О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50114

София, 22.02.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1957 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Т. Б. и И. Й. Б., чрез пълномощниците им адв. А. и адв. И. против решение № 260510 от 10.02.2022 г. по в. гр. д. № 4602/2021 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 108488/03.06.2020 г. по гр. д. № 39494/2017 г. по описа на Софийски районен съд, при дадена правилна правна квалификация на иска по чл. 195, ал. 1 ЗЗД, касаторите са осъдени за заплатят солидарно на Р. И. А., сумата от 5 764 лв., представляваща извършени от ищцата разходи в апартамент № ..., находящ се в [населено място], [улица], ет. 3.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че необосновано въззивният съд е приел, че в имота, предмет на договора за продажба, е имало скрит недостатък – нерагламентирано електрозахранване в едно от помещенията; че при постановяване на решението са допуснати нарушения на нормите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на материалния закон – чл. 193-чл. 195, ал. 1 ЗЗД.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като първата група са: 1/ Дължи ли купувача уведомяване на продавача за скритите недостатъци на вещта, открити след приемането, както и съответно в какъв срок; 2/ Може ли купувачът да се ползва от правата по чл. 193 и чл. 195 ЗЗД, преди и без да е изпълнил задължението си по чл. 194 ЗЗД за уведомяване на продавача; 3/ При наличието на скрити недостатъци, презумира ли се знанието на продавача за наличието им; 4/ Може ли продавачът да носи отговорност само въз основа на предположения или непотвърдени свидетелски показания и 5/ Какъв е характерът /непозволено увреждане, неоснователно обогатяване или друга/ на отговорността на ответниците/продавачи по чл. 195, ал. 1 ЗЗД, в т. ч. дали е разделна или солидарна. По отношение на тази група въпроси се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 629 от 09.06.2008 г. по т. д. № 129/2006 г. на II т. о., решение № 10/07.03.2011 г. по т. д. № 475/2010 г. на I т. о., решение № 1699 от 8.11.2002 г. по гр. д. № 234/2002 г. на V г. о. и решение № 1585/17.10.2002 г. по гр. д. № 113/2002 г. на V г. о. Втората група въпроси са следва ли въззивното решение да бъде обосновано; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и доводите и възраженията на страните и следва ли въззивната инстанция като съд по съществото на спора, да изложи собствени мотиви, при потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт или е достатъчно да препрати към същия по правилото на чл. 272 ГПК. По тях се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 19 на ТР №1_2001 г. на ОСГК и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и съдебна практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК – цитирани в касационната жалба. Бланкетно се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е приложил закона в неговия обратен смисъл, не са съобразени императивни процесуални правила и основополагащи правни принципи и е допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Насрещната страна – Р. И. А., чрез адв. Ч., е заявила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на касационната жалба.

Въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска – чл. 195, ал. 2 ЗЗД е неправилна с оглед твърденията в исковата молба – за извършени разходи за отстраняване на скрити недостатъци в имота, поради което в изпълнение на задължението си като съд по същество да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, е дал правна квалификация на иска по чл. 195, ал. 1 ЗЗД. При преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, съдът е приел, че в конкретния случай са налице всички предпоставки за уважаване на претенцията на купувача по чл. 195, ал. 1 ЗЗД – за възстановяване на сторените от него разходи за отстраняване на скрития недостатък на вещта за сметка на продавачите. Посочил е, че спорът между страните се свежда до това дали процесният имот е имал скрит недостатък – нерегламентирана електрическа инсталация, захранваща помещение, в което са монтирани бойлер и пералня, както и контакти в черен коридор и спалня. Кредитирайки заключенията на съдебно-техническата експертиза, вкл. и това депозирано по гр. д. № 29879/2017 г. по описа на СРС в производство по обезпечение на доказателства, въззивният съд е достигнал до извода, че в имота предмет на договора за покупко-продажба е имало неправилно изградена електрическа инсталация, като неправилното свързване, макар само по себе си да не е водело до невъзможност за ползване на имота като цяло, е създавало опасност за сигурността на живеещите в него. Посочил е, че освен неотчитане на ползваната посредством тази инсталация ел. енергия, опасното свързване на открити контакти в мокро помещение е било опасно и невъзможността захранването да бъде преустановено при необходимост от главния предпазител на апартаментното табло, ползването на имота е създавало опасност за живота и имуществото на живеещите в него, поради което сторените от купувача разходи за възстановяване на правилното свързване на електрическата инсталация в имота, са били наложителни и последните се дължат от продавачите на основание чл. 195, ал. 1 ЗЗД. По възраженията на въззивниците-ответници, въззивният съд е посочил, че първото от тях – за липсата на незабавно уведомяване от купувача за скрития недостатък, не е своевременно релевирано в срока за отговор и е преклудирано, а освен това то е и неоснователно, доколкото по делото са събрани доказателства, че непосредствено след установяване на неправилното свързване на ел. инсталация, ищцата-купувач е уведомила продавачите. Относно второто възражение – че не е налице основание за възникване на солидарна отговорност, съдът е посочил, че същото е неоснователно, доколкото по делото не е спорно, че ответниците са били собственици на имота в режим на съпружеска имуществена общност. На последно място е приел, кредитирайки заключенията на съдебно-техническата експертиза, че сторените от ищцата разходи възлизат именно на сумата от 5 764 лв.

При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

С формулираните въпроси касаторът обосновава искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение за противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Практиката на ВКС включва два вида съдебни актове. Първият вид са тези, с които касационната инстанция дава нормативно тълкуване на закона, а именно – тълкувателните решения със задължителен характер. Съдебни актове от втория вид са решенията на състави на ВКС по конкретни дела, които обективират казуално тълкуване, без оглед дали то се отнася до конкретното дело или кореспондира с трайно установена практика по тълкуването на правната норма. В обхвата на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 2 ГПК попадат решенията, постановени на основание чл. 290 ГПК, които съгласно ал. 3 не представляват задължителна съдебна практика. Въпреки това, резонно е да се приеме, че отклонение от постановено по чл. 290 ГПК казуално тълкуване е допустимо единствено при достатъчно аргументирано обосноваване на тълкувателните изводи в различен смисъл.

В случая касаторите извеждат няколко материалноправни въпроси, с оглед които твърдят противоречие с практиката на ВКС – допълнителен селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 2 ГПК. Повдигнати са процесуалноправни въпроси, по които считат, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с тълкувателна практика на ВКС и цитирани в касационната жалба решения по чл. 290 ГПК.

Касационният съд приема, че част от поставените въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по отношение на останалите не е налице соченият от касаторите допълнителен селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По отношение на първата група въпроси касаторите твърдят, че решаващите изводи на въззивния съд са в несъответствие с постановена по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, а именно: решение № 629 от 09.06.2008 г. по т. д. № 129/2006 г. на II т. о., решение № 10/07.03.2011 г. по т. д. № 475/2010 г. на I т. о., решение № 1699 от 8.11.2002 г. по гр. д. № 234/2002 г. на V г. о. и решение № 1585/17.10.2002 г. по гр. д. № 113/2002 г. на V г. о.

С оглед първите два поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси „Дължи ли купувачът уведомяване на продавача за скритите недостатъци на вещта, открити след приемането, както и съответно в какъв срок?” и „Може ли купувачът да се ползва от правата по чл. 193 и чл. 195 ЗЗД, преди и без да е изпълнил задължението си по чл. 194 ЗЗД за уведомяване на продавача?” сочената от касаторите практика е в смисъл, че купувачът е задължен да прегледа стоката и да уведоми незабавно продавача за откритите недостатъци, независимо дали са явни, или такива, които не могат да бъдат забелязани при обикновен преглед, т. нар. скрити недостатъци. Ако уведомяването не е незабавно, то правата на купувача се преклудират. Следователно съгласно цитираните незадължителни актове на ВКС, за да се ползва купувачът от правата си по чл. 195 ЗЗД (а именно алтернативните възможности: 1) да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата; 2) да задържи вещта и да иска намаляване на цената; 3) да отстрани недостатъците за сметка на продавача; 4) да иска обезщетение за вреди в резултат на договорното неизпълнение по общите правила съгласно чл. 82 ЗЗД в случаите, когато продавачът носи отговорност за недостатъци при условията на чл. 193 ЗЗД, купувачът следва да е изпълнил задължението си за незабавно уведомяване по чл. 194 ЗЗД. Една и съща е последицата в случаите, в които продавачът не е бил уведомен навреме, и в тези, в които не е бил уведомен изобщо за откритите недостатъци. Тя се изразява в това, че отговорността му отпада. Единственото изключение от това правило е предвидено в разпоредбата на чл. 194, ал. 2 ЗЗД и то се отнася до случаите, в които продавачът е знаел за недостатъка на вещта. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд, като с оглед събраните по делото доказателства е приел за установено, че купувачът е уведомил незабавно продавачите за открития недостатък. Настоящият състав не установява несъответствие между решаващите изводи на втората инстанция и цитираната от касаторите практика на ВКС, поради което преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два въпроса.

На третия материалноправен въпрос, а именно „При наличието на скрити недостатъци презумира ли се знанието на продавача за наличието им?” посочената от касаторите практика на ВКС дава отрицателен отговор. В този смисъл са решение № 1585 от 17.10.2002 г. на ВКС по гр. д. № 113/2002 г., V г. о. и решение № 1699 от 8.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 234/2002 г., V г. о. Въззивната инстанция не се е произнесла в разрез с цитираната практика, като при формирането на решаващите си изводи съдът не се е позовал на презумпция за знанието на продавачите относно наличието на недостатък - неправилно изградена електрическа инсталация, която е създавала опасност за живота на живеещите в процесния недвижим имот лица, както и за тяхното имущество. Напротив, съобразявайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че непосредствено след установяване на неправилното свързване на електрическата инсталация, ищцата - купувач е уведомила продавачите. При това положение касационната инстанция счита, че по отношение на третия въпрос не е налице общият критерий за достъп до касационно обжалване, тъй като поставеният от касаторите въпрос не е обусловил решаващата воля на съда.

Четвъртия по ред в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос: „Може ли продавачът да носи отговорност само въз основа на предположения или непотвърдени свидетелски показания?” също няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорността на продавача на вещ с недостатъци произтича от закона при изпълнение на предвидените в него условия, а именно наличие на недостатъци (явни или скрити) в продадената вещ и уведомяване от купувача в рамките на изискуемия срок или дори при липса на такова, когато продавачът е знаел за тези недостатъци. Свидетелските показания, като едни от регламентираните в ГПК доказателствени средства, допустими в гражданския процес, не могат сами по себе си да бъдат основание за възникване на отговорност за страна в процеса. Те се явяват единствено предвидени и уредени в закона източници на информация относно правно и доказателствено релевантните по делото факти. В конкретния случай обосновката на въпроса е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно за необоснованост на съдебното решение, а необосноваността, с изключение на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ не е основание за касационно обжалване във фазата на селектиране на касационните жалби.

Въпросът какъв е характерът /непозволено увреждане, неоснователно обогатяване или друга/ на отговорността на продавачите по чл. 195, ал. 1 ЗЗД, в т. ч. дали е разделна или солидарна, също не обуславя допускане на касационно обжалване. Съгласно цитираното от касаторите решение № 1699 от 8.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 234/2002 г., V г. о. отговорността на продавача за недостатъци на продадена вещ, съществували при продажбата, произтича от закона. Продавачът носи отговорност, тъй като не е изпълнил задължението си да престира вещ без недостатъци. Що се отнася до това дали отговорността по чл. 195, ал. 1 ЗЗД е разделна, или солидарна, този въпрос не е предмет на цитираната от касаторите съдебна практика на ВКС. При формирането на изводи си, че продавачите отговарят солидарно по иска с правно основание чл.195, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че ответниците са съпрузи, които към момента на продажбата са били собственици на имота в режим на съпружеска имуществена общност. При законов режим на общност върху придобитите по време на брака вещи и права върху вещи съпрузите следва да извършват съвместно действията на разпореждане с общите недвижими имоти. Те носят солидарна отговорност за задълженията, възникнали във връзка това разпореждане. Следователно, както правилно е приел и въззивният съд, съобразявайки събраните по делото доказателства, за ответниците, които се явяват продавачи на процесния недвижим имот, е възникнала солидарна отговорност по чл. 195, ал. 1 ЗЗД. Предвид това, че настоящият състав не констатира несъответствие между изводите на въззивната инстанция и сочената от касаторите съдебна практика, не се установява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация и по този въпрос.

По отношение на втората група въпроси - процесуалноправни, касаторите твърдят противоречие с т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, както и със съдебна практика на ВКС, обективирана в цитирани в касационната жалба решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Съобразявайки обстоятелството, че по същество и трите въпроса касаят мотивирането на въззивното решение по начина, указан в задължителната практика на ВКС, настоящият състав намира, че следва да бъдат разгледани заедно. В тази връзка трябва да се отбележи, че дейността на въззивната инстанция е аналогична с тази на първата, като се явява нейно продължение. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. В т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК е предвидено, че във въззивното производство съдът, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. За тази цел въззивната инстанция изготвя собствени мотиви, които отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че въззивната инстанция разполага с възможността да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Въпреки това, дори когато е възприел мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи, въззивният съд на практика обосновава собствените си изводи в резултат на осъществена от него решаваща, а не контролна дейност. Правилото на чл. 272 ГПК не изключва задължението на въззивния съд да разгледа възраженията и доводите на страните, изложени във въззивната жалба и отговора, както и да изложи съображенията си, поради които възприема същите фактически и правни изводи като първата инстанция. Настоящият състав на ВКС счита, че въззивният съд е процедирал съобразно посочената съдебна практика. В изпълнение на задължението си да осигури правилното приложение на императивния материален закон, въззивната инстанция е приела, че правилната правна квалификация на предявения иск е по чл. 195, ал. 1 ЗЗД. Анализирани са поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, в т. ч. заключенията на вещите лица в резултат на допуснатите съдебно-технически експертизи, като е обсъдена както допустимостта, така и основателността на възраженията на ответниците. Така първоинстанционното съдебно решение е потвърдено поради съвпадане на решаващите изводи на въззивния съд с тези на първата инстанция. С оглед гореизложеното и втората група въпроси не обуславяте допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице соченият допълнителен селективен критерий.

В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Бланкетните твърдения на касатора, че съдът е приложил закона в неговия обратен смисъл, че са допуснати съществени процесуални нарушения и грубо нарушение на правилата на формалната логика, не се разкриват от съдържанието на въззивното решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПK за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора, касаторите дължат на насрещната страна сторените от нея разноски за касационната инстанция

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о. О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260510 от 10.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 4602/2021 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА К. Т. Б., ЕГН [ЕГН] и И. Й. Б., ЕГН [ЕГН] и двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], вх.Б, ап.24 – адв.А. и адв. И., да заплатят на Р. И. А., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.3, ап.22, сумата от 1 000,00 лв. – разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: