10О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50166

гр. София, 15.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 2687 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Трейд експрес – Л“ ЕООД срещу решение № 480/23.07.2021 г. по в. т. д. № 13/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 1250/25.08.2020 г. по т. д. № 734/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД по отношение на съдържащ се в лизингов договор № 26241/22.12.2011 г. предварителен договор за придобиване собствеността на лек автомобил марка „Пежо“, модел 508 „ACTIVE“, 1.6 THP/156 BVM6 BUSSINES.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителните основания по чл. 281, т. 1 - т. 3 ГПК. Твърди се неправилно формиран извод, че договорът между страните е развален с изявление на лизингодателя, защото по делото липсват доказателства той да е бил изправна страна към момента отправянето му. Вярно е обратното - към този момент между страните е било висящо производство по т. д. № 6044/2013 г. на СГС, предмет на което е именно обезщетение поради виновно неизпълнение на договора от страна на лизингодателя, впоследствие установено със сила на пресъдено нещо. Фактът, че постановеният съдебен акт по този спор е влязъл в сила две години след датата на отправяне на изявлението за разваляне по никакъв начин не води до извод, че лизингодателят е бил изправна страна по лизинговия договор до влизане в сила на решението по соченото дело. В жалбата се твърди още, че в нито един момент от развилото се производство лизинговото дружество не е твърдяло, че договорните отношения между страните са били прекъснати именно с отправеното на 06.06.2013 г. изявление, а е твърдяло, че договорът е прекратен поради изтичане на срока му, както и поради предявяване на исковата молба по т. д. № 6044/2013 г. на СГС /09.10.2013 г./. Наред с това се заявява оплакване, че съдът е неглижирал отправеното от лизинговото дружество уведомление до ищеца, с което го уведомява, че може да се възползва от правото си да изкупи собствеността на автомобила. От всичко това според касатора следва извод, че договорът за лизинг не е бил прекратен или развален. Неплащането на няколко лизингови вноски от негова страна по време на висящността на производството по т. д. № 6044/2013 г. на СГС не може да се приравнява на неизпълнение, доколкото е била установена несъмнената невъзможност лизинговата вещ да бъде използвана. Тъй като в крайна сметка е изплатил всички лизингови вноски, то има право да иска сключване на окончателен договор за прехвърляне собствеността върху автомобила. В касационната жалба се заявява и становище, че неоснователно и недоказано е останало твърдението на ответника, че ищецът не е заплащал дължимите по договора суми, а е заплащал обезщетение за ползване на автомобила. В заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че всички плащания счетоводно са отнасяни за погасяване на лизингови вноски по договора за ползване на технически изправно МПС. Последното обаче се явява опровергано от констатираната техническа неизправност на автомобила. От касатора се релевират и възражения, че въззивният съд не е обсъдил наведените от него оплаквания във въззивната жалба, касаещи допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка със заявения от ответника насрещен иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се прави искане за проверка очевидната неправилност на въззивното решение, тъй като в мотивите му съдът е приел, че: „Независимо от това решение /по т. д. № 6044/2013 г. на СГС/, влязло в сила доста по-късно, то към 06.06.2016 г. лизингодателят е бил изправна страна по договора.“ Според касатора този извод е очевидно неправилен, тъй като не може да се приеме, че до влизане на съдебното решение в сила неизпълнилата страна по договора е изправна. Неизправността на страната по един двустранен договор е материалноправен юридически факт, наличието на който следва да бъде налице към датата на сезиране на съда с иска по чл. 79, ал. 1, предл.2 ЗЗД, който факт подлежи на установяване в хода на съдебното производство, а не настъпва с влизане в сила на решението, с което се уважава искова претенция, предявена на посоченото по-горе правно основание. Очевидно неправилно е прието от въззивния съд, че по делото липсват доказателства лизингодателят да е бил неизправна страна към момента на отправяне на изявлението за разваляне на договора на 06.06.2016 г. при безспорно установено наличие на висящ към същата дата съдебен спор, образуван по искова претенция на лизингополучателя срещу лизингодателя с предмет заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнен договор при положение, че исковата претенция е уважена с влязло в законна сила, решение, макар и две години по-късно. При условията на евентуалност се релевират предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и се поставят следните въпроси, за които твърди, че са от значение за спора и са обусловили изводите на въззивния съд:

1. „Към кой момент настъпва неизправността на страна по един двустранен договор – към момента на неизпълнение на поети по същия договор задължения или към момента на влизане в законна сила на съдебно решение, с което същата страна е осъдена да заплати обезщетение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за вреди, настъпили в резултат на неизпълнение на задълженията по същия договор?“

2. „При наличие на висящ съдебен спор по предявен срещу страна по договор осъдителен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на договора следва ли да се счита, че ответната страна е изправна страна по същия договор до момента на влизане в сила на постановеното осъдително решение, с което е уважен предявеният от насрещната страна иск?“

3. „Наличието на влязло в законна сила осъдително решение по предявена от една от страните срещу другата страна по двустранен договор искова претенция за осъждане на ответника да заплати обезщетение за вреди от неизпълнен договор, представлява ли годно доказателство, установяващо, че ответникът е бил неизправна страна по договора към момента, в който е сезиран съда или същият следва да се счита изправна страна по договора до момента на влизане в сила на съдебното решение?“

Отделно от това, се поставя и въпрос относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по същество на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – отклонение от разрешението, дадено с решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II ТО на ВКС.

При изложените доводи от касатора се формира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допускано до касация и отменено като вместо него бъде постановено друго такова, с което предявеният иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да бъде уважен.

От ответника по касация е подаден отговор, с който подадената жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище, че не са налице основания за достъп до касационен контрол, тъй като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставените въпроси не са от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото. Поставеният въпрос, касаещ предявения насрещен иск, е формулиран при липса на интерес, тъй като този иск не е бил разгледан. От ответника се прави позоваване на т. 15 от ТР № 1/2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е претенция по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. С нея се претендира обявяване за окончателен на договор № 26241/22.12.2011 г., който има характера на предварителен договор за покупко-продажба на автомобил „Пежо 508 Active“, 1,6 THP, Business, с ДК [рег. номер на МПС] . Твърденията в исковата молба са, че между ищеца и ответника е бил сключен договор за лизинг, по който, въпреки неизпълнението от страна лизингодателя, дало основание за образуване на т. д. № 6044/2013 г. на СГС, ищцовото дружество е изплатило пълния размер на лизинговата цена в размер на 23 536,04 евро, както и всички съпътстващи задължения за данъци и застраховки. След приключване на спора по т. д. № 6044/2013 г. ищецът е поканил ответника да му прехвърли собствеността, но е получил немотириван отказ, който съгласно уговореното в раздел VI, т. 2 от лизинговия договор е основание за завеждане на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ответникът е противопоставил възражение, че, въпреки обявената с влязло в сила съдебно решение негодност на лизинговата вещ, тя е била използвана от ищеца през целия срок на договора. От ответника е било противопоставено и възражение, че договорът за лизинг е прекратен въз основа на съдебното решение, считано от 09.10.2013 г. /датата на подаване на иска по т. д. № 6044/2013 г. на СГС/. Ищецът е следвало да върне вещта, още повече, че многократно бил заявявал, че не желае да се ползва от нея. Не е сторил това, въпреки отправените покани от лизинговото дружество. Заплатената от ищеца сума в размер на 24 498, 63 лв. е за ползването на автомобила без основание и въпреки противопоставянето на кредитора, а не представлява цена по лизинговия договор. При евентуалност ответникът е заявил, че ищецът не е заплатил цялата цена на вещта, тъй като не е платил 8 800, 25 евро, а и от поведението му не може да се направи еднозначен извод какво точно претендира. Изпратеното до него писмо изх. № 2287/14.11.2016 г., с което е поканен да изкупи автомобила, е поставило условие да бъдат изплатени всички вноски. От ответника е бил предявен и насрещен иск за заплащане на сума в размер на 8 800, 25 евро и са били представени нотариални покани, получени от ищеца на 06.06.2016 г. и 25.01.2017 г., обективиращи изявление за разваляне на договора поради неплащане на четири поредни вноски, както и искане за връщане на автомобила. Като доказателство е била представена и вносна бележка за платена сума в размер на 25 628, 67 лв. по т. д. № 6044/2013 г. В допълнителната искова молба ищецът е заявил, че на практика той съхранява вещ, която е негодна за ползване, тъй като автомобилът е технически неизправен и спрян от движение, съответно не може да премине годишен технически преглед.

Въззивната инстанция е възприела установените в решението на Софийски градски съд факти, а именно, че страните са били обвързани от договор за лизинг на лек автомобил „Пежо 508 Active“, 1,6 THP, Business, с ДК [рег. номер на МПС] , от дата 22.11.2011 г. и краен срок до 12.2016 г. Уговорено е било в края на срока от действие на договора да може да се извърши прехвърляне на автомобила, ако лизингополучателят е бил изправна страна и е платил всички разноски във връзка с ползването му. При немотивиран отказ тази уговорка има значението на предварителен договор. Съставът на Апелитивен съд София е възприел и установеното от вещото лице, назначено по делото, че общо ищецът е платил по лизинговия договор 46 032, 32 лв. – главница плюс лихви, а с прибавяне на данъците - 56 208, 58 лв. Лизинговите вноски за периода 02.2016 г. – 12.2016 г. в общ размер на 6 909, 87 лева са били платени наведнъж на 30.11.2016 г.

През 2013 г. лизингополучателят е завел срещу лизингодателя искове с правно основание чл. 55 ЗЗД и чл. 79 ЗЗД, твърдейки, че е получил неизправен автомобил поради навлизане на бензин в маслото. Скрит дефект, който е открит два месеца след приемане на автомобила. Заявил е, че е развалил договора и иска връщане на платените лизингови вноски поради неоснователно обогатяване, евентуално търси обезщетение за неизпълнение. По претенцията е било образувано т. д. № 6044/2013 г. на СГС. Съдът е приел, че действително е налице дефект на отдадения под лизинг автомобил, който е много тежък, тъй като е предпоставка за възпламеняването му, или за блокиране на целия двигател. С влязло в сила на 13.11.2018 г. решение съдът е уважил претенцията с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на платените вноски за 19 месеца, но в същото време е преценил, че договорът не е бил надлежно развален, защото ищецът не е дал достатъчен срок на ответника да отстрани неизправностите.

За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд София изцяло е споделил мотивите на първостепенния съд относно прекратяване на договора с нотариална покана, връчена на ответника на 06.06.2016 г. Основание за този извод е била забава в плащането на четири лизингови вноски. Твърденията на ищеца лизингополучател, че към 06.06.2016 г. лизингодателят е бил неизправна страна поради висящия спор по т. д. № 6044/2013 г. на СГС въззивният съд е приел за неоснователни. Посочил е, че решението по това дело е влязло в сила на 13.11.2018 г., поради което към 06.06.2016 г. лизингодателят е бил изправна страна, съответно е имал право да развали договора. За неоснователно е приел и твърдението, че ответникът не е релевирал изявление за разваляне на договора в първоинстанционното производство, тъй като с отговора е представил доказателства за това - нотариалната покана, получена на 06.06.2016 г., която е била приета заедно с всички други доказателства.

Не са налице твърдените от касатора основания, обосноваващи директен и факултативен достъп до касация.

При изпълнение на служебните си задължения настоящия състав на касационната инстанция не установи наличие на пороци, водещи до нищожност или недопустимост на въззивното решение.

Не е мотивирано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което се характеризира със самостоятелен фактически състав. Той предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на въззивния акт без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи правни принципи. Подобни пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. Твърденията, че въззивният състав неправилно е подвел фактите, които са от значение за преценката налице ли е неизпълнение от страна на лизингодателя, под хипотезиса на чл. 87 ЗЗД, вр. с чл. 83 ЗЗД, са преценими само с оглед приложение на материалноправната норма. Те могат да бъдат отнесени единствено към основанията за неправилност, визирани от чл. 281, т. 3 ГПК. В производството по селекция обаче съдът не проверява правилността на изводите, обективирани във въззивното решение. Отделно, следва да бъде посочено, че искането за достъп до касация с цел проверка на въззивното решение и ревизия на извода, че е била прекъсната договорната връзка между страните, съответно достигане до друг извод - че договорът е бил съхранен и може да бъде прехвърлена собствеността върху автомобила, се явява в пряко противоречие с твърдението на касатора /заявено в допълнителната искова молба/, че ответникът лизингодател му е предоставил изцяло негодна за ползване вещ /автомобилът не може да премине годишен технически преглед и е опасен за движението/. В нито един момент от развилото се производство касаторът не е твърдял настъпване на нов факт след приключване на производството по т. д. № 6044/2013 г. на СГС, а именно, че автомобилът е бил поправен и приведен в състояние, годно за употреба според неговото предназначение, т. е., че е налице изпълнение на задължението по чл. 230, ал. 2 ЗЗД, приложим съобразно препращането на чл. 347, ал. 2 ЗЗД. Заявените от касатора факти биха могли да обосноват извод за търсене на съдебна защита с цел сключване на окончателен договор, който евентуално би бил нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3ЗЗД/ с оглед очевидната нееквивалентност на двете насрещни престации – платена от лизингодателя сума в размер на 46 032, 32 лв. срещу прехвърлянето на абсолютно негоден за употреба автомобил /така т. 3 ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение 452/2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на IV г. о., решение 119/22.03.2011 г. по гр. д .№ 485/2010 г. на I г. о., решение № 277/2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. на III г. о. на ВКС и др./

Изведените от касатора правни въпроси могат да бъдат обобщени в един и той касае правната природа на неизпълнението по един двустранен договор. Известно е, че неизпълнението може да бъде пълно или неточно /забавено, частично или лошо/, както и, че то представлява неосъществяване на дължимия правен резултат, за който страните по един договор са постигнали съгласие. Дали е налице неизпълнение се преценява с оглед съдържанието на дължимата престация. Въпросът е теоретично зададен и не таргетира в ключовия за разрешаване на спора проблем, а именно каква е природата на иска, с който се претендира плащане на обезщетение за неизпълнен договор – дали той е осъдителен или конститутивен. Касаторът не е задал въпрос в тази насока, а с оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма задължение да формулира релевантния за спора въпрос, а може само да го уточни. Задължение на касатора е да изведе правния проблем и да го постави за отговор преди преценката и произнасянето по правилността на въззивното решение. В допълнение следва да се посочи, че неудовлетворен се явява и соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като в изложението не се заявява наличие на неправилна поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито се поддържа настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика. Отделно, не се мотивира непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба. Поради това че касаторът не е обосновал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

Последният въпрос е формулиран във връзка с оплакванията срещу липсата на мотиви във въззивното решение по отношение на заявения от ответника насрещен иск. Той също няма характеристиката на правен, тъй като до разглеждане на този иск не се е стигнало нито в първоинстанцинното производство, нито във въззивното такова. Предявеният от ответника насрещен иск е в условие на евентуалност - в случай, че бъде уважен главният такъв, заведен от „Трейд експрес – Л“ ЕООД. Доколкото обаче този иск е намерен и от двете инстанции да неоснователен, не се е стигнало до сбъдване на вътрешно-процесуалното условие, съответно въобще липсва произнасяне по насрещния иск. Като неудовлетворяващ общия селективен критерий и този въпрос не може да обуслови достъп до касация.

В заключение, въпросите, с които касаторът се е опитал да мотивира достъп до факултативен касационен контрол на практика целят проверка правилността на изводите, изложени в решението на Апелативен съд София. В производството по селекция касационната инстанция не може директно да проверява законосъобразността на обжалваното въззивно решение.

При липса на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК достъп до касация следва да бъде отказан.

При изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 480/23.07.2021 г. по в. т. д. № 13/2021 г. на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА „Трейд експрес-Л“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 150 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.