О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50106

гр. София, 02.03.2023 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 614 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Банка ДСК“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Ж. К. Д. срещу решение № 78 от 25.10.2021г. по в. гр. д. № 466/2021г. на Софийски окръжен съд, I въззивен граждански състав, с което след отмяна на решение № 4 от 10.02.2021г. по гр. дело № 288/2019г. на Районен съд Пирдоп са отхвърлени като неоснователни предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу Иванка И. Д. и В. С. Й. искове за признаване за установено по чл. 422 ГПК, че дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми: 6 047.84 евро – главница; 1 952.92 евро - договорна лихва за периода от 03.02.2017г. до 28.09.2017г.; 395.54 евро - наказателна лихва за периода от 03.02.2017г. до 28.09.2017г.; 135 евро - заемни такси; законната лихва, считано от 29.09.2017г. до окончателно плащане на задължението, за които е издадена заповед за изпълнение № 941/19.10.2017г. и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 779/2017г. на Районен съд Пирдоп, I състав. С въззивното решение ищецът /въззиваем във въззивното производство/ е осъден да заплати на ответниците /въззивници във въззивното производство/ съдебни разноски за двете инстанционни производства, както следва: на Иванка И. Д. – 3 213 лв., и на В. С. Й. – 2 200 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По отношение на доводите на въззивния съд, че Общите условия към договора за кредит не са подписани от поръчителя и не са посочени в договора за поръчителство, касаторът поддържа, че неподписването на Общите условия е ирелевантно за договора за поръчителство, както и че към датата на подписване на договора за кредит и договора за поръчителство през 2008г. не е съществувала правна норма, според която общите условия обвързват потребителя само ако са му предоставени и той се е съгласил с тях. Касаторът излага, че са необосновани и постановени в противоречие с императивните разпоредби на Наредба № 9/03.04.2008г. на БНБ /отм./ изводите за нищожност на двете допълнителни споразумения относно размера на лихвените проценти, както и за нищожност на клаузите на чл. 7 и чл. 8 от договора за кредит, предвиждащи договорна лихва. Според касатора изводът, че нищожността на уговорката за договорна лихва и ГПР води до нищожност на целия договор за кредит и общите условия, е направен при грубо нарушение на материалноправните разпоредби и правилата на формалната логика. Прави оплакване за неправилност на извода за нищожност на целия договор за кредит и Общите условия към него поради неизлагане на мотиви.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, както и решението е очевидно неправилно:

1. Като е приел за нищожна цялата клауза за договорна лихва поради нищожност на уговорката, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно базисния лихвен процент /БЛП/ на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗД, съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Като е приел, че целият договор за кредит е нищожен с оглед констатираните неравноправни клаузи, вместо да приеме връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което би се намирал при липса на тези клаузи, а именно действието на първоначалния погасителен план, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение по дело С-154/15 на СЕС, решение по дело С-307/15 на СЕС, решение С-308/15 на СЕС и решение № 136/20.01.2021г. по т. д. № 1467/2019г. на ВКС.

3. Решението е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд не е изложил конкретни мотиви за правните си изводи.

О. И. И. Д. и В. С. Й. чрез процесуален представител адв. В. Х. В. оспорват касационната жалба и поддържат становище, че същата е недопустима на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, предвид цената и предмета на исковете – по търговска сделка /договор за кредит/ под 20 000 лв. Излагат евентуални доводи за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, съответно чл. 287, ал. 2 във връзка с ал. 1 ГПК от процесуално-легитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Доводът на ответниците, че същата е недопустима на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, предвид цената и предмета на исковете – по търговска сделка /договор за кредит/ под 20 000 лв., е неоснователен. Съгласно разпоредбата на чл. 113, изр. 2 ГПК образуваните дела по искове на и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Следователно обжалваемостта на въззивното решение пред касационната инстанция се определя по реда на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, съгласно която разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела. В конкретния случай исковете са предявени срещу физически лица – потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП по търговски сделки – договор за кредит за текущо потребление и договор за поръчителство, цената на иска за главницата е над 5 000 лв., а останалите претенции имат акцесорен характер, поради което решението на Софийски окръжен съд подлежи на касационно обжалване и касационната жалба е допустима.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че по силата на сключен на 13.05.2008г. договор за текущо потребление Иванка И. Д. е получила от „Банка ДСК“ ЕАД 7 500 евро. Кредитът е обезпечен с договор за поръчителство, сключен на 12.05.2008г. между „Банка ДСК“ ЕАД и В. С. Й.. Общите условия не са подписани от поръчителя и не са отразени в договора за поръчителство.

Съдебният състав е приел, че клаузата в договора за поръчителство „Промяната на лихвата от Кредитора е задължителна за страните.“ е нищожна поради сключването й в ущърб на икономически по-слабата страна и очевидна неравнопоставеност между страните. Направил е извод, че включването й в договора за поръчителство обременява поръчителя по-тежко от главния длъжник, същото е несправедливо и лишено от правна и икономическа логика поради липсата на такава клауза в договора за кредит.

Въззивната инстанция е констатирала, че съгласно сключено на 18.03.2013г. между „Банка ДСК“ ЕАД и Иванка Д. допълнително споразумение непогасената част от начислените лихви към датата на подписване на споразумението се капитализира към главницата по кредита, лихвеният процент се увеличава от 7.45 % на 9.45%, ГПР се увеличава от 8.26 % на 10.55%. В т. 5А изрично се предвижда, че поръчителката В. Й. отговаря по първоначалните параметри на договора, а не по допълнителното споразумение. Кредитът е обезпечен допълнително със залог върху вземания /пенсия и други плащания по НОИ/.

Съгласно сключено на 18.12.2013г. ново допълнително споразумение непогасената част от лихвите е капитализирана към главницата на кредита. Лихвеният процент и ГПР не са увеличени, но се удължава срокът за издължаване на кредита със 72 месеца, считано от 18.12.2013г., т. е. крайният срок на погасяване е 18.12.2019г. Споразумението е подписано от поръчителката В. Й. заедно с анекс към договора за поръчителство, която е приела, че отговаря за параметрите на кредита по допълнителното споразумение, а не по първоначалния договор, и че се отказва от правата си по чл. 147 ГПК. С второто допълнително споразумение са приети две нови обезпечения - залог на вземане върху пенсия и залог върху вземане от трудово правоотношение. Въззивният съд е посочил, че отказът от правата по чл. 147 ГПК е в противоречие със справедливостта, навеждащо недобросъвестност на кредитора.

Двете допълнителни споразумения са приети от съдебния състав за нищожни относно размера на лихвените проценти поради противоречие с императивните разпоредби на Наредба № 9 от 03.04.2008г. на БНБ за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии на кредитен риск при преструктуриране на кредита, която е била в сила към момента на подписване на споразуменията. При капитализиране на тези незаконно завишени лихви към главницата се е получило незаконосъобразно завишаване на последната. Длъжникът-потребител е бил принуден да даде съгласие, тъй като в противен случай кредитът би бил обявен за предсрочно изискуем.

Изводът на въззивния съд са неоснователност на претенциите за изтекли лихви е аргументиран с нищожността на клаузите в допълнителните споразумения и в Общите условия, доколкото последните не са уговорени индивидуално в светлината на разпоредбите на чл. 146, ал. 1 и ал. 4 ЗЗП. Изложени са съображения за наличието на неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя: банката променя едностранно условията, при което окончателната цена на предоставената парична сума е значително завишена, без фактически потребителят да може да се откаже от договора /хипотезите на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП/. Приети са за нищожни и клаузите на чл. 7 и чл. 8 от договора, даващи право на кредитора да изменя базовия лихвен процент и ГПР, без длъжникът да има някакъв контрол върху процеса, предвид липсата на конкретика в критериите, което фактически предоставя възможност за произвол.

Въз основа на изложените съображения въззивният съд е направил извод за неоснователност на всички искови претенции, като е посочил, че доколкото сумата по усвоения кредит не е погасена с направените вноски, банката разполага с иск за реституирането им като дадени на нищожно основание, което е извън предмета на исковото производство.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК е неоснователен, тъй като касаторът не е формулирал конкретни материалноправни въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и на СЕС. Решението на Софийски окръжен съд обаче следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с оглед крайния извод за неоснователност изцяло на предявените искове въпреки формираната воля за нищожност на клаузите, предвиждащи едностранна промяна на възнаградителната лихва и ГПР, в договора за кредит за текущо потребление, както и нищожност на двете допълнителни споразумения от 18.03.2013г. и 18.12.2013г., без излагане на мотиви относно действителността на конкретните разпоредби на чл. 1 – чл. 6 от договора за кредит за текущо потребление, уреждащи основното задължение на кредитополучателя за връщане на предоставения кредит в размер общо 7 500 евро, и без аргументи защо съдът счита, че целият договор за кредит е нищожен.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 333,72 лв. /2% върху 16 685,77 лв. – левова равностойност на 8 531,30 евро/.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78 от 25.10.2021г. по в. гр. д. № 466/2021г. на Софийски окръжен съд, I въззивен граждански състав.

УКАЗВА на касатора „Банка ДСК“ АД в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 333,72 лв. по сметка на ВКС на РБ.

След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.