О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№50106

ГР. София, 27.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение в закрито заседание на 25.01.2023 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №2817/22 г., намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. Г. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр. д. №2398/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение по предявения от касатора срещу К. А. иск по чл.49 СК е прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака им има ищецът и е определен режим на лични отношения между него и малолетното им дете А. Г., род. през 2015 г. Упражняването на родителските права за детето е предоставено на майката К. А. и местоживеенето на детето е определено при нея в [населено място], Германия. Касаторът е осъден да заплаща издръжка на малолетното дете, чрез неговата майка и законен представител в размер на 267 евро месечно, както и да заплати издръжка за минало време, за периода 4.11.19- 4.03.20 г., в размер на 894 евро.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение, с което въззивният съд се е произнесъл по спора с пр. осн. чл.59, ал.2, вр. с чл.143 и 149 СК. В останалата част – срещу въззивното решение по брачния иск за развод, касационната жалба е недопустима на осн. чл.280, ал.3 ГПК и следва да остане без разглеждане.

За допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на обжалване част касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 и ал.2 ГПК/ недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение/. Поставя като значими за спора по чл.59, вр. с чл.143-149 СК, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните правни въпроси:

1. Каква е международната компетентност на български съд да се произнесе по предоставяне на упражняването на родителски права за дете, трайно установено извън страната и с обичайно местопребиваване в друга държава / членка на ЕС/, без да са налице основанията на чл.12 от Регламент ЕО 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г./ Регламента/, когато в тази насока има произнасяне на чужд/ германски / съд?

2. Какви са правомощията на български съд по отношение на определянето на лични отношения и контакти между родител и дете на територията на РБ, при изричното произнасяне на чужд / германски/ съд детето да не напуска територията на Германия, за което са уведомени всички държавни институции, вкл. гранична полиция?

3. Кои и какви законови критерии следва да се прилагат при определяне на месечната издръжка на дете – български гражданин, родено и живеещо в Германия, когато германски съд е определил издръжка от 267 евро, а български съд не е допуснал изменение спрямо новата законова промяна в Германия от 291 евро? Допустимо ли е обективно съединяване на искове по чл.49 СК и чл.149 СК, след като за настоящия размер на издръжката в Германия се е произнесъл германски съд?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Първият въпрос не отговаря на данните по делото и затова не представлява общо основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г., т.1 ОСГТК. Исковете по чл.49 и 59 СК, вр. с чл.322, ал.2 ГПК са заведени от касатора Г. пред българския съд и компетентността на този съд/ при българското гражданство на родителите и детето и пророгацията по чл.12, т.1 от Регламент ЕО 2201/2003 г./ изрично е обоснована от пълномощника на ищеца в молба от 19.12.19 г. В отговора на исковата молба от 4.03.20 г. ответницата А. е възразила само за местната подсъдност, като не е оспорила компетентността на българския съд и изрично е поискала да се приемат за съвместно разглеждане с брачния иск исканията й по чл.59 СК. За подобни случаи в практиката на ВКС по приложението на чл.12 от Регламента/ опр. по ч. гр. д. №2429/22 г. на четвърто г. о. и опр. по ч. гр. д. №2298/21 г. на четвърто г. о., постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК/ се приема, че „чл. 12, пар. 1 от Регламента предвижда пророгация на компетентност и допуска (по изключение от чл. 8) съдилищата, които са компетентни да разгледат иска за развод, да се произнесат и по въпросите относно правото на упражняване на родителските права и правото на лични отношения с детето (относно родителската отговорност). Предпоставките в чл. 12, пар. 1 са кумулативни, а те са: 1) компетентност по иска за развод, поставящ пред съда и тези въпроси; 2) поне единият от съпрузите да притежава родителска отговорност за детето и 3) компетентността на съда да е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност към момента на сезирането и 4) да съответства на висшия интерес на детето. Т. Р. отговаря на въпроса, кой е релевантният момент за обосноваване (и) на компетентността по чл. 12, пар. 1 Регламент (ЕО) 2201/2003 г. Доизяснява го ГПК – подаването на исковата молба. Веднъж обоснована от обстоятелствата, които Регламентът сочи като релевантните за нея, тя се стабилизира, а не я изключва евентуалната промяна в твърденията на страните относно тези факти, включително в производството за инстанционен контрол на определението за прекратяване по чл. 17 от Регламента, което урежда националният закон. Националният процесуален закон (ГПК) може да предвиди и предвижда процесуален срок, в който ответникът е длъжен да изрази изрично или по друг недвусмислен начин дали възприема компетентността по чл. 12, пар. 1 от Регламента. Първи я избира ищецът по предявения иск за развод, който поставя по делото и въпросите относно родителската отговорност. Срокът е в чл. 131 ГПК - за писмен отговор на исковата молба. Възприемането на тази компетентност е недвусмислено по смисъла на чл. 12, пар. 1 от Регламента, когато ответникът е изразил становище не само по иска за развод, но и по тези въпроси”.

В настоящия случай също е налице пророгация на компетентност по чл.12, т.1 от Регламента, поради което първият въпрос, съдържащ сега твърдение, че такава не е налице, не обосновава общото основание за допускане на обжалването.

Произнасянето на германския съд, на което се позовава касаторът е по повод случай на домашно насилие и фактическата раздяла на страните/данни за това се съдържат в представените съдебни решения на германски съд и социалния доклад/, има привременен характер/временни разпореждания/ и с него не е уредено окончателно попечителството/ упражняването на родителските права/ за детето при развода на страните, за което е заведено настоящото дело пред българския съд.

Издръжката на детето е определена в евро с помощта на данните за стандарта на живот и нуждите на детето в Германия, където то е трайно установено и разпределена между родителите по посочения в мотивите на обжалваното решение начин. Това определяне има самостоен характер и е извършено по реда на националното ни право / чл.142 и 143 СК/, а не по германското. Налице е основание за присъждане на издръжка, ако дължащият издръжката не е изпълнявал задълженията си по чл. 88, ал. 1 СК*(5) – чл.143, ал.2 СК, независимо какъв е изходът по иска за развод – ППВС №5/81 г., т.4. Бащата дължи издръжка за минало време за една година преди предявяването на иска, при доказана фактическа раздяла между родителите/ както е и в случая/ – р. по гр. д. №1654/10 г. на трето г. о. на ВКС. За бащата също е установено, че е реализирал и има възможност и занапред да реализира доходите си в Германия, поради което може да заплаща определената във валутата на тази страна издръжка.

Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение, постановено по спора с пр. осн. чл.59 и свързаните с него искове по чл.143 и 149 СК – поставените въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Констатираното съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС отрича вероятната му недопустимост или очевидна неправилност – чл.280, ал.2 ГПК, като тежки пороци, налагащи допускане на обжалването.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр. д. №2398/21 г. от 14.03.22 г. по спора с пр. осн. чл.59, вр. с чл.143 и 149 СК.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. Г. срещу същото въззивно решение в частта по брачния иск с пр. осн. чл.49 СК.

Определението само в частта за оставяне на жалбата без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: