№ 50073
гр. София, 16.02.2023 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2407/2022 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. М. чрез назначения й служебен адвокат В. К. против решение № 303 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 2902/2021 г. на Апелативен съд – София, 14 – ти граждански състав.
Ответникът В. Р. Р. чрез адв. С. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 265189 от 03.08.2021 г. по гр. д. № 11655/2020 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ – ри брачен състав за поставяне на А. П. М. под ограничено запрещение, на основание чл. 5, ал. 2 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС).
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел да се сезиран с иск с правно основание чл. 5, ал. 2 ЗЛС вр. с чл. 336 и сл. ГПК, предявен от дъщерята на ответницата М.. Посочил е, че същият е основан на твърдения, че майката й от дълги години страда от психично личностно разстройство, което се изразявало в мнителност, склонност към изопачено възприемане на околния свят, социална изолация, неоснователни конспиративни обяснения на събитията, общо неадекватно поведение. С напредване на възрастта на ответницата психичното й състояние все повече започнало. Тя дълги години работела на отговорни позиции, изискващи адекватно мислене и бързи умствени реакции, владеела перфектно два чужди езика, била е преводач и редактор в издателство, както и дълги години асистент на генерален директор в големи компании, както и е преподавала немски език. След развода с бащата на ищцата през 2007 г. кризите при ответницата зачестили и започнала все по - често да бъде уволнявана от работа, често сменяла работата си все по - трудно намирал нова. Влошаване на психичното й здраве особено се задълбочило след 2015 г. когато се пенсионирала. Понастоящем ответницата изключително рядко била в нормално емоционално и умствено състояние – държала се налудничаво, живеела изолирано с две кучета и една котка, нямала приятели, роднините й се дистанцирали от нея, зачестили оплаквания от хора, с която тя влизала в конфликти и пререкания, тормозела съседи, отравяла закани на хората в околните на дома й магазини. Тя изготвяла и представяла множество електронни и писмени сигнали, жалби и оплаквания до различни органи и институции (Софийска районна прокуратура, ВСС, ИВСС, медии) срещу различни лица и по различни поводи, повечето то които били с неясно съдържание и безсмислени. Тази нейна активност се засилила след смъртта на бившия й съпруг Р. Р. (починал на 24.03.2019 г.) и била свързана с настояване за разследването й, тъй като я считала за неестествена. Срещу ответницата било проведено производство по Закона за здравето – чл. 155 и сл., предмет на НЧД № 17830/2019 г. по описа на Софийски районен съд, НК, 18 състав, приключило с решение за настаняването й на задължително лечение. Там било установено, че лицето страда от психично заболяване – „налудно разстройство“, което не било осъзнато от него, че изградило и живеело в собствена налудна система. Предвид душевната болест, от която страда ответницата била налице невъзможност същата да се грижи за своите работи и да ръководи постъпките си, поради което следвало да се постави под запрещение. От фактическа страна в обжалваното решение е прието за безспорно установено, че ответницата страда от „налудно разстройство“, което се приравнява към „продължително разстройство на съзнанието“ (същинско психично заболяване) съгласно заключението на назначената по делото съдебно – психиатрична експертиза, кредитирано като обективно и компетентно изготвено. Изложено е експертното мнение, че при проявено от ответницата желание и активност да приема съответни медикаменти ще се наблюдава значително редуциране на симптоматиката, но същата не е критична и отхвърля лечение. Посочено е също, че в това си състояние освидетелстваното лице не може да се грижи в пълен обем за работите си. С оглед на тези данни е направено съждение, че А. М. страда от душевна болест, в резултат на която не може да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, тя не е в състояние да се грижи в пълен обем за своите работи и да защитава интересите си – т. е. не е изцяло лишена от възможността да прави това (да полага грижа за делата си и интереса си) се грижи за своите работи и интереси и следва да бъде поставена под ограничено запрещение. Инстанцията по същество се е позовала на постановките по т. 4 ППВС 5/1979 г., според което за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания – медицинско (страдание от душевна болест или слабоумие) и юридическо (невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта) и които изисквания са съобразявани в постоянната практика на ВС и ВКС. Направен е извод, че в случая тази два кумулативно установени критерии (медицински и юридически) са налице. Освен, че страда от психично заболяване (посоченото налудно разстройство) в резултат от него ответницата не може да се грижи за своите работи. Изразено е разбиране, че за да се грижи за своите работи, лицето следва да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Грижата за своите работи непременно включва и отношение към обществото и съобразяване с установения в него ред. Обоснован е извод, че поставянето на ответницата М. под ограничено запрещение е в нейна полза, доколкото освен невъзможността да се грижи изцяло сама за своите работи е налична (при това състояние на психиката) и вероятността трето лице, вкл. и близките й, по користни подбуди да манипулира нейното съзнание. Затова единствено чрез органа по попечителство интересите на лицето ще бъдат защитени.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, за които твърди да са обуславящи изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – в случая задължителната такава, изразена в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно:
1. „Валидно извършени ли са процесуалните действия от счетеното за ограничено дееспособно лице без назначен временен попечител и/или назначена или договорна правна помощ?“;
2. „Съществено процесуално нарушение ли е решаване на дело с предмет поставяне под запрещение при изслушване само на един свидетел, воден от ищеца и недопускане на поискани от ответника свидетели? Следва ли съдът служебно да призове свидетели за установяване на правнорелевантните факти по отношение вменяемостта на лицето, чието запрещение се иска?“;
3. „Психично заболяване ли е изпращането на жалби и сигнали?“ – тук се сочи отклонение с решение № 226 от 31.10.2016 г. по гр. д. № 4922/2015 г. на ВКС, IV г. о. и на решение № 519 от 24.02.1958 г. по гр. д. № 973/1958 г. на ВС, II г. о.
4. „Следва ли делото за поставяне под запрещение да бъде спряно, докато не бъде изпълнено предходно постановено и влязло в сила съдебно решение за настаняване на лицето на задължително лечение, след провеждане на което да се извърши нова психологическа оценка за вменяемостта на лицето, чието постановяване под запрещение се иска?“
Последното питане се поставя на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че разглеждането му от касационния съд се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поддържа се, че въззивният съдебен акт противоречи на важни принципни постановки, възприети в решенията по делата „Станев срещу България“ и „Станков срещу България“, постановени от ЕСПЧ.
Иска се също достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдение, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение – така разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
Първото поставено питане не е обусловило изхода на делото и не осъществява общо основание за селектиране на касационната жалба (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Съобразно приетото от правната доктрина и съдебната практика, до поставянето му под запрещение физическото лице, дори и да страда от психическо разстройство, е процесуално дееспособно, участва лично и само извършва валидно всички действия по упражняване на права. То може лично да извършва и съдопроизводствени действия. Затова за валидността на тези действия не е било необходимо участието в процеса на назначен служебен адвокат и/или договорен представител на лицето и разрешаването на делото с предмет дееспособността на това лице не е обусловено от осъществяването на подобна адвокатска защита.
Второто формулирано питане в първата си част касае правилността на обжалваното решение, а въпросите от значение за правилността на съдебния акт не формират общо основание за допускане на касационно обжалване (вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За пълнота на изложението следва да се изтъкне, че обстоятелствата за които се е искал разпита на сочените (с електронните мейли до първоинстанционния съд) от ответницата свидетели не са относими към предмета на делото – не са насочени към установявания за възможностите на лицето да се грижи за своите работи и интереси. Затова отказът да бъдат допуснати, макар и по други мотиви, не се е отразил на постановения по делото резултат.
По отношение на втората част от втория повдигнат въпрос е необходимо да се посочи, че в случаите, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса (напр. в производството за поставяне под запрещение), негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. Когато първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба (така мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Във всички случаи обаче изискването към доказателствените средства, които съдът по дела с очертания по – горе предмет (напр. при иск с правно основание чл. 5 ЗЛС, каквато е разглежданата хипотеза) е длъжен служебно да допусне по искане на страна, е те да са допустими и относими. Както вече се посочи по – горе, сочените от ответницата с електронни мейли до първостепенния съд гласни доказателствени средства не са били относими към предмета на делото и затова процедирането на съдилищата, вкл. и на въззивния съд да не ги допусне не реализира отклонение със задължителната практика на ВКС, на която страната се позовава. Дали съдът сезиран с иск по чл. 5 ЗЛС следва служебно да събере (като допусне и изслуша) свидетели с оглед преценката му за покриване на юридическия критерий за вменяемост – разбиране на свойството и значението на извършеното и способността да се ръководят постъпките, респ. за възможността на лицето само да се грижи за своите работи – е решение в хода на съдебното дирене, което е обусловено от конкретните обстоятелства, установени по делото и от особеностите на всеки отделен случай. Ето защо по това питане също не може да се осъществи достъп до касация.
Освен изложеното следва да се посочи, че решаващият състав на втората съдебна инстанция е съобразил, че по делата за поставяне под запрещение вещото лице е компетентно да даде заключение не само досежно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от душевна болест или слабоумие и да определи степента на страданието, а също с оглед здравословното състояние на лицето може ли то фактически да се грижи за своите работи и интереси – т. 5 от ППВС № 5/1979 г. В тези насоки са били изследванията на експертизата, чието заключение е кредитирано от въззивния съд като обективно изготвено, научно обосновано и пълно. Там е дадена оценка, че лицето страда от душевна болест и в резултат от нея не може да се грижи в пълен обем за своите работи – т. е. не е изцяло лишено от възможност да разбира и ръководи постъпките си. Оценката за дееспособността се базира на експертно заключение, което е съобразено със съвкупния доказателствен материал, вкл. с констатациите, добити при проведения от вещото лице личен преглед на освидетелстваното лице.
Третият поставен въпрос не удовлетворява обща предпоставка за достъп до касация, тъй като не е обусловил изхода на делото и не произтича от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Съдът е приел, че душевната болест (медицинския критерий), от която страда настоящата касаторка е „налудно разстройство“, което се приравнява към „продължително разстройство на съзнанието“ (същинско психично заболяване) и че вследствие от това си състояние тя сезира различни институции и органи с жалби и сигнали, но не и че подаването на такива жалби и сигнали е душевно страдание.
Последният четвърти въпрос също не може да обоснове предпоставки за допускане на касационен контрол. Той не формира общо основание за селекция на касационната жалба. Сочената процесуална пречка (в контекста на питането) за движение на производството по поставяне под запрещение нито е била заявена в хода на делото, нито има претендираното значение за правилното решаване на настоящото дело, а на още по – голямо основание може да послужи за спирането му, което в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е предпоставено от висящността на обуславящото дело, а не от изпълнението на постановени мерки по настаняване на освидетелстваното лице на задължително лечение с предходно решение по приключило дело.
Непоставянето на правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение само по себе си е основание да не се допуска касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с последното питане следва да се изтъкне, че не са обосновани и специалните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед изискванията за тяхното съдържание, дадени с т. 4 от горецитирания тълкувателен акт.
Искането за допускане на касационно обжалване, основано на твърдения за нарушение на принципи, възприети в сочената от страната практика на ЕСПЧ е също неоснователно. Меродавни в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (ако такава се поддържа да е налице) са актовете на СЕС, а не на ЕСПЧ. Решенията на последната правораздавателна институция не попадат в обхвата от актове на органи, противоречието с които е уредено като предпоставка в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Достъп до касация не може да се реализира и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, ВКС не е длъжен служебно да установи наличието на разглежданото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото мотивирането на предпоставките от състава му е в задължение изцяло на касатора. В случая обаче липсва изложена такава аргументация от страната.
В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страната не е направила искане за присъждане на такива.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 303 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 2902/2021 г. на Апелативен съд – София, 14 – ти граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.