№50077

гр. София, 17.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2951 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 891 от 15.06.2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 2917/2021 г., е потвърдено решение № 260844/05.02.2021 г., постановено по гр. д. № 11173/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, с която: 1/ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на И. М. Б. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 209 НК, за което е оправдан с присъда, постановена по н. о.х. д. № 18321/2013 г. от Софийски районен съд, влязла в сила на 10.07.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 10.07.2018 г., до размер на сумата от 8 000 лева; 2/ искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения /8000 лв./ до пълния предявен размер от 150 000 лв.; 3/ искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на същото незаконно повдигнато обвинение, е отхвърлен изцяло.

Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София, която, видно от обстоятелствената част и заявеното искане, е насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260844/05.02.2021 г., постановено по гр. д. № 11173/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, в която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на И. М. Б., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 209 НК, за което е оправдан с присъда, постановена по н. о.х. д. № 18321/2013 г. от Софийски районен съд, влязла в сила на 10.07.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 10.07.2018 г., до размер на сумата от 8 000 лева.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените от лицето, че присъденото обезщетение е силно завишено и въззивният съд неправилно е приложил критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и намаляване размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.

В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Според касатора това е въпросът „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ както и въпросът, „свързан с определянето и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“. По първия въпрос се поддържа противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. II от ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Спрямо втория наведен въпрос се позовава на противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, във вр. с чл. 52 ЗЗД, обективирана в решение № 311 от 14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г., IV г. о., ГК, решение № 137 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 3895/2018 г., IV г. о., ГК и решение № 154 от 08.10.2019 г. по гр. д. № 319/2019 г., III г. о., ГК.

Ответникът по жалбата И. М. Б., чрез адв. В. Д. и адв. А. Й., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че ищецът – И. М. Б. е предявил против Прокуратурата на Р. Б. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ и искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Приел е, че първоинстанционният съд внимателно е анализирал събраните доказателства и изложил мотиви, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях и ги е възприел изцяло.

За пълнота въззивният състав е посочил, че от приложеното наказателно производство се установява, че ищецът е управител на „Бизнес съпорт БЙ“ ГмбХ, което дружество е регистрирано по законите и на територията на Ф. Р. Германия, Манхайм. Предметът на дейност на дружеството е да подпомага развитието на инвестиционните проекти на територията на Р. България. При осъществяване на предмета на тази дейност е сключил договор с Екофютчърс енерджи ЕООД, представлявано от С. Я., с който дружеството на ищеца се е задължило да извърши предпроектни проучвания и изготвяне на необходимата документация за усвояване на кредит. В изпълнение на договора Я. е превела сумата от 6000 евро, а в последствие е подала жалба, че е измамена. Съдът е установил още, че през 2011 г. е образувана пр. преписка № 41562/2011 г. по описа на СРП и досъдебно производство по описа на 06 РУ-СДВР-МВР. И. М. Б. е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 20, ал. 1 от НК. Била му е взета мярка за неотклонение подписка. Прокурор в Софийска районен прокуратура е внесъл обвинителен акт, по който е образувано н. о. х. д. № 18321/2013 г. по описа на Софийски районен съд, който с присъда от 24.04.2.9017 г. го е признал за невиновен и оправдал по повдигнатото обвинение. С решение от 10.07.2018 г., постановено по в. н. о. х. д. № 2735/2018 г. от Софийски градски съд е потвърдена изцяло атакуваната присъда. Установил е също, че по делото са събрани гласни доказателства, че наказателното преследване е повлияло негативно върху физическото и психическо здраве на ищеца, уронило е неговото добро име в обществото в степен, която е обичайна при всяко едно наказателно преследване, завършило с оправдателна присъда.

От правна страна въззивната инстанция е съобразила, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговоря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършено престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Въззивният съд е посочил, че в разглеждания случай, ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 20 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 1 до 8 години, т. е. то е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Наказателното производство по отношение на ищеца е продължило в двете фази на процеса общо 6 години, 6 месеца и 21 дни. Наказателното преследване по отношение на ищеца се е осъществило, както в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и решаване, така и в съдебната фаза, в която прокурорът е осъществял функцията по обвинение и надзор за законност. Съдът е отчел също, че в разглеждания случай претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща параграф 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ. Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, а те са: възрастта на ищеца към датата на приличането му като обвиняем и при влизане на оправдателната присъда в сила; общественото положение на ищеца, образование и допълнително придобита научна степен; на ищеца е било повдигнато обвинение само за едно извършено престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; продължителността на наказателното преследване, в който срок по отношение на ищеца са били извършвани процесуални и процесуално следствени действия е общо 6 години, 6 месеца и 21 дни; по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение подписка; по отношение на ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда забрана да напуска пределите на Р. България без разрешение на прокурора или на съда; наказателното преследване не е било предмет на медийно отразяване; претърпените неимуществени вреди от ищеца са обичайните за незаконно преследване за тежко умишлено престъпление и не са довели до трайни и необратими последици за неговото физическо и психическо здраве.

С оглед на тези конкретни данни, въззивният съд е намерил, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право ищецът, вследствие на незаконното обвинение, възлиза на сумата от 8 000 /осем хиляди/ лева, който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено икономически условия на живот. Обобщил е, че предявеният иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди от наказателното преследване е основателен до размер на сумата от 8 000 лв. и подлежи на отхвърляне до пълния предявен размер от 150 000 лв.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Поставеният в изложението първи въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД” е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.

Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г.

Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславяли присъждането на значително по-нисък размер. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.

Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика.

Спрямо втория поставен в изложението въпрос, настоящият състав намира, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна е поискала своевременно, но не е удостоверила надлежно извършването на такива за настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 891 от 15.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2917/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: