О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50069

гр. София, 27.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2242/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба от В. Г. Ч., приподписана и от упълномощения от касатора адв.И. К. от АК – Б., против решение от 22.01.2022 г. по в. гр. д. № 1032/2020 г. по описа на ОС – Бургас, В ЧАСТТА, в която частично е отменено решение № 946/05.07.2017 г. по гр. д. № 7374/2017 г. на РС – Бургас и е постановено решение, с което на основание чл.72, ал.1 ЗС В. Ч. е осъден да заплати на В. Й. и А. Р. - Й., сумата в размер на 9750 лв., представляваща увеличената стойност на процесния имот с идентификатор ***** по КК на [населено място] в резултат на извършени от тях в периода м. април – м. октомври 2009 г. подобрения в същия имот, уважено е и релевираното право на задържане на имота на основание чл.72, ал.3 ЗС в полза на В. Й. и А. Р. – Й..

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон и съдопроизводствените правила. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване. Претендира разноски.

Ответниците по касационната жалба – ответници в производството В. Й. и А. Й., оспорват жалбата с писмен отговор, чрез пълномощник адв.Ц. П. - САК, с доводи, че е недопустима и неоснователна, защото не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради липсата на правни въпроси с изложението, оспорва и въззивното решение да е неправилно. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Внесена е дължимата държавна такса за производството по чл. 288 ГПК.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване:

Делото е за втори път пред касационната инстанция.

С решение № 1 от 11.05.2020 г. по гр. д. № 289/2019 г. на ВКС, II г. о., е отменено въззивно решение № І-40 от 19.06.2018 г. по в. гр. д. № 1774/2017 г. на ОС - Бургас в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Й. и А. Р. – Й. против В. Ч. насрещен иск с правно основание чл. 72 ЗС за сумата 24 500 лв., представляваща увеличената стойност на недвижимия имот вследствие извършени подобрения и за признаване на насрещните ищци право на задържане на имота до заплащането им, и е върнал делото за ново разглеждане на въззивния съд от друг състав. В каузалните си мотиви касационният съд е приел, че при постановяването на обжалваното решение е допуснато нарушение на материалния закон по приложението на чл.70, ал.3, вр. чл.72 ЗС и съществено нарушение на процесуалните правила, като не са били обсъдени събраните по делото доказателства, което е довело до необоснованост на съдебния акт, обусловило и отмяната му в тази част .

При новото разглеждане на делото, окръжният съд, в производството е по реда на чл. 294 във връзка с чл. 258 и сл. от ГПК, инициирано въз основа въззивната жалба на В. и А. Й., при съобразяване и на отменителното решение на касационния съд, е приел, че насрещният иск с правно основание чл. 72 ЗС е частично основателен, в резултат на което е отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен насрещния иск по чл.72 ЗС до размера на сумата от 9750 лв., както и в частта, с която е отхвърлено възражението на ответниците Й. за право на задържане имота, вместо което е уважен насрещния иск по чл.72 ЗС до размера на 9750 лв., признато е право на насрещните ищци на задържане на имота до заплащане на подобренията в този размер, потвърдено е решението на първостепенния съд в останалата част, с която насрещния иск по чл.72 ЗС е отхвърлен за сумата над 9750 лв. до 24500 лв.

Въззивният съд е приел, с оглед уважаването на предявения в същото производство от Ч. против Й. иск по чл.108 ЗС и доколкото владението върху имота е установено от тях на основание сключения със собственика Ч. предварителен договор, че на насрещните ищци следва да бъде признато качеството на добросъвестни подобрители на основание чл.70, ал.3, вр. чл.72 ЗС. Прието е, че твърденията на ищците по насрещния иск за извършени от тях подобрения, са установени от събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетите по делото съдебно-технически експертизи, подложени на преценка в съвкупност и при обсъждане на противоречия в показанията на някои от свидетелите.

Прието е за установено, че към момента на предаване на владението на купувача въз основа на предварителния договор - на 15.04.2009 г., процесното жилище е било в степен на завършеност „груб строеж“, изрично посочено в чл.2 от договора, както и че при сключването на предварителния договор в жилището не са били изпълнени довършителни работи, описани в чл.5, ал.4 от същия, извършването на довършителни строително-монтажни работи/СМР /е уговорено като задължение на продавача, с негови труд и средства, като с Анекс от 21.04.2009 г. страните са се споразумели, че изпълнението на дейностите по чл.5, ал.4, т.4.2, т.4.3, т.4.4, т.4.5, т.4.6, т.4.9 и т.4.11 остава изцяло за сметка на купувача Й., а за извършването им е необходимо да бъде предадено владението (установено предаване на 15.04.2009 г.). Прието е, че при сключването на предварителния договор не са били извършени довършителните работи, а релевираните твърденията на насрещния ответник, че процесният апартамент е бил предаден на купувача в напълно завършен вид и с описаното от тях оборудване, вкл. и с претендираните подобрения, защото се опровергавали от писмените доказателства и на обстоятелството, че Акт 15 – Констативния акт за установяване годността и приемането на строежа е издаден едва на 17.08.2009 г., към която дата се приема, че сградата е била напълно завършена, са неоснователни. Според въззивният съд твърденията на насрещния ответник, че жилището е било предадено в завършен вид не се потвърждават и от представените от него писмени доказателства – сертификати за контрол, протоколи, актове и декларации за съответствие (л.226-299 от делото на РС - Бургас), тъй като същите удостоверяват съответствието и годността на вложените в строителството на сградата материали и поставянето на контакти, които обстоятелства обаче са неотносими към претендираните от насрещните ищци подобрения.

Твърденията на Й. за извършването от тях на довършителни работи в имота в периода м. април – м. октомври 2009 г. е прието да са установени от показанията на св. В. Г., кредитирани като обективни и основани на негови преки и непосредствени впечатления, тъй като лично е помагал на насрещния ищец и е участвал в ремонтните дейности по жилището. От приетите по делото три съдебно-технически експертизи /СТЕ/ е установено, че претендираните от насрещните ищци като подобрения СМР, са налични в имота при огледа на жилището от страна на експертите.

Въззивният съд е приел, че довършителните СМР, съответстващи и на описаните в насрещната искова молба, следва да се счетат за подобрения, за които да се прецени дали с тях се е увеличила пазарната стойност на процесния имот, с изключение на ремонт и хидроизолации на покрив, доколкото последните не се отнасят към процесното жилище, а касаят ремонт на обща част – покрив, обслужваща цялата сграда етажна собственост, поради което стойността не следва да се присъжда.

Позовавайки се на приетата по делото последна СТЕ, като изготвена по най-актуални цени към момента на постановяване на решението, е прието, че в резултат на извършените в жилището довършителни СМР, за които искът е приет за основателен, средната пазарна стойност на процесния недвижим имот се е увеличила с 9750 лв., поради което предявеният насрещен иск по чл.72 ЗС следва да бъде уважен като основателен и доказан в този размер, а за разликата над присъдените 9750 лв. до претендирания размер от 24 500 лв. претенцията по чл.72 ЗС е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

По отношение на правото на задържане на имота по чл. 72, ал.3 ЗС е прието, че предвид влязлото в сила решение по иска по чл.108 ЗС / по същото дело/ и извършения на 03.10.2018 г. въвод във владение на процесния имот на ищеца по него В. Ч., на насрещните ищци следва да се признае правото им на задържане имота по чл.72, ал.3 ЗС до заплащане на подобренията, тъй като така те могат да се ползват от привилегията на чл.136, ал.1, т.4 ЗЗД, ако поискат вземането им да бъде удовлетворено принудително.

По изложените съображения въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен насрещния иск по чл.72 ЗС до размера на сумата от 9750 лв., както и в частта, с която е отхвърлено възражението на ответниците Й. за право на задържане имота, като вместо отменените части следва предявения насрещен иск по чл.72 ЗС да се уважи до размера на 9750 лв. и да се признае право на задържане на имота до заплащане на подобренията в този размер. Въззивният съд е по потвърдил решението на първостепенния съд в останалата обжалвана част, с която насрещния иск по чл.72 ЗС е отхвърлен за сумата над 9750 лв. до 24500 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа от касатора в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК, без обаче да е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК.

Искането да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с изложени от касатора доводи, касаещи допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при преценка на показанията на свидетелите и на установените с приета по делото СТЕ факти, т. е. изложени са оплаквания които са касационни основания по чл.281 ГПК, но не покриват изискването за формулиран правен въпрос от значение за делото. Липсата на посочен от касатора правен въпрос не покрива изискването за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията по горепосоченото тълкувателно решение на ВКС. Същевременно касаторът и не е посочил и на коя практика на ВКС/ВС противоречи този правен въпрос / ако и такъв беше формулиран/, поради което е налице липса и на допълнителното основание за допустимост по тях по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице и поддържаната предпоставка за селекция на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В разглеждания случай касаторът първо, не е формулирал правен въпрос като общо основание за преценка във фазата по селекция, и второ, не е обосновал с какво произнасянето по такъв въпрос би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика - не е посочил кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновал съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми.

Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не се установява вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, същото и няма белези на очевидна неправилност.Мотивите на въззивното решение са ясни, съобразени за дадените указания в отменителното решение на ВКС по чл.293 ГПК. Не се установява при прочита на акта порок, който може да се квалифицира като тежко нарушение на правилата на формалната логика, нито се установява прилагане на несъществуващ закон или прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл.

Ето защо не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в неблагоприятната за касатора част. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. На ответницата по касация се дължат от касатора заплатените разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер на 900 лв., удостоверен с представения с отговора на касационната жалба договор на страните с адв. Ц. П. - САК.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІ-197 от 22.01.2022 г. по в. гр. д. № 1032/2020 г. на ОС – Бургас В ЧАСТТА, в която на основание чл.72, ал.1 ЗС В. Ч. е осъден да заплати на В. Й. и А. Р. - Й., сума в размер на 9750 лв., представляваща увеличената стойност на процесния имот с идентификатор ***** по КК на [населено място] в резултат на извършени от тях подобрения ( подробно описани), и е признато право на задържане на имота на основание чл.72, ал.3 ЗС в полза на В. Й. и А. Р. – Й..

ОСЪЖДА В. Г. Ч., ЕГН: [ЕГН], с адрес [населено място], местност „М.“, извън регулация № 01, ет. №5, ап. № 32, да заплати на В. Г. Й., ЕГН: [ЕГН] и А. К. Р. - Й. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], вх. „А“, ет, 3, ап. 7, сумата 900 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: