О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50083

София, 20.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова

т. дело № 206/2022 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. Р. – майка и законен представител на малолетния ищец А. М. Т., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 88 от 22.10.2021 г. по в. гр. д. № 244/2021 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 260035 от 12.03.2021 г. по т. д. № 212/2019 г. за отхвърляне на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 15.11.2015 г. смърт на М. И. П. - родна майка на ищеца, за разликата над присъдената от въззивния съд сума от 30 000 лв. до пълния размер от 180 000 лв.

В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, с искане за неговото касиране. Твърди се необоснованост на изразеното от въззивния съд становище за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, евентуално – за завишаване на нейния принос. Сочи се, че при произнасяне по основаното на чл.51, ал.2 ЗЗД възражение на застрахователя, решаващият състав е допуснал отклонение от практиката на ВКС и е зачел ирелевантни факти – липсата на поставена от пострадалата светлоотразителна жилетка, наличието на алкохол в кръвта й и движението й по пътното платно. Касационният жалбоподател се позовава и на допуснато нарушение по чл.52 ЗЗД, в резултат на което е определен изключително занижен общ размер на обезщетението. Сочи, че при прилагане на принципа за справедливост съдът не е взел предвид всички относими обстоятелства: възрастта на починалата, липсата на друг родител, който да се е грижил за ищеца; обществено-икономическите условия и лимитите на отговорност на застрахователя към датата на ПТП.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли да бъде определящо за размера на обезщетението неизпълнението на липсващо по закон задължение – неносенето на светлоотразителна жилетка от пешеходец; 2. Следва ли при определяне на обезщетението да бъде взет предвид факта, че починалият при ПТП родител – майка, е и единственият родител, който се е грижил за детето – ищец; 3. Следва ли при определяне на обезщетението да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната и какво се включва в нея и 4. Следва ли при определяне на размера на обезщетението да бъдат взети предвид минималните лимити на застрахователно обезщетение.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника „Застрахователно акционерно дружество ОЗК – Застраховане“ АД.

Не е постъпило становище и от Дирекция „Социално подпомагане“, [населено място].

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което се преценява като процесуално допустима.

За да достигне до атакувания резултат относно размера на дължимото на ищеца обезщетение по чл. 226, ал.1 КЗ /отм./, съставът на Апелативен съд – Варна е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, зачел е задължителната сила на присъдата срещу делинквента И. Т. – водач на автобус с рег. [рег. номер на МПС] , както и наличието на валидна застрахователна полица по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. При мотивиране на определения общ размер на обезщетението въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства: предприетите мерки за закрила на детето, когато е било на една година и шест месеца, чрез настаняване в Комплекс за социални услуги, а впоследствие – в приемни семейства, като за период от една година то не е било отглеждано от родната си майка; отношенията между детето и родната му майка за периода след настаняването му в социален дом и в приемни семейства, изразяващи се в посещения на майката на местата, където е настанявано детето, закупуване на играчки и лакомства; изразеното от майката желание за отмяна на мерките за закрила на детето; пълното осиновяване на детето от М. Р., с последващото му припознаване от съжителя на осиновителката – М. Т.. Въззивният състав подробно е преценил показанията на свидетеля Д. – кмет на населеното място, в което детето живее заедно с осиновителите си. Свидетелят е установил, че детето не контактува с други деца в детската градина /посещавана и от внука на свидетеля/, постоянно се отделяло от останалите и гледало замечтано нагоре, с някакво страдание в очите, като споделяло, че „майка му няма да дойде, защото е горе на небето“.

Решаващият съдебен състав е изтъкнал, че само наличието на роднинска връзка между ищеца и починалата му рождена майка не е достатъчно основание за присъждане на обезщетение, но в тази хипотеза са от значение: степента на близост в отношенията им, живели ли са заедно и как смъртта на майката се е отразила на емоционалното състояние на ищеца. Въз основа на събраните и обсъдени доказателства съдът е приел за установено, че когато детето е било на една година и шест месеца спрямо него са били предприети мерки за социална закрила и до смъртта на рождената му майка на 15.11.2015 г. то не е било отглеждано от нея. Независимо от краткия период, през който детето е било отглеждано от пострадалата, въззивният съд е изразил разбирането, че загубата на майка е сред най-тежките загуби за всяко дете, тъй като тази загуба го лишава от нужните му родителска обич и морална подкрепа. След анализ на доказателствата по делото, е изведен извод за съществувала емоционална връзка между ищеца и рождената му майка М. П., както и за негативното отражение на нейната смърт върху поведението и психиката на детето.

Горните съображения са мотивирали въззивната инстанция да счете исковата претенция за доказана по основание. При определяне на общия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди съдът е отчел и ниската възраст на детето, до която е поддържало връзка с рождената си майка. Приел е още, че след пълното осиновяване на детето през 2016 г., за неговото израстване и развитие е създадена нормална семейна среда, водеща до намаляване на негативите от загубата на рождената му майка.

Съобразно правилото на чл.52 ЗЗД, решаващият състав е определил обезщетение в размер на 60 000 лв., редуцирано на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. При произнасяне по въведеното и поддържано от ответника правопогасяващо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата и при определяне степента на съпричиняване, съдът е съобразил следното: движението на загиналата М. П. по републикански път, в тъмната част от денонощието, с гръб към движещите се МПС, без светлоотразителни средства и в нетрезво състояние, с концентрация на алкохол в кръвта над 3 промила. Изведен е извод, че пострадалата не е съобразила поведението си с останалите участници в движението, като е определен 50-процентен неин принос за настъпването на вредоносния резултат.

Като краен резултат, след частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение, на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва от 15.11.2015 г., до окончателното й издължаване.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол поради отсъствие на поддържаното в изложението основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Съгласно постановките в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общата предпоставка за допускане на касационно разглеждане на делото, е необходимо касаторът да е формулирал и обосновал правни въпроси, включени в предмета на делото, които са обуславящи за крайния правен резултат, но не и за правилността на въззивното решение.

Първият въпрос от изложението към жалбата не съответства на мотивите към обжалваното решение. При произнасяне по степента на съпричиняването въззивният съд не е възприел като определяща липсата на светлоотразителни средства на пострадалата пешеходка. В тази част съображенията на въззивния съд са основани на механизма на произшествието, установен от проведената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, като в задачата на вещото лице е бил включен и въпрос – дали пострадалата е била със светлоотразителна жилетка. Вещото лице е констатирало, че пострадалата пешеходка се е намирала на пътното платно в посоката на движение на пътните превозни средства, на разстояние от около 1.50 – 2.20 м от десния край на платното спрямо посоката на движение на автобуса, без да е установено, че намиращият се отстрани на платното банкет е бил неизползваем от пешеходците. Придвижването на пешеходката в нарушение на разпоредбата на чл.108, ал.2, т.1 от Закона за движение по пътищата, която позволява на пешеходците при липса на тротоар или банкет или при невъзможност те да бъдат използвани да се движат по платното за движение, но противоположно на посоката на движение на пътните превозни средства, всъщност е мотивирало АС-Варна да приеме, че по този начин пострадалата не е съобразила движението си с останалите участници и е допринесла за резултата наравно с приноса на водача на автобуса. Допълнително следва да се посочи, че независимо от липсата на законово задължение за ползване на светлоотразителни знаци или облекла от страна на пешеходци, движещи се по пътното платно в тъмната част на денонощието, то в случая отразяването на това обстоятелство не е довело до отклонение от трайната практика на ВКС за начина, по който се определя степента на принос на пострадалото лице, вкл. и от тази, приложена от касатора и преценявана в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Формулираният втори въпрос не съответства на установените по делото обстоятелства за краткия период от време – до навършване на една година и шест месеца на детето, през който пострадалата е полагала непосредствени грижи за него. Затова въпросът не удовлетворява общата селективна предпоставка, разяснена в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

В посочения тълкувателен акт е изведено ясно разграничение между предпоставките за допускане на касационно обжалване и предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност. Липсата на идентитет между тези основания не е отчетена в необходимата степен при формулиране на трети и четвърти въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въпросите са относими към изведените в ППВС № 4/1968 г. общи критерии, които съдът дължи да съблюдава при обезщетяването по справедливост на претърпените неимуществени вреди. Видно от съобразителната част към решението е, че въззивният съд е отчел тези критерии след преценка на приетите за установени релевантни обстоятелства, като законосъобразността и обосноваността на изводите му не са предмет на селективното производство. Решаващият съдебен състав е зачел и датата на настъпване на произшествието, независимо от липсата на подробни мотиви относно обществено-икономическата обстановка в страната към м. ноември 2015 г. Що се касае до лимитите на отговорност на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, макар и необсъдени от въззивния съд, те не съставляват самостоятелен критерий за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, в какъвто смисъл е непротиворечивата практика на ВКС.

По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 88 от 22.10.2021 г. по в. гр. д. № 244/2021 г. на Апелативен съд – Варна.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: