О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50107гр. София, 06.03.2023 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 610 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Ф. К., представляван от адв. К. Н., срещу решение № 399 от 02.07.2021г. по т. д. № 472/2021г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 178 от 24.01.2020г., поправено с решение № 340 от 18.02.2020г., по т. д. № 642/2019г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-5 състав, са признати за установени по предявените от „Банка ДСК“ АД срещу Р. Ф. К. искове по чл.415 вр. чл.422 ГПК вземанията на ищеца срещу ответника при солидарност на дълга с „Ар тим трейд“ ООД и Р. С. Й., за следните суми: 1/ 247 500 лева - дължима главница по договор за кредит – овърдрафт № 3501.349 от 22.05.2017.; 2/ законна лихва върху главницата в размер на 70 416,69 лева за периода от датата на заявлението по чл.417 ГПК – 11.01.2019г. до окончателното погасяване на задължението, а върху останалата част от вноските, както следва: върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.02.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.03.2019г. до окончателното изплащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.04.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.05.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.06.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.07.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.08.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.09.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.10.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.11.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.12.2019г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.01.2020г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.02.2020г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.03.2020г. до окончателното плащане на задължението, върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.04.2020г. до окончателното плащане на задължението и върху вноска в размер на 10 416,67 лева – считано от 11.05.2020г. до окончателното плащане на задължението; 3/ сумата от 4375 лева – сбор от вноски по погасителен план за възнаградителна лихва за периода от 23.06.2018г. до 10.01.2019г.; 4/ сумата от 3315,36 лева – мораторна /санкционна/ лихва за периода от 07.07.2018г. до 10.01.2019г., които суми и законна лихва са включени в издадената заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1689/2019г. на Софийски районен съд.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че Банката не е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. В тази връзка излага съображения за липсата на основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като солидарният длъжник не е изпаднал в забава при заплащане на месечните вноски, както и поради липсата на доказателства и твърдения за отклонение на средствата за други цели, извън договорените. На следващо място, твърди наличието на нищожни клаузи от договора /чл.11.1.1 и чл.11.2/ и от Общите условия /чл.11.1, чл.11.1.1, чл.11.2, чл.20 и чл.21/, които позволяват на банката да накърнява договорното равноправие и едностранно да променя лихвения процент по кредита, както и да налага такси, договорни и наказателни лихви, без те да са уговорени между страните. Поддържа, че тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143 и чл.146, ал.2 ЗЗП, както и че противоречат на Директива 93/13/ЕИО на Съвета на Европа от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в договорите за кредит. Твърди, че банката е инкорпорирала в договора общи условия, без потребителят да има възможност да влияе върху тях, като кредиторът е запазил правото си да изменя същите по всяко време, без каквото и да е основание. На последно място, навежда оплаквания относно размера на претендираните от банката вземания. Поддържа, че искът е недопустим поради липсата на съвпадение между вземанията – предмет на иска и вземането, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът съгласно чл.235 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях? Твърди противоречие на въззивното решение с т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС.

2. По отношение на кои вноски следва да се уважи предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл.422, ал.1 ГПК? Поддържа противоречие с т.9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. Приложимостта на основанията по чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП и чл.145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 201 от 02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД, представляван от юрк.М. Б., оспорва касационната жалба. Излага съображения относно липсата на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Навежда доводи и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.

Ответниците „Ар тим трейд“ ООД и Р. С. Й. не изразяват становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалваното решение, е приел за безспорно, че на 22.05.2017г. между „Банка ДСК“ АД и кредитополучателят „Ра тим трейд“ ООД и солидарните длъжници „Ар тим трейд“ ООД, Р. С. Й. и Р. Ф. К. е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала на кредитополучателя кредит „овърдрафт“ в размер на 250 000 лева, с уговорено предназначение – за рефинансиране на посочени в договора три договора за кредит и остатъка за оборотни средства; сумата е усвоена от кредитополучателя на 31.05.2017г., като на същата дата са извършени и плащания за погасяване на описаните в договора три кредита. По спорния въпрос за крайния срок, до който кредитът е следвало да бъде върнат от кредитополучателя и солидарните длъжници, апелативният съд е съобразил, че със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и с исковата молба ищецът е заявил, че претендира плащане на всички дължими по договора за кредит суми – главница, лихви и неустойки, предвид настъпил краен срок /падеж/ за изпълнението му на 22.05.2018г. С оглед на това е приел за неотносими и неподлежащи на обсъждане възраженията на ответника Р. К. за неуведомяването му от банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и за липсата на предпоставки кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, поради тяхното несъответствие с очертания от ищеца предмет на делото. Въззивният съд е намерил, че за да даде отговор на спорния въпрос, следва да тълкува процесния договор на основание чл.20 ЗЗД, като в тази връзка е съобразил чл.1, чл.5.1, чл.6, чл.6.1 и чл.7 от същия. Достигнал е до извода, че волята на страните сочи за постигнато съгласие за ползване на отпуснатата в овърдрафт сума от 250 000 лева, съобразно договореното предназначение в срок до 22.05.2018г., като при липса на съгласие в друг смисъл със сключен впоследствие анекс, след изтичане на срока за усвояване на овърдрафта възниква задължението за кредитополучателя за погасяване на усвоения кредит за срок от 24 месеца, съобразно погасителен план /приложение № 2 към договора/. С оглед на това апелативният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в съда – на 11.01.2019г., изискуеми са само първите осем вноски по погасителния план, всяка от които в договорен размер от 10 416,67 лева, респективно приел е за принципно основателно възражението на Р. К., че към датата на подаване на процесното заявление в съда не е изискуема цялата сума по кредита. Изтъкнал е, при позоваване на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по т. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по чл.422, ал.1 ГПК съдът не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението, а от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва и мораторно обезщетение. Позовал се е и на т.9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е изложил съображения, че в производството по чл.422 ГПК съществуването на вземането се установява към момента, в който се формира сила на пресъдено нещо, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право, защото го пораждат или погасяват. С оглед на това е достигнал до извода, че към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд – на 23.06.2021г., към който момент ще се формира сила на пресъдено нещо, съобразно подписаният от страните погасителен план, представляващ неразделна част от процесния договор, всички погасителни вноски са с настъпила изискуемост – последната вноска е с падеж 10.05.2020г., като вземането на ищеца за непогасения размер на главницата по процесния кредит възлиза в размер на 247 500 лева, установен от неоспореното заключение на ССчЕ. По отношение на претендираните лихви въззивният съд е намерил, че същите са дължими съобразно договора и подписания между страните погасителен план за изчислените от СГС размери и при обвързаност на съда от сочените с исковата молба периоди и съобразяване на падежиралите към същите периоди вноски. Поради липсата на доводи срещу фактическите изводи на първоинстанционния съд по решението му в тази част, е препратил към мотивите му, възприемайки изводите му за размера на дължимите възнаградителни лихви и лихви за забава за процесните периоди.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на Р. К. за нищожност на договора поради противоречието му с чл.58 ЗКИ в действалата при сключването му редакция. Изтъкнал е, че информация с предвиденото в разпоредбата съдържание е предоставена при сключване на договора, като е посочен точен лихвен процент, съдържащ променлива компонента базов лихвен процент, формиран от общоизвестния индекс на SOFIBOR, и твърда надбавка в размер на 3,573 процентни пункта, както и е предвидено промяната на едноседмичния SOFIBOR да се отразява на договорената лихва по кредита, като крайният размер на годишната лихва не може да бъде по – нисък от 3,6 %.

По отношение на наведените от Р. К. възражения за неравноправност на част от клаузите на договора за кредит, касаещи дължимите лихви и неустойки, въззивният съд е изследвал дали ответникът притежава качеството потребител по смисъла на ЗЗП. Отбелязал е като безспорно установено обстоятелството, че договорът за кредит е сключен във връзка с търговската дейност на кредитополучателя – търговец „Ра тим трейд“ ООД. Изложил е съображения, при позоваване на практика на ВКС, че обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. В тази връзка е изтъкнал, че към датата на сключване на процесния договор и поемането като физическо лице на солидарна отговорност за изпълнение на задълженията на кредитополучателя, Р. К. е управител на дружеството – кредитополучател и е собственик на 50 % от дяловете му. С оглед на установената тясна професионална /функционална/ връзка на ответника с кредитополучателя въззивният съд е приел, че не следва да му бъде признато качеството потребител по смисъла на ЗЗП и не може да се ползва от дадената със закона по – силна защита на потребителите, респ. поддържаните в тази насока възражения са неоснователни.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Неоснователен е доводът за недопустимост на въззивното решение поради липсата на съвпадение между вземанията – предмет на иска, и вземането, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение. Това твърдение не съответства на фактите по делото с оглед идентичността по основание и размер на вземанията, предмет на предявения иск, и вземанията, посочени в заявлението по чл.417 ГПК, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение.

Първият процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да извърши преценка на доказателствата и да обсъди доводите и възраженията на страните, е важен, но не е допуснато от съда отклонение от тълкувателната практика, на която се позовава касаторът. Въпросът е основан на доводи за непроизнасяне от въззивния съд по релевирани възражения за липсата на волеизявление от страна на кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, както и за крайния срок, до който кредитът е следвало да бъде върнат. По възражението за неуведомяване на ответника от банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за изначалната липса на предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е приел, че същото е неотносимо и несъответно на предмета на делото, като е изходил от съображението, че със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и с исковата молба ищецът претендира плащането на дължимите по договора суми на основание настъпил краен срок /падеж/ за изпълнение на договора, а не поради упражнено потестативно право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. По въпроса за уговорения между страните краен срок, до който ответникът като солидарен длъжник на кредитополучателя е длъжен да върне получената по кредита сума, въззивният съд е тълкувал изразената в договора воля на страните на основание чл.20 ЗЗД и е приел, че е постигнато съгласие за ползване на отпусната сума в срок до 22.05.2018г. Поради това по поставения въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос не удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не отчита релевантното обстоятелство, че ищецът не се позовава в исковата молба на настъпила предсрочна изискуемост на кредита, а напротив – поддържа, че вземанията са изискуеми, доколкото към датата на крайния срок /падеж/ кредитът не е погасен, с оглед на което във въззивното решение липсва произнасяне по поставения въпрос.

Третият въпрос е хипотетично зададен чрез въвеждане на твърдение за необсъдени от въззивния съд неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП на договора за кредит. Така поставен, въпросът не съответства на изводите в обжалваното решение. В мотивите си въззивният съд е изтъкнал, че въпросът дали договорът за кредит съдържа неравноправни клаузи е предпоставен от извършването на проверка дали ответникът – настоящ касатор притежава качеството потребител по смисъла на ЗЗП. Намерил е, при позоваване на договора за кредит и вписванията в Търговския регистър, че ответникът към датата на сключване на договора и поемането като физическо лице на солидарна отговорност за изпълнение на задълженията на кредитополучателя е управител на дружеството – кредитополучател и собственик на 50 % от дяловете му. При така установената тясна професионална /функционална/ връзка, въззивният съд е достигнал до извода, че ответникът не може да се ползва от предвидената потребителска защита. Поради това и възражението за наличието на неравноправни клаузи е прието за неоснователно. За пълнота следва да се отбележи, че обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв /вкл. като поръчител/ може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител“, но обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице не може да се приеме като дадено за цели извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако физическото лице има тесни професионални /функционални/ връзки с дружеството, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото /в този смисъл решение № 38 от 23.06.2017г. по т. д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 84 от 07.02.2017г. по т. д. № 1934/2015г. на ВКС, ТК, I т. о./.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 399 от 02.07.2021г. по т. д. № 472/2021г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.

ОСЪЖДА Р. Ф. Камбурво, с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата 100 лева /сто лева/ – юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: