О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50065

София, 28.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 2183/2022 г. по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община, подадена от кмета на общината чрез юрисконсулт С. Д. срещу въззивно решение № 445 от 29.03.2022 г. по в. гр. д. № 1745/2021 г. на Софийски апелативен съд. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е необосновано, тъй като не е установена причинно-следствена връзка между поведението на Столична община и причинените неимуществени вреди. Счита също, че е недопустимо с показанията на едни и същи свидетели да се доказва както механизмът на увреждането, така и вида и характера на претърпените болки и страдания. Сочи, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е завишено и не съответства на принципа за справедливост, тъй като не е съобразено с икономическата обстановка в страната към момента на злополуката, стандарта на живот и средностатическите показатели за доходите и покупателните възможности на населението.

В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр. последно ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Д. А. А. изразява становище, че не налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационно обжалване, а по същество - че въззивното решение е правилно и законосъобразно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 261516 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 1119/2020 г. на Софийски градски съд, с което жалбоподателят Столична община е осъден да заплати на основание чл. 49 ЗЗД на Д. А. А. сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие падане на заледена настилка на 24.02.2019 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.02.2019 г. до предявяване на исковата молба - 03.12.2019 г.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 24.02.2019 г. ищецът се подхлъзнал и паднал на заледен и непочистен участък на улица в [населено място] в близост до хотел „Перла”. В резултат на това получил травма на дясна подбедрица. Пряк очевидец на инцидента бил св. К., който се притекъл на помощ. Пострадалият бил в безпомощно състояние, десният му крак бил в кръв, което наложило свидетелят да се обърне за съдействие към рецепцията на хотела. Ищецът и свидетелят К. били на футболен турнир заедно с децата си. Отседнали в хотел „Перла”, а ищецът паркирал автомобила си на около 50 м. Инцидентът настъпил по пътя за паркинга, когато ищецът пресичал [улица]. Била извикана линейка, която транспортирала ищеца в болнично заведение. След извършен преглед било установено открито счупване на дясната подбедрица. На 25.02.2019 г. ищецът претърпял оперативна интервенция за поставяне на закрепващ винт. Не е могъл да стъпва на счупения крайник в продължение на 45 дни. Движил се е с помощни средства. През м. октомври 2019 г. претърпял втора операция за отстраняване на винта. Възстановителният период е продължил около 4-5 месеца.

По спорния по делото въпрос относно наличието на предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника Столична община за обезщетяване на вредите въззивният съд е посочил, че тези вреди са в пряка причинна връзка с неизпълнение на задълженията на ответника по почистване и поддържане на общинските пътища и инфраструктура /пътно платно, разделителни ивици, банкети, тротоари и др./, възложени на общините съгласно разпоредбите на чл. 30, ал.4 ЗП и чл. 48, т.2, б.”б” ППЗП. Посочил е, че за възникване на тази отговорност е без значение дали тази дейност се извършва пряко от служители на общината, или тя се явява възложител по силата на сключен между нея и трето лице договор, тъй като и в двата случая тя е материално легитимирана да отговоря за вреди, възникнали в резултат на неизпълнение или некачествено изпълнение на дейностите по поддръжка на общинската пътна мрежа.

В отговор на оплакванията на Столична община, заявени с въззивната жалба, за недоказаност на механизма на причиняване на травмата и оттук - на причинно-следствената връзка между нея и поведението на ответника, въззивният съд е посочил, че събраните по делото доказателства сочат, че условие за настъпване на увреждането е именно бездействието на лицата, натоварени с почистването и поддържането на общинските пътища, и че травмата е получена по описания механизъм – при подхлъзване на заледен участък. Приел е, че няма конкретни твърдения и доказателства за това ищецът да е нарушил правила, изискващи конкретно поведение, да е проявил небрежност или да се е поставил сам в предвидим риск, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД.

Относно оплакванията и на двете страни за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 20 000 лв. е съобразено с вида и степента на увреждането и свързаните с него интензивни болки; продължителността на възстановителния период около 4 месеца; обстоятелството, че през първите 45 дни след инцидента ищецът е бил почти неподвижен и е разчитал на чужди грижи, а в рамките на три месеца се е придвижвал с помощта на помощни средства /патерици/, което се е отразило негативно на качеството му на живот, както и че възстановителният процес е приключил благоприятно и няма данни за други остатъчни последици за в бъдеще. Посочил е също, че така че определеният размер е съобразен и с обективни фактори като икономическите условия в страната и присъжданите от съдилищата размери за аналогични случаи.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят подробно развива общи теоретични постановки относно елементите на фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД; съдържанието на понятията ”преки” и „непосредствени” вреди; приликата и разликата между договорната и деликтната отговорност; тежестта за доказване на причинно-следствената връзка между действието /бездействието на ответника и увреждането, но не е обоснована връзката на тези теоретични разсъждения с настоящия спор и по тях няма изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 182009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

Единственият въпрос, формулиран ясно и точно в изложението към касационната жалба, е за това следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението съдът да събира информация и да изследва доходите /месечни/ на пострадалото лице. Този въпрос обаче не е обуславящ изхода на делото, нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Както е разяснено в т.ІІ от ППВС № 4/68 г. понятието „справедливост” не е абстрактно. То е свързано с редица конкретни, обективно съществуващи факти и обстоятелства, които следва да бъдат съобразени от съда. Според трайно установената съдебна практика такива са характерът на увреждането; обстоятелствата, при които е извършено; допълнително влошаване състоянието на здравето; морални страдания; осакатявания, загрозявания; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации; перспективата и трайните последици; възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира; обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Изброяването не е и не може да бъде изчерпателно, тъй като във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. Въпросът за доходите на пострадалото лице преди увреждането се поставя във връзка с присъждане на обезщетение за имуществени вреди. Той няма отношение към размера на обезщетението на неимуществени вреди.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр. последно ГПК, тъй като не се установява да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на съдебния акт.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото жалбоподателят Столична община следва да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника по касация Д. А. А. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 2 000 лв., съобразно заявеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им и представените към него писмени доказателства - пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 30.05.2022 г.

Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 445 от 29.03.2022 г. по в. гр. д. № 1745/2021 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на Д. А. А. разноски по делото за касационната инстанция в размер на 2000 /две хиляди/ лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: