Определение по гр. д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50104

София, 20.02. 2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 16.11.2022 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А.

ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 1672 /2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Североизточно държавно предприятие“ ДП Шумен срещу въззивно решение № 159 /09.02.2022 г. по в. гр. д. № 2968 /2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение на Варненския районен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Г. Р. Г. сумата 12 532.27 лева допълнително трудово възнаграждение за тримесечия за периода от м.10.2017 г. до 31.12.2019 г. и 2 373.38 лева обезщетение за забава върху всяко едно месечно допълнително възнаграждение за периода от 10 число на месеца, следващ месеца, за който се начислява, до датата на исковата молба и ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 30.11.2020 г. на основание чл.128, т.2 вр. чл.107м КТ и чл.86 ЗЗД.

Ответникът по касационната жалба Г. Р. Г. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

За мотивите на въззивния съд:

Въззивният съд е приел, че за средствата за работна заплата са приложими разпоредбите на чл.175 и чл.163 ЗГ и Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работната заплата в държавните предприятия по чл.163 ЗГ.

Въз основа на анализ на разпоредбата на чл.1, ал.2, ал. 3, ал.4, ал.5 и ал.6 от Наредбата въззивният съд е приел, че в държавните предприятия по чл.163 от ЗГ и в техните поделения формирането на работната заплата е от два компонента - по утвърдените поименни щатни разписания, които могат да се нарекат условно основна заплата и възнаграждение, формирано в зависимост от постигнатия финансов резултат.

На следващо място съдът е съобразил съдържанието на Вътрешни правила за работната заплата /ВПРЗ/, утвърдени от директора на „Североизточно държавно предприятие“ ДП – Шумен. В чл. 4 от същите е посочено, че средствата за работна заплата за съответен период се използват за определяне и изплащане на: 1/. основни месечни заплати по трудов договор, 2/. допълнителни възнаграждения за по-висока квалификация, 3/. допълнителни възнаграждения за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период.

Въззивният съд е приел, че в случая е приложима, както разпоредбата на чл.17, ал.1, т.3 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, доколкото се касае за допълнително възнаграждение, определено с наредба и с вътрешен акт на работодателя, което има постоянен характер, така и разпоредбата на чл.17, ал.1, т.2 от тази наредба, определяща системата за заплащане на труда.

В случая, именно разпоредбата на чл.1, ал.6 от Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работната заплата в държавните предприятия по чл.163 ЗГ и в техните териториални поделения установява тази система на заплащане на труда и постоянния характер на процесното допълнително трудово възнаграждение, макар и различно по размер.

Въпреки, че размерът на това възнаграждение зависи от финансовия резултат на предприятието /по аргумент от чл.1, ал.2 от Наредба № 22/14.12.2012 г. и чл.9 от ВПРЗ/, това не променя естеството му като такова по чл.17, ал.1, т.2 от НСОРЗ, при положение че работодателят е обвързал окончателния размер на месечното възнаграждение на служителите си единствено с този финансов резултат, като изплащането му не е поставено в зависимост от наличието на някакво друго условие.

Горният извод за постоянния характер на допълнителното трудово възнаграждение се подкрепя и от обстоятелството, че работодателят във вътрешните си правила за определяне на работната заплата не е поставил в зависимост изплащането му от постигането на резултати във връзка с трудовия процес

Изплащането на разглежданото допълнително трудово възнаграждение, представляващо втория компонент от работната заплата на служителя, е обвързано единствено от постигането на финансов резултат от дейността на държавното предприятие и от изпълнение на дейностите в съответното поделение. Поради това то се отнася до всички работници и служители по поименното щатно разписание за съответния период.

Водещ за преценка за постоянния характер е аргументът, че при издаването на заповедите от страна на представляващия съответното поделение за разпределение на допълнително трудово възнаграждение, определеният от директора окончателен размер на средствата за работната заплата, следва да бъде разпределен между всички служители в предприятието.

Изрично в заключението на вещото лице, дадено след запознаване с издаваните заповеди и ведомостите на предприятието, е посочено, че не са налице данни да са прилагани индивидуално определени коефициенти за разпределение на всеки служител и за това върху кои елементи от работната заплата се прилагат те при изчисляване на доплащанията за месец /тримесечие.

Съобразно заключението на вещото лице, предвид липсата на индивидуално определяне на коефициенти на служителите, следва да се приеме, че на ищеца следва да бъде определено допълнително трудово възнаграждение в процентно съотношение като това, на другия заместник-директор (посочен е поименно).

Съдът намира за справедливо, при липсата на данни за индивидуално определяне на коефициенти, по отношение и на двамата да бъде определен еднакъв коефициент при разпределение на допълнителното трудово възнаграждение.

В случая изплащането на претендираното допълнително трудово възнаграждение не е поставено в зависимост от преценката на работодателя по повод на качеството на положения труд.

По наличие на основания за допускане на касационно обжалване:

Жалбоподателят извежда правни въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решения на ВКС, с което е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Представлява ли трудово възнаграждение с постоянен характер възнаграждение, което не е уговорено между страните в основния трудов договор и в допълнителни споразумения към него и чиято дължимост и размер не зависят нито от наличието на образователна и научна степени, нито от придобития трудов стаж, а зависят единствено и само от постигнат положителен финансов резултат?

Въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел, че възнаграждението е определено като такова по трудов договор както с нормативен акт - чл.1, ал.6 от Наредба № 22 /14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работната заплата в държавните предприятия по чл.163 ЗГ – в съответствие с чл.17, ал.1, т.3 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, така и с чл.4, ал.3 от Вътрешните правила за работната заплата на работодателя.

Както беше посочено въззивният съд е приел, че случая е приложима, както разпоредбата на чл.17, ал.1, т.3 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, доколкото се касае за допълнително възнаграждение, определено с наредба и с вътрешен акт на работодателя, което има постоянен характер, така и разпоредбата на чл.17, ал.1, т.2 от тази наредба, определяща системата за заплащане на труда за възнаграждение над основната работна заплата.

Въззивният съд е обосновал извода си, че именно разпоредбата на чл.1, ал.6 от Наредба № 22/14.12.2012 г. установява тази система на заплащане на труда и постоянния характер на процесното допълнително трудово възнаграждение, макар и различно по размер. Въпреки че размерът на това възнаграждение зависи от финансовия резултат на предприятието /по аргумент от чл.1, ал.2 от Наредба № 22/14.12.2012 г. и чл. 9 от ВПРЗ/, това не променя естеството му като такова по чл.17, ал.1, т.2 от НСОРЗ, при положение че работодателят е обвързал окончателния размер на месечното възнаграждение на служителите си единствено с този финансов резултат, като изплащането му не е поставено в зависимост от наличието на някакво друго условие.

Доводите на въззивния жалбоподател, че събраните по делото доказателства обосновават извод, противоположен на този на въззивния съд – че претендираната сума представлява допълнително възнаграждение с непостоянен характер са такива по чл.281 ГПК (различни от тези по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК) и не могат да бъдат разглеждани в това производство по чл.288 ГПК.

2. След като дадено възнаграждение се формира единствено и само от постигнат положителен финансов резултат, кои обстоятелства в този случай налагат да се прилага разпоредбата на чл.17, ал.1, т.3 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, важаща за възнагражденията с постоянен характер и дерогират прилагането на специални разпоредби на наредба и/или вътрешен акт на работодателя?

Въпросът не е обуславящ, защото както беше посочено, въззивният съд е приел, че възнаграждението е определено като допълнително и с постоянен характер по трудов договор с нормативен акт - чл.1, ал.6 от Наредба № 22 /14.12.2012 г. и с чл.4, ал.3 от ВПРЗ – т. е. в съответствие, а не в противоречие с конкретен нормативни актове.

3. При наличие на неоспорен вътрешен акт на работодателя за определяне на индивидуален размер на всеки един от служителите и работниците, формирано единствено и само от наличието на постигнат финансов резултат, налице ли са правни основания решаващият съд да изземе функциите на работодателя и да определя други размери на изплатените възнаграждения на основания приносът и участието на всеки един от служителите във формирането на този финансов резултат, без при това същият да има непосредствени възприятия за това?

Въпросът не е обуславящ, защото съдът не е приел, че вътрешен акт на работодателя – ВПРЗ е в противоречие с нормативен акт и не е отказал да го приложи, не е иззел функциите на работодателя и не е определял други (различни) размери на изплатените възнаграждения на основания принос във финансовия резултат.

Съдът не е изменял определени допълнителни възнаграждения, а е уважил иск на ищеца за присъждане на такова в съответствие с вътрешен акт на работодателя (и с нормативни актове).

За да определи размера на допълнителното възнаграждение на ищеца, както беше посочено, съдът е приел, че при определяне на това възнаграждение не са прилагани индивидуално определени коефициенти. Затова съдът е определил на ищеца такова възнаграждение, каквото работодателят е определил на другия заместник–директор. Съдът е намерил за справедливо, при липсата на данни за индивидуално определяне на коефициенти, по отношение и на двамата заместник-директори да бъде определен еднакво допълнително възнаграждение.

Поради изложеното следва да се приеме, че не е осъществено основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 1 050 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, чието уговаряне и заплащане е доказано по делото.

Воден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска до касационно обжалване въззивно решение № 159 /09.02.2022 г. по в. гр. д. № 2968 /2021 г. на Варненския окръжен съд.

Осъжда „Североизточно държавно предприятие“ ДП Шумен да заплати на Г. Р. Г. сумата 1 050 (хиляда и петдесет) лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.