О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50055София, 20.02.2023 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3419 от 2022 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№4517/01.04.2022г., подадена от Н. Х. Н. и А. М. Н., двамата от [населено място], [община], чрез процесуалния им представител адв. А. П. Т., срещу решение №123, постановено на 14.02.2022г. от Бургаския окръжен съд, шести въззивен състав по в. гр. д.№1784/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска на касаторите с правно основание чл. 124 ГПК да се признае за установено по отношение на М. О. Б., че Н. Х. Н. и А. М. Н. са придобили в резултат на спокойно и непрекъснато давностно владение, продължило 10 години, правото на собственост върху дворно място с площ от 918 кв. м., находящо се в [населено място], [община], съставляващо поземлен имот №........в кв............по плана на същото село, като за 738 кв. м. от този имот е отреден УПИ ........... в кв..........по ПУП-ПРЗ на селото, целият с площ от 1047кв. м. с неуредени регулационни сметки за 309 кв. м., а 162 кв. м. попадат в УПИ ............ в кв............., целият с площ от 700кв. м. с неуредени регулационни сметки за 18 кв. м.
Касаторите поддържат, че мотивите на съда са фундаментално погрешни до степен на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като фактическите констатации на съда противоречат на фактическите му изводи; че не съществува логическа връзка между фактическите констатации на съда при обсъждането на свидетелските показания и крайните му фактически изводи; че констатацията на съда, че именно те са упражнявали фактическата власт върху имота противоречи на другата констатация, че през различни периоди от време ответницата е ползвала имота чрез трети лица; че от една страна съдът приема за основателно възражението на ответниците, че процесният имот не е наследствен, а от друга страна приема, че ищците е следвало да манифестират спрямо ответницата промяна в намерението си за своене или да манифестират трансформация на своето държане във владение; че от една страна съдът приема, че както ищците, така и ответницата чрез трети лица са ползвали имота, а от друга страна приема, че имотът се ползвал от бащата на ответницата, който предал ползването на последната; че от една страна съдът е приел, че имотът не е владян от бащата на ответницата, а от друга страна е приел, че тя е присъединила своето владение към владението на последния; че съдът не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства (и в частност свидетелските показания) в тяхната съвкупност, както и задължението си да се произнесе по всички, изложени във въззивната жалба оплаквания, твърдейки при това, че показанията на част от свидетелите са недостоверни; че крайните фактически изводи на въззивния съд не са съобразени с логическата връзка между отделните факти; че след констатацията, че и двете страни са упражнявали фактическата власт върху имота във времето, липсва констатация кога ответницата е установила свое владение върху имота, респ. кога е загубила владението върху него.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1.Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството.
Касаторите твърдят, че в противоречие с практиката на ВКС (решение №8 от 19.01.2018г. по т. д.№2435/2016г. на II т. о. на ВКС; решение №134 от 30.12.2013г. по т. д.№34/2013г. на II т. о. на ВКС; решение №75 от 20.06.2016г. по т. д.№1608/2015г. на II т. о. на ВКС; решение №94 от 13.09.2016г. по т. д.№3768/2014г. на II т. о. на ВКС; решение №161 от 04.10.2016г. по т. д.№2220/2015г. на II т. о. на ВКС) въззивният съд не се е произнесъл по оплакването им за това, че при противоречиви показания на двете групи свидетели съдът е бил длъжен да изложи доводи за това, коя от двете групи показания кредитира и защо; че липсва произнасяне по доводите им за достоверност на ищцовите и недостоверност на ответниковите свидетели; че липсва произнасяне по оплакването, че за собствеността на имота в полза на дядото или бащата на ответницата няма представен титул за собственост; че липсва произнасяне по въззивното оплакване, че самият ответник в последното по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд е изоставил първоначалните си твърдения за упражняване на владение чрез трето лице от съседно село и ги заменил с твърдения за упражняване на владение чрез майката на ответницата; че липсва произнасяне по доводите за липса на логическа връзка между поддържаните от ответницата фактически твърдения.
2.Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответниковите свидетели да обоснове извод за това кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността на съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват.
Поддържат, че в противоречие с практиката на ВКС (решение №8 от 19.01.2018г. по т. д.№2435/2016г. на II т. о. на ВКС; решение №323 от 27.09.2012г. по гр. д.№408/2011г. на I г. о. на ВКС; решение №24 от 28.01.2010г. по гр. д.№4744/2008г. на I г. о. на ВКС; решение №140 от 23.03.2010г. по гр. д.№4755/2008г. на II г. о. на ВКС; решение №195 от 30.03.2009г. по гр. д.№6191/2007г. на II г. о. на ВКС) въззивният съд не е съобразил, че показанията на ответниковите свидетели не кореспондират с представените справки от Гранична полиция; че изцяло са игнорирани показанията на лелята на ответницата, която е била свидетел и в нотариалното производство за това, че пред нотариуса никой не обяснил на свидетелите за какво и за кой имот свидетелстват; че не са съобразени изменените твърдения на ответната страна, обективирани в последното съдебно заседание; че не са съобразени допълнително представените от тях писмени доказателства, с които се опровергават показанията на ответниковите свидетели, че лицето, за което се твърди, че е помагало в обработката на земята на ищците нямало трактор; че не са съобразени вътрешните противоречия в показанията на ответниковите свидетели нито обстоятелството, че тези свидетели не са възприели пряко част от фактите, за които свидетелстват.
3. Следва ли в постановеното съдебно решение решаващият състав да изложи такива мотиви, при които изграждането на крайните фактически изводи да е съобразено с логическата връзка между отделните факти (т. е. длъжен ли е съдът при изграждане на мотивите си да следва житейската логика и правната логика на нещата).
Поддържат, че в противоречие с указанията, дадени в т.12 от ТР №1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, изводите на въззивния съд са нелогични.
Поддържат също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като фактическите изводи на съда противоречат на собствените му фактически констатации; че за едни и същи факти съдът е формирал взаимно изключващи се изводи; както и поради неправилно прилагане на материалния закон съобразно указанията, дадени в ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк. д.№1/2012г. За очевидно неправилен считат и извода на въззивния съд за присъединяване на владението, доколкото съдът приема, че имотът не е наследствен, а приемство във владението може да има само при правоприемство по наседяване или по силата на прехвърлителна сделка.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба М. О. Б. чрез процесуалния си представител адв. Д. П. Щ. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Подаден е писмен отговор и от Ш. Д. Б. чрез процесуалния му представител адв. Д. П. Щ., съдържащ становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения и претенция за присъждане на направените по делото разноски, макар в частта по отношение на Ш. Д. Б. първоинстанционното решение да е обезсилено и производството по делото прекратено и касационна жалба срещу въззивното решение в тази му част да не е постъпвала.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
Н. Х. Н. и А. М. Н. са предявили срещу М. О. Б. и Ш. Д. Б. иск за признаване правото им на собственост върху процесния недвижим имот с твърдението, че от сключването на брака си през 1971г. живеят в [населено място], [улица], който имот понастоящем е собственост на техния син Н. Н. Х., като владеят и обработват повече от 20 години съседния имот, представляващ поземлен имот №...в кв.....по плана на селото с площ от 918кв. м. Поддържат, че са придобили правото на собственост върху имот №.....по давност, но нямат констативен нотариален акт за собственост, какъвто досега не им е бил необходим, тъй като владението било упражнявано от тях спокойно, никой не е предявявал съдебни или извънсъдебни претенции за собственост върху двора, нито им е пречил да го обработват и да упражняват своето владение, докато в началото на 2020г., когато отишли да заплатят данъците за имота в общината им заявили, че имотът вече има друг собственик. При извършването на проверка в имотния регистър установили, че ответницата М. О. Б. се е снабдила с нотариален акт за давностно владение №..., том ..., рег.№......, н. д.№......от 26.11.2019г., което считат, че обосновава правния им интерес да предявят иск за установяване на правата си.
В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответницата М. О. Б. оспорва така предявения иск с твърдението, че от съдържащите се в исковата молба твърдения единствено вярното е, че ищците са съпрузи. Твърди, че през голямата част от съвместния си живот ищците са живеели и работили в [населено място] и в тяхно отсъствие тя и нейният баща са построили жилищния имот, в който ищците сега живеят и е собственост на техния син, като тя и нейните родители не са се противопоставили синът на ищците да се снабди с констативен нотариален акт за имота, проявявайки човешки разум и положителни чувства на добронамерени хора. Поддържа, че тя е упражнявала фактическата власт върху процесния имот. Навежда довод, че както имотът, който е собственост на сина на ищците, така и процесното дворно място са били собственост на Х. Н. Х., баща на Н. Х. Н. и на нейния баща О. Х. Н., като неговата воля била процесният имот да остане за нея и тя го е обработвала както лично, така и чрез други лица, упражнявайки фактическата власт за себе си и това не е оспорвано от никого. Твърди, че през процесния период е осъществявала неограничен достъп до имота и не е спирала да го използва явно и открито, извършвайки различни фактически действия, с които недвусмислено е манифестирала фактическа власт върху имота и отблъсквайки евентуалното намерение за своене на други лица, като направеното с исковата молба оспорване след изтичането на давността в нейна полза е без фактическо и правно значение. Поддържа, че след смъртта на Х. Н., баща на Н. Х. Н., който е баща и на нейния баща, двата обекта на собственост са били разделени фактически между двамата му сина, като техните деца са понастоящем собственици на двата имота, за което са им издадени и констативни нотариални актове.
От фактическа страна въззивният съд е взел предвид въз основа на представеното по делото удостоверение за наследници, че ищецът Н. Х. Н. е чичо на ответницата М. О. Б., брат на нейния баща О. Х. Н..
Взето е предвид също така, че с н. а.№..., том ..., рег.№....., н. д.№....../26.11.2019г. М. О. Б. е призната за собственик въз основа на давностно владение на процесния недвижим имот.
Посочено е, че по делото са събрани показанията на св.Б. А. А., който твърди, че ищците обработват имота в продължение на 20 години, като той лично е извършвал оран и дисковане на имота, за което получавал по 20 лева, както и че от 4-5 години имотът е засят с люцерна, а преди това със зеленчуци и люцерна, който Н. Х. Н. окосявал сам.
Взето е предвид, че в хода на съдебното дирене са събрани и показанията на св.З. Ч., сестра на ищеца, която твърди, че съпрузите Н. обработват имота от около 20 години, а ответницата живее в Р. Т. от 4-годишна възраст. Посочено е, че тази свидетелка е свидетелствала и при снабдяването на ответницата Б. с нотариален акт, но е заявила пред съда, че не е разбрала за какво се подписва – мислела, че М. Б. купува друг, различен от процесния недвижим имот. Свидетелката заявила също така, че ответната страна не е обработвала процесния имот и много рядко посещавала България.
Въззивният съд е взел предвид и показанията на св.Ф. М. Ю., който твърди, че процесният имот бил собственост на общия наследодател на страните Х. (баща на ищеца и дядо на ответницата) и е обещан на бащата на М. Б., като преди смъртта си наследодателят разделил имотите между тях неформално – двор с къща за Н., който имот понастоящем е собственост на сина му и процесния имот за бащата на М. Б.. Посочено е, че според този свидетел преди десет години имотът бил поляна, а от 2018г. се е превърнал в двор, като имотът бил обработван от св.А. Е. по поръчка на ответницата М. Б.. Свидетелят заявил, че не знае имотът да е обработван от ищците.
Съобразено е също така, че пред първоинстанционния съд са събрани показанията на св.А. Е. Е., който също е твърдял, че е обработвал имота по поръчение на М. Б. и посочил, че трите сестри на ищеца са свидетелствали пред нотариуса в полза на М. Б., защото знаят волята на своя баща имотът да остане за О. – бащата на ответницата. Посочено е, че според свидетеля ищцата А. Н. и ответницата се скарали, след като последната се снабдила с нотариален акт, но Н. Н. си замълчал, както и че на въпроси на ищците свидетелят отговорил, че дворното място е обработвано от дядото до неговата смърт, а след това от бащата на ответницата и от самата нея чрез лице на име А.. Свидетелят е отрекъл мястото да е било обработвано от св.Б. А..
Взето е предвид също така, че между свидетелите Б. А. и А. Е. е извършена очна ставка поради противоречие в показанията им, като и двамата свидетели са заявили, че имотът е засят с люцерна от 4-5 години, както и че са обработвали имота. Посочено е, че при извършената очна ставка и между свидетелите Ф. Ю. и Б. А. е установено, че А. Е. живее по-близо до процесния имот, който е засят с люцерна през последните 7-8 години, при което св.Ю. твърди, че не е виждал Б. А. да обработва имота.
Посочено е, че според представеното удостоверение изх.№328200-10370/02.06.2021г., издадено от Главна дирекция „Гранична полиция“ в периода 24.06.2017г. – 07.03.2021г. Б. е посещавала България 11 пъти с продължителност от по няколко дни, а според друго удостоверение в периода 2010г. – 2017г. Б. е посетила България три пъти.
Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че решението на първоинстанционния съд е правилно в частта, с която предявеният срещу М. О. Б. иск е отхвърлен.
Изложил е съображения, че придобивната давност се определя от правната доктрина като оригинерен способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време, като според чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Прието е, че за да се осъществи фактическият състав на тази правна норма е необходимо да е налице владение по смисъла на чл. 68 ЗС и изтичане на 10 годишен период от време.
Взето е предвид, че владение според разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗС е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, като в чл. 69 ЗС е регламентирана презумпцията за владение, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за другиго. Посочено е, че обективният елемент на владението съвпада с този на държането, поради което, за да се трансформира упражняването на фактическата власт от държане във владение е необходимо да се изрази ясно и недвусмислено намерението за своене. Посочено е, че тежестта да установи тези факти – владението и продължителността му в течение на 10 години без прекъсване, се носи от страната, която черпи благоприятните правни последици от осъществяването им и която се позовава на давността като способ да се придобие правото на собственост, като в случая това са ищците Н. Н. и А. Н..
Взето е предвид, че за установяване на релевантните за спорното правоотношение факти пред първата инстанция са разпитани свидетелите Б. А. и З. Ч., които твърдят, че ищците обработват имота от около 20 години, като А. заявява, че е обработвал имота многократно по поръчение на Н. и срещу заплащане, а св.Ч. посочва, че в качеството си на свидетел в нотариалното производство по обстоятелствена проверка е подписала предложените документи, но не е разбрала, че се установява собствеността на имота в полза на Б. и заявява, че Н. работи имота.
Посочено е, че тези показания противостоят на показанията, дадени от св.Ф. Ю. и А. Е., според които М. Б. владее имота и възлага на втория от тях да го обработва, като според тази група свидетели имотът е предоставен за ползване на бащата на М. Б. от нейния дядо, чиято воля е била имотът да остане в патримониума на сина му О. (баща на М.).
Прието е, че противоречията в показанията на св.А., Ю. и Е. не са преодолени напълно чрез извършената очна ставка, при който всеки от тях поддържа твърденията си, дадени в предходното съдебно заседание. Изложени са съображения, че анализът на свидетелските показания води до извода, че ищците действително са обработвали имота в различни периоди от време, но това е правила и ответната страна чрез възлагане на трети лица – А. от [населено място] и Е.. Прието е, че този извод не се опровергава от представените по делото удостоверения от Главна дирекция „Гранична полиция“. Посочено е, че действително М. Б. е влизала в Р. Б. епизодично и за периоди от по няколко дни, но това не изключва възможността да предостави мястото за обработване на трети лица и да манифестира намерението си за своене на имота.
Прието е, че Н. и А. Н. действително са упражнявали фактическа власт върху спорния имот и са осъществили обективния елемент на владението, но не са изпълнили изискването да изразят ясно и недвусмислено намерението си за своене.
Въз основа на показанията на св. Ю. и Е., които въззивният съд е кредитирал като обективни и достоверни, е прието за установено, че спорният имот се е използвал от бащата на М. Б., а впоследствие от нея, още повече, че при посещенията си в България, когато М. е отсядала в имота на ищците, те не са манифестирали пред нея намерението си да своят имота. Взето е предвид, че когато М. Б. се снабдява с констативен нотариален акт, Н. Н. замълчава, а реакция на този факт последва само от А. Н., която попитала „Къде сте били до сега“.
Прието е също така, че владението на ищците Н. е осъществявано по скрит, а не по явен начин, като е посочено, че аргументи в подкрепа на този извод се съдържат в показанията на Е., който е заявил, че сестрите на ищеца са свидетелствали при констатиране на собствеността в нотариалното производство, защото винаги са знаели, че имотът е отстъпен от техния баща на брат им О., а не на брат им Н.. Прието е също така, че изявленията на сестрите Б. А., А. и Х. Х. Е., направени в нотариалното производство, не са отречени в съдебното производство, както и че показанията на Е. кореспондират и се допълват от тези на св. Ф. Ю., който също възприема имота като собствен на М., защото знае, че е предоставен от дядо на нейния баща О..
Посочено е, че ищците, които носят доказателствената тежест да установят промяна в намерението си, не са провели пряко и пълно доказване на този факт, като е взето предвид, че св.Б. А. и З. Ч. установяват обективния факт на владението, но не установяват съпрузите Н. да са демонстрирали пред ответната страна намерение да своят имота.
За неоснователно е прието възражението за недостоверност на показанията, дадени от Ю. и Е. и за достоверността на показанията, дадени от А. и Чирак, като е посочено, че проведените очни ставки не разколебават твърденията на Ю. и Е., а задълбочават противоречията между двете групи свидетели, всяка от които поддържа вече направените изявления.
Прието е, че свидетелите на ответниците установяват обективно както факта на владението, така и факта на ясно изразеното от М. Б. намерение за своене на имота и манифестация на това намерение пред всички останали лица и обратно на това, свидетелите на ищците установяват само обективния факт на владението, но не и външно изразеното им явно намерение да своят имота.
За основателно е прието възражението, че процесният имот не е наследствен, като е посочено, че това не води до извод в противоположен смисъл.
Изложени са съображения, че когато общият наследодател е владял процесния имот без да притежава титул за собственост и без приживе да се е позовал на давността, то наследниците му придобиват по пътя на наследствената трансмисия само фактическата власт върху имота като елемент от наследството.
Прието е, че в конкретния случай общият наследодател на страните Х. Н. Х. не е притежавал титул за собственост върху спорния имот, поради което е предоставил на сина си О. само фактическата власт върху него и към владението на последния ответницата е присъединила своето владение и този факт е констатиран в производството по чл. 587 ГПК.
При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд, че процесният имот не е наследствен, е свързан с констатацията, че общият наследодател Х. Н. Х. не е притежавал титул за собственост и приживе не се е позовавал на давността, т. е. че към момента на неговата смърт правото на собственост върху имота не е било част от неговия патримониум, а владението е било предано от него приживе, т. е. и то към момента на смъртта му не е било упражнявано от него. Именно във връзка с тази констатация е направен и изводът, че Х. Н. Х. е предоставил на сина си О. Х. Н. фактическата власт върху този имот, който пък от своя страна е предоставил фактическата власт на дъщеря си М. Б., която е продължила владението, присъединявайки владението на праводателя си към своето, и този факт е констатиран в производството по чл. 587 ГПК. Тези констатации на въззивния съд са логични и последователни, свързани при това с констатацията, че фактическата власт върху съседния имот наследодателят Х. Н. Х. е предоставил на други си син Н. О. Н., който от своя страна е предоставил фактическата власт на сина си Н. Н. Х., който е продължил владението и това е констатирано в нотариалното производство при издаването на нотариален акт през 1999г. При това следва да се отбележи, че тези констатации, основани на показанията на разпитаните по делото свидетели и на представените нотариални актове, не са опровергани от останалите, събрани по делото доказателства. Тези изводи и констатации при това съответстват и на практиката на ВКС, според която когато владението върху недвижим имот е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 и чл. 68 ЗС и се приема, че имотът се владее за себе си, като при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна власт върху притежаван от общ наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността (решение №32/08.02.2016г. на I г. о. на ВКС по гр. д.№4591/2015г.; решение №3/25.02.2016г. на I г. о. на ВКС по гр. д.№3973/2015г.; решение №60/07.06.2018г. по гр. д.№2420/2017г. на I г. о. на ВКС). Съществуващата уговорка на наследодателя с някой от близките му, а след смъртта му наследници по закон, съставлява не само действието по предаване на фактическата власт, но и предоставяне възможността да се позове на презумпцията, че от този момент упражняващият фактическата власт на чуждия имот владее за себе си (решение №20 от 23.07.2018г. по гр. д.№1377/2017г. на II г. о. на ВКС).
Отчитайки данните по делото, както и обстоятелството, че Х. Н. Х. е починал на 10.01.2008г., т. е. преди по-малко от 20 години от датата на предявяване на иска, въззивният съд в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС е приел, че Н. Х. Н. и А. М. Н. е следвало да демонстрират намерение да упражняват фактическата власт върху процесния имот за себе си, отричайки по този начин волята на предишния владелец (Х. Н. Х.) при положение, че са зачели същата при издаването на н. а.№..., том ...., рег.№......., н. д.№........./1999г.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първия, поставен в изложението въпрос – в съответствие с практиката на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е посочил показанията на кои свидетели кредитира и е обсъдил показанията детайлно, вкл. при съобразяване на обстоятелството, че е извършена и очна ставка. При това следва да се отбележи, че основното съображение на въззивния съд да достигне до извода, че предявеният иск е неоснователен, не е обстоятелството кой е упражнявал фактическата власт върху процесния имот (доколкото в обжалваното решение въз основа на показанията на разпитаните свидетели е прието, че и двете спорещи страни са упражнявали такава фактическа власт, макар и чрез другиго), а обстоятелството, че предявилите иска лица не са демонстрирали пред ответната страна намерение да своят имота, което изискване съответства на установения по делото факт на предаване на владението, вече посочен по-горе. Налице е произнасяне и по въпроса дали Х. Н. Х. е притежавал титул за собственост за процесния имот – в обжалваното решение се съдържа констатация, че Х. Н. Х. не е притежавал титул за собственост и съответно е предоставил на сина си О. Х. Н. упражняването на фактическата власт върху този имот.
Обстоятелството, че процесуалният представител на ответницата М. Б. в последното открито съдебно заседание в производството пред първоинстанционния съд е въвел и ново, различно фактическо твърдение за лицето, чрез което е била упражнявана фактическата власт върху имота, следва да се приеме за ирелевантно, доколкото както първоинстанционният, така и въззивният съд не са го взели предвид и не са го съобразили при постановяване на решенията по делото. Още повече като се вземе предвид, че за достоверността на това твърдение не са били ангажирани доказателства и подобен факт не е приет за установен по делото.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория, поставен в изложението правен въпрос.
В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е изградил фактическите си констатации на съвкупна преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства – посочил е данните от представените справки от Гранична полиция и е свързал тези данни с извода, че действително М. Б. е влизала в Р. Б. епизодично и за периоди от по няколко дни, но това не изключва възможността да предостави мястото за обработване на трети лица и да манифестира намерението си за своене на имота. Констатирано е противоречие в показанията на разпитаните по делото свидетели и това е съобразено във фактическите констатации, съдържащи се в мотивите към обжалваното решение – прието е, че и двете спорещи страни са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот, макар и чрез трети лица и в различни периоди от време. Поради това обстоятелството дали по делото е установено св.Б. А. да има трактор не следва да се приема за особено съществено.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по третия, поставен в изложението правен въпрос. Тезата на касаторите, че при изграждането на мотивите към обжалваното решение съдът не е следвал житейската и правната логика на нещата не може да бъде споделена. Както вече беше отбелязано, въззивният съд е изградил мотивите към обжалваното решение на констатацията, че фактическата власт върху процесния имот и върху съседния на него имот е била упражнявана от Х. Н. Х., който е предал фактическата власт върху всеки от тези имоти на един от двамата си сина (Н. Х. Н. и О. Х. Н.), като последващите фактически констатации и правни изводи са свързани в логическа последователност с възприетата от съда теза. По същите съображения не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че мотивите на въззивния съд са фундаментално погрешни до степен на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
При този извод в полза на М. О. Б. следва да бъдат присъдени направените от нея разноски за настоящето производство. Разноски в полза на Ш. Д. Б. не следва да бъдат присъждани, тъй като в частта, с която по отношение на него първоинстанционното решение е обезсилено и производството по делото – прекратено, касационна жалба не е подавана.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №123, постановено на 14.02.2022г. от Бургаския окръжен съд, шести въззивен състав по в. гр. д.№1784/2021г.
ОСЪЖДА Н. Х. Н., ЕГН [ЕГН] и А. М. Н., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на М. О. Б., ЕГН [ЕГН] сумата от 1100лв. (хиляда и сто лева), представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: