ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50097

гр. София, 13.03.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С. ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 2479/2022г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1236/07.02.2022 г. на ЗКПУ „Искър“,с.Староселци, област Плевен, чрез адвокат И. Т. срещу въззивно решение № 378/19.11.2021 г. по в. гр. д. № 117/2021 г. на Окръжен съд - Плевен.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1.За задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните; 2. За фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС; 3. Следва ли при заявено възражение въззивният съд да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност на проведена процедура за продажба на недвижими имоти по реда на ДОПК; 4. Какво е правното значение на сключени договори за продажба на имущество, сключени по реда на § 30, ал. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ (ДВ бр. 45 от 1995 г. , попр. бр. 46 от 1995 г.) във връзка с § 11 (ред. ДВ бр. 28/1992 г.) ПЗР на ЗСПЗЗ, които са били вписани; 5. Какво е правното значение за придобивната давност върху недвижим имот /за което страната се е снабдила с констативен нотариален акт/ на изтичането на предвидения от закона срок след издаването на КНА.

Ответникът по касация - ЕТ „С. И. , гр. Кнежа, твърди в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на сторените по делото разноски.

Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение № 92/02.10.2020 г. по гр. д. № 326/2019 г. на Районен съд - Кнежа, с което е признато за установено по отношение на ЗКПУ „Искър“, че ЕТ „С. И. е собственик на 40/100 ид. ч. от следните недвижими имоти: 1. Ремонтна работилница с телфер, инв. № 41 - масивна едноетажна сграда със застроена площ 498 кв. м., състояща се от едно помещение с монолитен носещ скелет - греди, колони, метални обтегачи и 6 бр. складове и работилници, находяща се в стопански двор ІІ на бившето ТКЗС „Девети септември“, с. Староселци, по актуална скица на сграда № 15-438802-20.05.2019 г., издадена от СГКК-Плевен: сграда с идентификатор 69095.386.2,1 в с. Староселци, област Плевен, одобрени със заповед № РД-18-79/31.01.2019 г., разположена в ПИ с идентификатор 69095.386.2, със застроена площ 493 кв. м.; 2. Метален навес, инв. № 72 - масивна едноетажна сграда със застроена площ 720 кв. м., находящ се в стопански двор ІІ на бившето ТКЗС „Девети септември“, с. Староселци, разположена в ПИ с идентификатор 69095.386.2, на основание чл. 108 ЗС ЗКПУ „Искър“ е осъдена да предаде на ЕТ „С. И. владението върху 40/100 ид. ч. от посочените имоти, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен НА №125/2009г. за собственост на недвижим имот, придобит на основание давностно владение, в частта по т. 2 и т. 10 до размера на признатите права - 40/100 ид. ч. от правото на собственост върху процесните сгради. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен предявеният от ЗКПУ „Искър“ против ЕТ „С. И. насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че същият не е собственик на 40/100 ид. ч. от процесните недвижими имоти.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите му. Приел е, че с Постановление за възлагане на недвижим имот № 0591/2001/201756/30.01.2007 г. на Публичен изпълнител при РД - Русе на АДВ по изп. дело № 591/2001 г. в полза на ЕТ „С. И. са възложени 12/100 ид. ч. от процесните имоти, като с Постановление за възлагане на недвижим имот № 11900/2004/000078/19.11.2008 г. и Постановление за възлагане на недвижим имот № 11900/2004/000096/24.04.2004 г. на Публичен изпълнител при РД - Русе на АДВ по изп. д. № 11900/2004 г. на ищеца са възложени 28 % от посочените обекти. Ответната кооперация ЗКПУ „Искър“ се е снабдила с НА за право на собственост на недвижим имот, придобит по давност № 125/08.06.2009 г.

За неоснователни и недоказани са приети възраженията на ответната кооперация за опорочаване на процедурата по осребряване на имуществото на двете кооперации-длъжници по образуваните изпълнителни дела. Посочено е, че процедурата по осребряване на имуществото на ЗКПТУ „Съдружие 93“ и ЗКПУ „Справедливост“ /л/ е спазена стриктно. Ответната кооперация е била поканена да изкупи съответните идеални части от процесните имоти, като тя е подавала и възражения пред публичния изпълнител. За недоказано е прието твърдението, че ответникът е едноличен собственик на имотите на основание договори за продажба на имущество по реда на чл. 48, ал. 8 ППЗСПЗЗ от 1994 г., откогато е започнал да осъществява и фактическа власт върху същите. През 1994 г. са сключени отделни договори на основание проведени търгове на ЛС на ТКЗС - с. Староселци за продажба на двете сгради - с всяка една от участвалите в търговете кооперации -ЗКПУ „Искър“; ЗКПТУ „Съдружие 93“ и ЗКПУ „Справедливост“, съгласно ценовото предложение, направено по време на тръжната продан. По този начин процесните недвижими имоти са придобити в съсобственост от кооперациите, като ЗКПУ „Искър“ е придобила 60 % от тях. Изводът е направен въз основа на писмените и гласни доказателства, както и заключението на СТЕ. Въззивният съд е посочил, че закупувайки съответните идеални части, собственост на кооперациите - длъжници /ЗКПТУ „Съдружие 93“ и ЗКПУ“Справедливост“/ в хода на посочените по-горе изпълнителни производства, ЕТ „С. И. е придобил правото на собственост върху общо 40/100 ид. ч. от сградите. Възприето е заключението на техническата експертиза, което е проследило по документите в Държавен архив – Плевен цялата тръжна процедура. За недоказано е прието възражението на ответната кооперация за придобиване на имотите по давност. Възприети са фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, непроменени с приети във въззивната инстанция доказателства, съгласно които съсобствеността върху имотите между трите кооперации е възникнала през 1994г. – след ликвидиране имуществото на ТКЗС-с. Староселци, и имотите са ползвани съвместно от тримата съсобственици. Такова ползване не е основание за придобиване на частта на съсобственика по давност, поради което и ответникът не е придобил по давност имотите към 2009г., когато се е снабдил с КНА. Предвид изхода на спора по чл.108 ЗС е прието за основателно искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на основание осъществено давностно владение, до размера на признатите права на ищеца /40/100 ид. ч./. С оглед основателността на предявения от ЕТ „С. И. петиторен иск, като неоснователен е отхвърлен предявеният от ЗКПУ „Искър“ отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Не е налице противоречие с цитираното от касатора ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК по първия въпрос. В случая въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е и задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е препратил по реда на чл.272 ГПК към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, като е възприел изцяло установената фактическа обстановка и мотивите във връзка с твърдяното от ответника по първоначални иск и ищец по насрещния иск придобивно основание – давностно владение, а именно, че не е доказано наличието на своене на идеалните части на съсобственика, промяна в намерението за своене, доведено до знанието на съсобственика /interversio pоssessionis/. Следователно по поставения въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.

Не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС във връзка с втория въпрос от изложението Той не е формулиран ясно, сочи се противоречие с ТР №4/17.12.2012г. по тълк. д.№4/2012г. ОСГК, ВКС, относно приетото за фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Според това ТР нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Правната последица - придобиване на вещното право, е нормативно свързана само с тези юридически факти. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. Това обаче не означава, че правната последица настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт, съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. За да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС. В обжалваното решение се посочва, че по делото е останало недоказано твърдяното от касатора осъществяване на давностно владение съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, както и че снабдяването с констативен нотариален акт не е елемент от фактическия състав на посоченото оригинерно придобивно основание. Не е налице противоречие с цитираното ТР, тъй като в случая е прието, че ответникът по иска, настоящ касатор, не е своил и придобил по давност частите на другите съсобственици. Обосноваността на изводите относно наличието или липсата на владение не може да бъде проверена в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Ето защо в случая не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация.

По третия въпрос. Въззивният съд е ценил като доказателства оспорените от касатора по отношение на автентичност официални документи - постановления на публичния изпълнител, предвид неуспешно проведеното оспорване. Съгласно приетото за установено по делото и трите кооперации /ЗКПУ Искър, ЗКПТУ „Съдружие 93“ и ЗКПУ „Справедливост/ са ползвали съвместно така придобитото недвижимо имущество до момента, в който публичният изпълнител при РД - Русе на АДВ е извършил опис (на 07.04.2006 г.), а впоследствие е провел търгове за продажба на ид. части от собствеността върху сградите, принадлежали на длъжниците ЗКПТУСъдружие 93 и ЗПКУ Справедливост /в ликвидация/. По повод направено тогава възражение относно собствеността на сградите от страна на ЗКПУ Искър, публичният изпълнител е установил, че имотите са притежавани от трите кооперации в режим на съсобственост, в съотношение 60:28:12 (60 ид. части - за ЗКПУ Искър, 28 ид. ч. - за ЗКПУ Справедливост и 12 ид. ч. - за ЗКПТУ Съдружие 93). В тази връзка въззивният съд е посочил, че ответната кооперация е била поканена да изкупи съответните идеални части от процесните имоти, като е подала възражение пред публичния изпълнител. При това положение въпросът за „необходимостта“ от извършване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на процедура за продажба на недвижими имоти по реда на ДОПК не може да предпостави допускане на касационно обжалване. Нормата на чл. 17, ал. 2 ГПК задължава съда да се произнесе инцидентно по валидността на административен акт без оглед на обжалваемостта му, и за законосъобразността му, когато той се противопоставя на страна, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Косвеният съдебен контрол е не само за нищожност на административния акт, но и за материална незаконосъобразност, когато актът се противопоставя на трето лице, което не е участвало в административното производство по издаването и по обжалването му. В случая не са налице предпоставките на чл.17, ал.2 ГПК за осъществяване на косвен съдебен контрол на процедурата по продажба по реда на ДОПК. Ето защо не е налице и твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване по четвъртия въпрос относно правното значение на сключени договори за продажба на имущество по реда на § 30, ал. 3 от ПЗР на ЗСПЗЗ (ДВ бр. 45 от 1995 г. , попр. бр. 46 от 1995 г.), вр. § 11 (ред. ДВ бр. 28/1992 г.) от ПЗР на ЗСПЗЗ, които са били вписани. В обжалваното решение липсва произнасяне относно въпроса за действието на такива сделки по смисъла на посочената правна норма. От неясната свързаност на така формулирания въпрос с изводите в обжалваното решение, следва, че самият касатор свързва посоченото с преценката на субективния елемент на придобивната давност и основателността на възражението му с твърдения, че въз основа на договори през 2006г. е предприел действия по закупуване на прилежаща земя към сградите от МЗГ и през 2009г. се снабдил с КНА. Доколкото не са въведени твърдения, че тези действия по сключване на договори с МЗГ са насочени към съсобствениците на сградите с отричане на правата им, то и така поставеният въпрос е ирелевантен. В случая е прието, че през 1994 г. по реда на чл. 48, ал. 8 от ППЗСПЗЗ са сключени отделни договори на основание проведени търгове от ликвидационния съвет на ТКЗС - с. Староселци за продажба на двете процесни сгради - с всяка една от трите кооперации /ЗКПУ „Искър“; ЗКПТУ „Съдружие 93“ и ЗКПУ „Справедливост“/, според ценовото предложение, направено по време на тръжната продан, като по този начин недвижимите имоти са придобити в съсобственост между кооперациите, като ЗКПУ „Искър“ е придобила 60 % от правото на собственост върху имотите. Този извод е съобразен с практиката на ВКС, съгласно която за разпореждането с имущество на прекратените организации по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ е предвиден специален ред - чрез възлагане на лице с право на дял или чрез търг, съгласно чл. 48, ал. 8 от ППЗСПЗЗ, който приключва със сключване на договор в писмена форма /в този смисъл - решение № 301/2011 г. по гр. д. № 1154/2010 г. на І г. о., решение № 64/2012 г. по гр. д. № 1005/2011 г. на ІІ г. о., решение № 44/2016 г. по гр. д. № 6215/2015 г. на ІІг. о./. Ето защо така поставеният въпрос не може да се приеме за относим, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Ирелевантен е петият въпрос относно възможността да бъде придобит недвижим имот чрез осъществяване на давностно владение, ако след датата на издаването на КНА отново е изтекъл предвиденият от закона срок за придобиване на имота по давност. Така формулиран, въпросът не е обуславящ за решаващите изводи в обжалваното решение. Както бе посочено вече, осъществяването на фактическата власт /corpus/ е обективният елемент от владението. За недоказан по делото обаче е приет субективният елемент – намерение за своене /animus/ частите на съсобствениците, с оглед наличието на съсобственост, възникнала със сключване на посочените договори по реда на чл.48, ал. 8 ППЗСПЗЗ, и постановките на ТР №1/2012г., ОСГК, ВКС. При това положение самото изтичане на посочения от касатора срок след съставяне на КНА не може да наложи извод за осъществяване фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС.

Следва се има предвид, че касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 600 лева, съгласно приложените доказателства.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 378/19.11.2021 г. по в. гр. д. № 117/2021 г. на Окръжен съд – Плевен.

ОСЪЖДА ЗКПУ „Искър“,с.Староселци, област Плевен, да заплати на С. С. И. действащ като ЕТ „С. И. , гр. Кнежа, разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 600 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: