ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50144

гр. София, 07.03.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 3153 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото С. Б. С. срещу решение № 646/04.05.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 427/2022 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 42/19.10.2021 г. по гр. дело № 151/2021 г. на Видинския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу С. К. К., иск по чл. 5 от ЗЛС за поставяне на последната под запрещение.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържа, че последното е нищожно, евентуално – неправилно, но се излагат оплаквания и съображения, които могат да се квалифицират единствено като такива за неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК.

В изложението на жалбоподателката-ищца С. С. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, което е инкорпорирано в касационната жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) може ли в производството за поставяне под запрещение въззивната инстанция да даде ход на делото и да постанови решение без да осигури присъствието на лицето, чието запрещение се иска; 2) може ли в производството за поставяне под запрещение въззивната инстанция да постанови решение без да придобие лични впечатления за лицето, чието запрещение се иска; и 3) може ли в производството за поставяне под запрещение въззивната инстанция да постанови решение без да извърши разпит на лицето, чието запрещение се иска, и на неговите близки. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като изтъква, че преценката на съда за частично или цялостно отнемане на дееспособността е винаги конкретна за всеки отделен случай, поради което счита, че отговорът на тези процесуалноправни въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На следващо място в изложението се цитира практика на ВКС, обективирана в решение № 154/24.08.2016 г. по гр. дело № 3848/2015 г. на IV-то гр. отд. и решение № 250/21.12.2015 г. по гр. дело № 3897/2015 г. на І-во гр. отд. на ВКС, но във връзка с това не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, а се излагат оплаквания, че апелативният съд не обсъдил в решението си събрани по делото писмени доказателства. Предвид твърдението на жалбоподателката за нищожност на обжалваното въззивно решение, следва да се приеме, че същата навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК – вероятна нищожност. В тази връзка се поддържа, че в нарушение на чл. 337, ал. 1, изр. 1, чл. 338, ал. 1, изр. 1 и чл. 339 от ГПК въззивният съд дал ход на делото и постановил решението си, без да осигури присъствието, без да разпита и без да придобие лични впечатления от и за ответницата, чието запрещение се иска, и на нейните роднини, като тези искания за довеждане и разпит на ответницата и на един свидетел, направени с въззивната жалба, са били отхвърлени. На същите съображения се основава и доводът на жалбоподателката за наличие на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответницата С. К. в отговора на касационната жалба излага становище и доводи за неоснователност на жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Оплакванията и доводите на жалбоподателката за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения на разпоредбите на чл. 337, ал. 1, изр. 1 и чл. 338, ал. 1, изр. 1 от ГПК нямат никакво отношение нито към валидността, нито към процесуалната допустимост на съдебното решение, а (както вече беше посочено) могат да са от значение само за неговата правилност. Единствено доводът за нарушение на чл. 339 от ГПК би могъл да обоснове извод за нищожност на съдебното решение, но в случая апелативният съд не е постановил нито неприсъствено решение (чл. 238 и чл. 239 от ГПК), нито решение при признание на иска (чл. 237 от ГПК). И при извършената служебна преценка настоящият съдебен състав не намира други (извън наведените от жалбоподателката) основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК – поради вероятна нищожност или недопустимост на същото.

Не е налице и наведеното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като трите поставени от нея процесуалноправни въпроса не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, защото в съдебната практика никога не е имало съмнение, че принципът за непосредственост (чл. 11 от ГПК) е спазен, когато задължителното лично явяване и разпитът на ответника по иска за поставяне под запрещение, както и разпитът на негови близки (чл. 337, ал. 1, изр. 1 и чл. 338, ал. 1, изр. 1 от ГПК) са осъществени пред първата инстанция. Този извод ясно следва и от имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от ППВС № 5/13.02.1980 г., където е прието, че разпитът на ответника трябва да предшества събирането на каквито и да е доказателства, като неспазването на това правило е съществено нарушение на правилата на особеното исково производство и може да злепостави ответника. Очевидно е, че това правило на чл. 338, ал. 1 от ГПК – личният разпит на ответника да бъде извършен преди събирането на доказателства по делото, няма как бъде спазено във второинстанционното производство, а това може да стане единствено пред първата инстанция. Същото следва и от разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях; дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. С оглед на това, трайно установената съдебна практика приема, че за разлика от първоинстанционния, въззивният съд няма процесуално задължение да разпитва лично ответника по иска за поставяне под запрещение, както и неговите близки, а може да направи това, само ако го намери за необходимо (аргум. от чл. 267, ал. 2 от ГПК), или да ги разпита в случаите, когато първата инстанция не е провела тези разпити (аргум. от чл. 266, ал. 3 от ГПК). По настоящото дело още в първоинстанционното производство е бил проведен личен разпит както на ответницата, така и на нейния внук (син на ищцата), поради което, като е отказал нови такива разпити с определението си по чл. 267 от ГПК и в откритото съдебно заседание, апелативният съд не се отклонил от тази константна съдебна практика, основана на цитираната по-горе задължителна практика на ВС и ВКС. При наличието на същата, и след като от страна на жалбоподателката не се излагат съображения, че тази съдебна практика (включително задължителна такава) следва да бъде променена или осъвременена, то не е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Цитираните от жалбоподателката, решение № 154/24.08.2016 г. по гр. дело № 3848/2015 г. на IV-то гр. отд. и решение № 250/21.12.2015 г. по гр. дело № 3897/2015 г. на І-во гр. отд. на ВКС нямат никакво отношение към формулираните от нея три процесуалноправни въпроса по приложението на чл. 337, ал. 1 и чл. 338, ал. 1 от ГПК. Както вече беше посочено, във връзка с тези две решения на ВКС жалбоподателката не е формулирала материалноправен или процесуалноправен въпрос, а вместо това е изложила оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение при обсъждането на доказателствата по делото, което също не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

В подкрепа на твърдението си за очевидна неправилност на въззивното решение жалбоподателката не е навела доводи, различни от тези по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК, които вече бяха обсъдени по-горе, поради което не е налице и това основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 646/04.05.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 427/2022 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: