О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50084

София , 21.02.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П. ЧЛЕНОВЕ: М. Р. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 3451 по описа за 2022г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното :

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби, съответно от прокурор в Апелативна прокуратура София и от Т. А. К., чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 289 от 2.03.2022г. по в. гр. д. № 3581/2021г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 265453 от 16.08.2021г. по гр. д.№ 1104/2021г., поправено с решение от 18.10.2021г. на СГС в частта, с която е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Т. А. К., на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ обезщетение за имуществени вреди, разходи за адвоктаски хонорар, за разликата над 34 500лв. до 69 600лв., ведно със законната лихва и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска за посочената разлика от 35 100лв., ведно със законната лихва, считано от 27.01.2018г., като е потвърден акта в останалата му част, с която е присъдено обезщетение в размер на 50 000лв. за неимуществени вреди и е отхвърлен разликата до претендираните 100 000лв.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:

Прокуратурата обжалва въззивния акт в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000лв. и за имуществени вреди в размер на 34 500лв. Като основание за допустимост посочва нормата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, касаещ извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Счита, че в случая въззивният съд не е отчел следните обстоятелства: причините, довели до забавяне на производството до 9 години, активната и трудоспособна възраст на пострадалия, предоставяща му по-добра устойчивост към страса и възможност за възстановяване, интензивността на производството, наложената лека мярка за неотклонение „парична гаранция“, обстоятелството, че медийната разгласа е обоснована от ръководната позиция, която пострадалият е заемал в банката, а не от действията на прокуратурата. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставя и въпрос, касаещ възможността на съда да намалява поради прекомерност размера на заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение, което се присъжда като обезщетение по реда на ЗОДОВ.

Т. А. К. обжалва въззивния акт изцяло в отхвърлителната му част. В изложението към касационата си жалба като основание за допустимост е посочил нормите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК по следните правни въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с техните твърдения?, 2. Следва ли въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази видът /квалификацията/ на повдигнатото обвинение, по което ищецът е бил оправдан?, 3. Следва ли като база за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди да послужи и икономическия растеж, стандартът на живот, средностатичиските показатели за доходите и покупателните възможности към датата на увреждането?, 4. Какви следва да бъдат достатъчните доказателства за установяване на реално извършен разход за заплащане на адвокатско възнаграждение. Твърдението си за очевидна неправилност на постановеният въззивен акт касаторът обосновава с общо изложената теза, че решението е постановено при явно нарушение на закона, на приложимото европейско право и е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Срещу касационните жалби не са подадени отговори.

Въззивният съд е преценил като справедлив размер на обезщетение за причинени неимуществени вреди от 50 000лв., които е присъдил със следните мотиви: Първоначално повдигнатото обвинение /на 21.04.1999г./ е било за извършено престъпление по чл.282 НК, а след връщане на делото на РП е изготвен нов обвинетелен акт с обвинение на 6.11.2003г. по чл.203 НК. Двете престъпление са „тежки“, по смисъла на чл.93, т.7 НК, като по последното предвиденото наказание е в размер от 10г. до 20г. лишаване от свобода. Всяко незаконно обвинение предпоставя обвиненото лица да изпитва неудобства, да се чувства унизено, да се накърняват неговите морални и ценности устои, но угрозата от подобно тежко наказание неизбежно води до съществен душевен дискомфорт. В случая наказателното производство е продължило до 8.01.2018г., когато постановената оправдателна присъда е влязла в сила. Продължителността от 19 години не отговаря на критериите по чл.6 ЕКЗПЧ, след отчитане на характера на обвинението, множеството обвиняеми, извършените монжество процесуално-следствени действия и воденето на делото във всички съдебни инстанции. Причинени са страдания от морален, психилогически и емоционален характер, неудобства, но не са ангажирани доказателства за наличие на заболяване или на трайни и тежки увреждания. С гласни доказателства е установено, че е уронен престижа и доброто име на пострадалия, изпитвал е затруднения в професионален план за периода 1999г.- 2007г. и е бил поставен в положение на професионална и социална изолация. Наложителни са били консултации с психиатър. Била му е наложена мярка за неотклоние „парична гаранция“, бил е със забрана да напуска страната и продължително време е била наложена „възбрана“ на протежаван от него имот. Отказал се е да има деца. Изпитвал е множество страхове. Въззивният съд е приел, че наказателното производство е станало причина за изтърпяване на вреди, които са над обичайните, изразяващи се в: интензивен стрес с дълга продължителност, частична невъзможност за професионална реализация за дълъг период и широка медийна разгласа на случая. Съдът от друга страна е отчел, че след посочения период, а и понастоящем, ищецът работи в сферата на финансите /в която е и отправеното му обвинение/, като е заемал длъжността „член на съвета на директорите“ в различни дружества, които са със същия предмет на дейност, в сферата на финансите. Съдът е посочил, че - при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди - съобразява и социално-икономическото развитие в страната, както и отчита обстоятелството, че сам по себе си фактът на осъждането е с ефект на овъзмездяване. Досежно имуществените вреди, въззивният съд е присъдил сумата от 34 500лв., която – съгласно отбелязванията в представените договори за правна помещ – е реално заплатена от ищеца. За същата е преценил като неоснователно направеното възражение за прекомерност, съобразявайки естеството на обвинението, усложненото производство и неговата продължителност. Като недоказано е отхвърлено искането за присъждане и на сумата от 35 000лв., поради липса на представени доказателства, установяващи реалното извършване на тозди разход.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне само по жалбата на Т. А. К. и то само в частта й досежно претендираните неимуществени вреди, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, по поставените въпроси, относно дължимия размер на обезщетението след преценка на всички установени за конкретния случай релевантни обстоятелства, съобразно изискванията на ППВС №4/1968г. и последвалата съдебна практика.

Касационно обжалване не следва да се допуска по последния поставен въпрос /за достатъчните доказателства за установяване на реално извършен разход за заплащане на адвокатско възнаграждение/, защото неговият отговор е даден с т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013г. по т. д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, която е съобразена от въззивния съд.

По подадената от Прокуратурата касационна жалба също не следва да се допуска касационно обжалване, защото по отношение на поставените в нея въпроси не са налице специалните основания за допустимост. Размерът на присъденото обезщетение не е завишен, съобразно критериите по чл.52 ЗЗД, в какъвто смисъл е първия поставен въпрос, а и всяко едно от обстоятелствата върху които се акцентира е било съобразено от въззивния съд, който – както беше посочено - в мотивите си е отчел както причините, довели до забавяне на производството, а именно: характер на обвинението, множество обвиняеми, множество процесуално-следствени действия, всички съдебни инстанции, така и леката мярка за неотклонение „парична гаранция“. Що се отнася до медийната разгласа и отрицателните последици до които тя е довела във връзка с накърняване на честта и доброто име на пострадалия, то те не могат да бъдат оправдани с факта, че пострадалият е заемал ръководна позиция в банка/.

Вторият поставен въпрос /досежно възможността на съда да намалява поради прекомерност размера на заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение/ не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото въззивният съд му е дал положителен отговор, но е счел така направеното искане за неоснователно, обосновавайки правния си извод с естеството на обвинението, усложненото производство и неговата продължителност. С въпроса си, касаторът оспорва направеният правен извод и същият изисква преценка по същество за правилност, а подобен въпрос не покрива изискванията за общо основание за допустимост, разяснени в т.1 от ТР № 1/2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 289 от 2.03.2022г. по в. гр. д. № 3581/2021г. на Апелативен съд София само по подадената от Т. А. К. касационна жалба в частта й досежно претендираните неимуществени вреди.

ДЕЛОТО да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :