обосновка на това допълнително основание.
Касаторът следва да заплати на адвоката, осъществил безплатна адвокатска защита на ответниците в касационното производство адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗЗД в минималния размер на Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата редакция към датата /30.03.2022г./ на депозиране на отговора - сумата 2 796 лв. с ДДС.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 101 от 09.12.2021г. по в. гр. д.№ 232/2021г. на Окръжен съд Ямбол.
О. С. „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” да заплати на адвокат Щ. Щ. от АК Х. сумата 2 796 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗЗД.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: