определение по гр. д.№ 985 от 2025 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5757
гр.София, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на трети декември две хиляди дванадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Т. Г. М. Д.
като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 985 от 2025 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано по постъпили от И. С. С.- Ф. и А. М. Ф. касационни жалби срещу решение № 6562 от 29.11.2024 г. по в. гр. д.№ 8918 от 2024 г. на Софийския градски съд, ГО, II-Ж състав, с което е отменено първоинстанционно решение № 5776 от 01.04.2024 г. по гр. д.№ 2018 от 2023 г. на Софийския районен съд, 90 състав и вместо него е постановено решение за осъждане на И. С. С.- Ф. и А. М. Ф. на основание чл.76 ЗС да възстановят владението на И. С. С. върху следния недвижим имот: апартамент № 9, с площ от 70,70 кв. м. /77,94 кв. м. съгласно нотариален акт/, състоящ се от две стаи, дневна, кухненски бокс и баня - тоалет, ведно с принадлежащата му изба № 9 с площ от 4,17 кв. м. находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ обект с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-15 от 06.03.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК.
В жалбите се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:
1. Следва ли съдът, в случай че приеме, че е налице насилствено отнемане на владението, да установи по категоричен и несъмнен начин кой и по отношение на кого е осъществено твърдяното отнемане на владението и в какво се изразява то ? Длъжен ли е въззивният съд да даде свое собствено разрешение на спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни правни изводи по съществото на спора и следва ли да ги изрази писмено в мотивите си ?
2. На кого принадлежи активната материалноправна легитимация по иск с правна квалификация чл.76 ЗС ? Активно легитимирано ли е по иск с правна квалификация чл.76 ЗС лице, което твърди, че владее недвижим имот, но е предоставило имота за ползване на трето лице ? Може ли да се приеме наличие на фактическа власт върху имот, който е бил предоставен за ползване на трето лице от лицето, което твърди, че по отношение на него е осъществен фактически състав на отнемане на владението чрез насилие ?
3. На кого принадлежи пасивната материалноправна легитимация по иск с правна квалификация чл.76 ЗС ? С оглед на личния характер на иска по чл.76 ЗС, може ли същият да се води срещу лице, което е придобило владението на имота от нарушителя? Допустим ли е иск по чл.76 ЗС от трето лице срещу добросъвестен собственик на имот, който е въведен във владение от предишния собственик, спрямо когото се твърди, че третото лице е упражнявало фактическа власт върху имота с намерение да го свои ?
4. При липса на мотиви относно наличието на осъществен фактически състав на отнемане на владението чрез насилие от страна на един от ответниците по иска по чл.76 ЗС, налице ли е съществено нарушение на процесуалните правила ?
Като практика на ВКС, на която според касаторките обжалваното решение противоречи, са посочени: решение № 124 от 06.01.2017 г. по гр. д.№ 2188 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 122 от 03.12.2020 г. по гр. д.№ 3549 от 2019 г. на ВКС, ГK, I г. о., решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр. д.№ 493 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 196 от 18.02.2019 г. по гр. д.№ 137 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д.№ 478 от 2020г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д.№ 859 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д.№ 1162 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. и определение № 78 от 04.03.2021 г. по гр. д.№ 4025 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г. о.
Твърди се и че произнасянето на ВКС по настоящото дело би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че обжалваното решение е очевидно неправилно.
В писмен отговор от 14.02.2025 г. пълномощникът на ответницата по касационната жалба И. С. С. оспорва жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска над 5 000 лв., определена съгласно чл.69, ал.1 т.3 ГПК, което решение съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.
За да прецени налице ли са основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС взе предвид следното: В обжалваното решение въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства безспорно е установено, че до 05.09.2022 г. ищцата И. С. С. е била във владение на процесния апартамент /владяла го е чрез дъщеря си, на която го е предоставила за безвъзмездно ползване/. За неоснователно е прието възражението на ответниците, че ищцата не е била нито владелец, нито държател на имота, а е осъществявала върху него т. нар. търпими действия, тъй като е била допусната в имота от собственика /нейната сестра и ответник по делото И. С.- Ф./ с пълномощно за ползване и управление на имота. Съдът е приел, че поне от датата на подаване на исковата молба вх.№ 16051 от 09.09.2021 г. /искова молба, с която И. С. е предявила срещу сестра си И. С.- Ф. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за собственост върху процесния имот, в която искова молба И. С. е твърдяла, че е придобила имота на основание давностно владение/ И. С. е демонстрирала ясно пред ответниците намерението си за своене на имота, тоест установила е владение върху този имот. Поради това към 05.09.2022 г. тя е била владелец на този имот и като такава има право да защити отнетото й владение с иск по чл.76 ЗС. Прието е и че е осъществен фактическият състав на чл.76 ЗС за насилствено отнемане на владението на ищцата - тъй като от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установявало, че на 05.09.2022 г. ответниците са отнели владението на ищцата върху процесния апартамент по насилствен начин - чрез демонтиране на поставената от ищцата металната входна врата на процесния апартамент, замяната й с друга врата и заемане на апартамента от ответниците.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:
1. Не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС:
1.1. В посоченото решение № 124 от 06.01.2017 г. по гр. д.№ 2188 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г. о. е даден отговор на въпросите: в кои случаи са допустими владелчески искове и какво е съотношението между владелческа и собственическа защита. В мотивите на решението е прието, че липсата на мотиви в решението на въззивния съд, с които да обоснове тезата за „отнемане на владението по насилствен начин“, не само съставлява съществено нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, но и опорочава съдебния акт поради необоснованост на правните изводи. В обжалваното решение тази практика на ВКС е съобразена, доколкото в мотивите на решението си въззивният съд ясно е посочил с кое свое действие ответниците са отнели владението на ищцата по насилствен начин - с извършеното на 05.09.2022 г. демонтиране на входната врата на апартамента и замяната й с друга входна врата, с което са преустановили и препятствали в бъдеще достъпа на ищцата до този имот.
1.2. В посочените решение № 122 от 03.12.2020 г. по гр. д.№ 3549 от 2019 г. на ВКС, ГK, I г. о. и решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр. д.№ 493 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г. о. съдът се е произнесъл по въпроса дали се ползват със защитата по чл.76 ЗС т. нар. търпими действия в чужд имот. Няма противоречие между тези решения на ВКС и обжалваното решение. Напротив, напълно в съответствие с решението на ВКС в обжалваното решение е прието, че лица, осъществяващи т. нар. търпими действия в чужд имот, не се ползват със защитата по чл.76 ЗС. Искът е уважен, защото съдът е приел, че считано от 09.09.2021 г. и към датата на отнемане на владението /05.09.2022 г./ ищцата е била владелец на процесния имот, тъй като с подаването на исковата молба вх.№ 16051 от 09.09.2021 г. е демонстрирала пред ответниците промяната в намерението си относно имота - да го свои, а не само да осъществява търпими действия в него.
1.3. В решение № 196 от 18.02.2019 г. по гр. д.№ 137 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г. о. е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й. Това решение на ВКС няма отношение към конкретното дело, по което съдът не е приел, че ищцата е владелец на имота по презумпцията на чл.69 ЗС, поради това че е осъществявала фактическа власт върху този имот. Напротив, приел е, че при установяване на фактическата власт върху процесния апартамент ищцата не е била владелец на имота, а е била допусната в него от сестра си /тоест действията й са били търпими от собственика/, а владението е установено впоследствие - с едностранни действия на ищцата, сочещи на отричане правата на собственика и демонстриране пред него на намерение за своене на имота.
1.4. В решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д.№ 478 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г. о. е прието, че въззивният съд е длъжен да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установяване на релевантните за спора обстоятелства. Въззивният съд е длъжен да даде свое самостоятелно разрешение на спорния предмет на делото, като извърши фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите си. Не е налице противоречие, а съответствие на обжалваното решение с това решение на ВКС. Въззивният съд в решението си е обсъдил всички събрани по делото писмени доказателства и показанията да разпитаните свидетели А. Н. и К. С., посочил е каква фактическа обстановка приема да установена въз основа на тези доказателства и какви правни изводи прави. Изрично се е мотивирал какво приема по основния спорен между страните въпрос: дали ищцата е била владелец на процесния имот към 05.09.2022 г. или е осъществявала само т. нар. търпими действия върху имота и съответно на това дали ищцата има право на владелческата защита, предвидена в чл.76 ЗН.
1.5. В решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д.№ 859 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. е прието че владението не може да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя. Чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя. Когато фактическата власт върху имота е установена като държане, за да може да се ползва от последиците на придобивната давност държателят следва да докаже не само, че е упражнявал фактическата власт, но и че е променил намерението си и е започнал да свои имота. Промяната на намерението и преобръщането на държането във владение не трябва да останат скрити, а трябва да намерят външна изява в предприети конкретни действия, насочени към собственика, които да показват отричане на неговите права. В съответствие с това решение е приетото и в обжалваното въззивно решение, че ищцата е станала владелец на процесния апартамент от момента, в който с конкретни свои действия, насочени към ответницата И. С.- Ф. /подаване на исковата молба/, е отрекла правата й върху процесния апартамент и е довела до нейното знание намерението си да държи имота за себе си.
1.6. В решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д.№ 1162 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. съдът се е произнесъл по въпроса за предпоставките за придобиване по давност на правата на останалите съсобственици. Този въпрос е неотносим към конкретното дело, по което не се касае да придобиване по давност на съсобствен между ищцата и ответниците имот. Ето защо, това решение на ВКС е неотносимо към конкретното дело и съответно не може да е основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
1.7. Определение № 78 от 04.03.2021 г. по гр. д.№ 4025 от 2020г. на ВКС, ГК, I г. о. е постановено в производство по чл.288 ГПК и като такова не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - защото с него ВКС не дава отговор на правен въпрос и не разрешава правен спор, а преценява само дали са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на конкретно въззивно решение.
2. Не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Въпреки че в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК формално е посочено това основание за допускане на касационното обжалване, касаторките не сочат и не се позовават на практика на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, на която, според тях, обжалваното решение противоречи.
3. Не е налице основанието на чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационното обжалване е налице, когато по конкретния спор няма приложима правна норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промяна в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на правната норма. В случая това основание за допускане на касационното обжалване не е налице, тъй като приложимата към конкретния казус правна норма /чл.76 ЗС/ е пълна и ясна и по приложението й има практика на ВКС /включително и посочените от самите касаторки решения на ВКС/, която не се налага да бъде променяна. По конкретно поставените от касаторките правни въпроси или има практика на ВКС или няма неяснота в правната уредба:
3.1. По първия поставен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да мотивира решението си, има практика на ВКС, включително задължителна такава - Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, която не се налага да бъде промяната предвид настъпили промени в законодателството или в обществените условия.
3.2. Няма неяснота в правната уредба по втория поставен въпрос, който се свежда до това кой е активно материалноправно легитимиран да отговаря по иск с правна квалификация чл.76 ЗС. Безспорно това е както владелецът, така и държателят на имот, отнет от него по насилствен или скрит начин. В тази връзка няма съмнение, че ищцата /като лице, което е упражнявало владението върху процесния имот чрез дъщеря си, която е допуснала да ползва имота безвъзмездно/ е била активно материалноправно легитимирана да предяви иска по чл.76 ЗС за защита на отнетото й по насилствен начин владение. От друга страна няма съмнение, че дъщерята на ищцата не е била легитимирана да предяви този иск, тъй като не е била нито владелец, нито държател на имота, а поради близките си родствени връзки с ищцата е била допусната от нея да ползва имота безвъзмездно, тоест осъществявала е само т. нар. търпими действия в имота. По въпроса има и практика на ВКС /включително посочените от самите касаторки решения на ВКС/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените отношения, които да налагат промяната на тази практика.
3.3. Няма неяснота в правната уредба и по третия поставен въпрос, който се свежда до това кой е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по иск с правна квалификация чл.76 ЗС. Безспорно това е лицето, което е извършило действията, с които е отнело владението от владелеца или държането от държателя по насилствен начин и е установило свое владение или държане върху вещта. В случая, след като е анализирал и обсъдил събраните по делото свидетелски показания, въззивният съд е приел, че това действие е било извършено от двете ответници, а не само от ответницата И. С.- Ф.. Затова неотносим към конкретното дело е въпросът дали може да се води иск по чл.76 ЗС срещу лице, което е добросъвестен собственик и е придобило владението на имота от нарушителя - защото в решението не е прието, че втората ответница А. Ф. е придобива владението върху имота от майка си, след като последната го е отнела по насилствен начин от ищцата, а е прието, че А. Ф. също е участвала в отнемането на владението на имота от ищцата.
3.4. Четвъртият поставен въпрос е неотносим към конкретното дело, по което въззивният съд е изложил достатъчно ясни мотиви относно това, защо приема, че в случая е осъществен фактическият състав на отнемане на владението от владелеца чрез насилие.
4. Решението не е и очевидно неправилно. За да се приеме, че е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
5. Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.76 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Съгласно чл.78 ГПК ответницата по касационната жалба има право на направените от нея разноски за делото пред ВКС, но тъй като по делото не са представени доказателства за такива разноски, искането на пълномощника й за присъждане на разноски следва да бъде оставено без уважение.
Поради гореизложеното настоящият състав на ВКС на РБ
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6562 от 29.11.2024 г. по в. гр. д.№ 8918 от 2024 г. на Софийския градски съд, ГО, II-Ж състав.
Определението е окончателно и не подлежи нае обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.