О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50107
гр. София, 17.03.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3186 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2257/3.05.2022 г., подадена от О. П. срещу решение № 57 от 23.02.2022 г. по гр. д. № 554/2021 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 260870 от 15.07.2021 г. по гр. д. № 6572/2020 г. на Районен съд – Перник за осъждане на Община да заплати на Й. Д. Й., малолетен, действащ чрез своя баща и законен представител Д. Й. К., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки, страдания, неудобства, уплаха, причинени от ухапване от безстопанствено куче, настъпило на 28.11.2020 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на увреждането - 28.11.2020 г., до окончателното изплащане на вземането.
Въззивният съд е изложил, че общината отговаря за вредите, причинени от бездомни кучета, като тази отговорност се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД при доказано бездействие на нейните органи във връзка със задължението за изолиране на безстопанствените кучета в определени за това места. Отговорността на общината следва от възложени със закон задължения (Закон за защита на животните, Глава пета „Безстопанствени животни”) по организиране настаняването на скитащите кучета в изолатори. Искът с правно основание чл. 49 ЗЗД сочи гаранционно-обезпечителна отговорност за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Това е отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа. За да възникне гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя за причинени вреди при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната действителност да са настъпили кумулативно следните материалноправни предпоставки: деяние - действие или бездействие; противоправност - несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение; вреди, изразяващи се в неблагоприятно засягане на имуществената и/или неимуществената сфера на увредения, чрез накърняване на неговия телесен интегритет и/или претърпяване на емоционално-психически болки и страдания; причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени и/или неимуществени вреди; вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага, и виновното лице да е причинило вредите при или при повод изпълнението на възложената работа.
Съдът е обсъдил обясненията на Й. Й., както и показанията на свидетелите А. К. и А. А.. Кредитирал е изцяло заключенията на изслушаните по делото съдебномедицинска и съдебнопсихиатрична експертизи.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства въззивният съд е направил извод, че на 28.11.2020 г., около 15.00 - 15.30 ч., Й. Й. е бил нападнат от куче, което го съборило на земята. Й. се е борил с него, за да не го ухапе, вследствие на което е получил охлузване по десния лакът, охлузване по гръбна повърхност на дясна ръка, охлузвания по гръбна повърхност на втори и трети пръсти на дясна ръка и дясна тазобедрена област, както и дребни охлузвания на ляво коляно, в резултат на което е преживял посттравматично стресово разстройство, изразяващо се в тревожност, емоционална лабилност, нарушения на съня и апетита, силно изразен и устойчив във времето страх от кучета и ситуации, свързани с тях, като преживяването е било свързано.
Окръжен съд – Перник е приел, че основният спор по делото е относно обстоятелството дали кучето, което е нападнало пострадалото дете, е безстопанствено, респ. дали общината, чрез своите поделения и служби, е изпълнила нормативно установените задължения за упражняване на надзор върху бездомните кучета, за да бъдат предотвратявани нападения на кучета над гражданите. Визирал е, че фактите, от които произтича обстоятелството, че кучето има собственик, и фактите, от които произтича, че то е безстопанствено, са положителни и подлежат на доказване, както всеки положителен факт, чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства, в т. ч. свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано - преди, по време и/или след инцидента. Приел е, че в конкретния случай при нападението на кучето не е имало човек, който да покаже признаци, че е стопанин на кучето, което е индиция, че кучето е безстопанствено. Позовал се е на съдебна практика, съгласно която куче, което „не се намира в определено за това място или в дом и няма стопани с него е „безстопанствено“, дори да го хранят хора от квартала. Заключил е, че по делото не се установява именно кучето, нападнало пострадалото дете, да е било осиновявано и да е собственост на трето лице, като по този въпрос е споделил становището на първоинстанционния съд, че малко женско куче е нападнало детето, докато осиновеното животно е било мъжко и по-голямо. Допълнително е изложил, че за вещите и за животните, за които не съществува публичен регистър, установяващ правото на собственост и сделките с тях, за правото на собственост следва да се съди по упражняваното владение; въз основа на същото може да бъде преценявано и упражняването на надзор, поради което, за да се освободи от отговорността по чл. 49 ЗЗД, О. П. е следвало да докаже, че животното има собственик - лице което владее и упражнява надзор над животното. Приел е, че представените по делото декларации по чл. 47, ал. 2 ЗЗЖ по своята същност са индиция, че посочените в тях лица са декларирали желание да отглеждат като компаньон куче, настанено в приют, но от събраните по делото доказателства не се установява, че деклараторите са упражнявали владение или надзор над животното, причинило увреждането на детето, като са имали воля да станат негови собственици по начините, определени в чл. 77 ЗС или чл. 47 ЗЗЖ.
Във въззивното решение е изложено, че в ЗЗЖ са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това законът предписва, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти - чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ. Следователно, основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти - арг. от чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети - чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Прието е, че по делото не са представени доказателства от страна на О. П. във връзка с изпълнение на законово вменените й задължения по надзор на всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти. Въз основа на това въззивният съд е заключил, че по делото е доказано виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение на О. П. чрез нейните служби и изпълнители на работата, да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по обществените места на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, и е осъществен фактическият състав, обуславящ възникването на гаранционно-обезпечителната отговорност на общината по чл. 49 ЗЗД.
При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът се е позовал на т. 11 от ППВС № 4/1968 г., както и на трайната практика на ВКС, съгласно която на обезщетяване подлежат всички неимуществени вреди, включващи всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но и създаващи социален дискомфорт за определен период от време. Съобразил е получените от Й. Й. травми в резултат на нападението на кучето (визирани по-горе), периода, през който пострадалото дете е изпитвало болки и страдания, факта, че и към настоящия момент се страхува, но с тенденция за постепенно подобряване, и е определил по справедливост обезщетение в размер на 4000 лв. Посочил е, че така определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е и социално справедлив, отразява икономическото състояние в страната и покрива типичните и средните за този вид търпени неимуществени болки и страдания за този вид увреждания, при отчитане възрастта и здравословното състояние на пострадалия.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. Следва ли да се приеме единствено на база на свидетелските показания на ищеца за категорично доказан механизмът на настъпване на увреждането, както и да се даде категорична квалификация на предмета на увреждането – в случая безстопанствено куче;
2. При наличие на представена декларация за осиновяване на куче от приют, следва ли да се приеме, че кучето е безстопанствено и отговорна за него е общината, на която е възникнал инцидентът;
3. При осъществяване на възпрепятстване на работата на служители на общината по повод ограничаване на агресивните прояви на безстопанствените кучета на територията на съответната община, не следва ли тези лица да носят солидарна отговорност с общината.
От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Първият и вторият въпроси са формулирани изцяло според защитната теза на жалбоподателя и не отговарят на отразеното във въззивното решение. В случая Окръжен съд – Перник не е формулирал изводите си относно начина на настъпване на увреждането и че то е причинено от безстопанствено животно, единствено върху обясненията на ищеца, а след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Същевременно съдът е приел, че по делото не се установява именно кучето, нападнало Й. Й., да е било осиновено от приют, предвид обстоятелството, че осиновеното е било голямо и мъжко, а процесното куче – женско и по-малко. Дали тези му изводи са правилни, като съобразени със събраните доказателства, не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК.
Третият въпрос е изцяло неотносим към решаващите мотиви на атакуваното пред ВКС решение и за изхода на спора, тъй като дори и да е налице солидарна отговорност, тя не може да бъде реализирана служебно от съда, след като исковата претенция е насочена само срещу О. П. (чл. 122, ал. 1 ЗЗД).
Допълнително следва да се посочи, че по нито един от въпросите не е аргументирано наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е визирана задължителна практика на ВС и ВКС и практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи. Не е обосновано защо въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Същевременно решението на Окръжен съд – Перник е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
Ответникът по касационната жалба има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 57 от 23.02.2022 г. по гр. д. № 554/2021 г. на Окръжен съд – Перник.
ОСЪЖДА О. П. да заплати на Й. Д. Й., ЕГН [ЕГН], действащ чрез своя баща и законен представител Д. Й. К., разноски пред ВКС в размер на 500 лв. (петстотин лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.