О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50067

гр. София, 15.02.2023 г.

Върховният касационен съд на република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 518 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ОББ ФАКТОРИНГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 178 от 03. 12. 2021 г., постановено от Варненски апелативен съд, Трети състав по т. д. № 326 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 260015 от 22. 03. 2021 г., постановено от Шуменски окръжен съд, Търговско отделение по т. д. № 76 по описа на съда за 2020 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „СТАРТ ЕКО“ ООД, ЕИК:[ЕИК] осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. с чл. 99 от ЗЗД за заплащане на сумата 66836.49 лв., представляваща сбор от стойността на цедирани на касатора-ищец от „МКМ БГ“ ЕООД, на основание договор за факторинг № А00196 от 17. 05. 2016 г., вземания по фактура № [ЕГН]/26. 02. 2018 г. и фактура № [ЕГН]/30. 03. 2018 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, което касаторът счита за немотивирано и неосноваващо се на събраните по делото доказателства. Претендира се, че е нарушен материалния закон, доколкото според касатора в случая не е налице отказ от права, а договорката ищецът да се съгласи с всякаква промяна на облигационните отношения между третото лице /явно – между него и доставчика – страна по договора за факторинг с ищеца – бележката на докладчика в касационната инстанция/ е основана на закона, а от друга страна - е правно обоснована. Според касатора грешно и неправилно въззивният съд приема, че поетото от ответника задължение да не променя облигационните си отношения представлява отказ от права, който не е разрешен, същото не се основава на каквато и да е нормативна уредба, а и в съдебното решение не е цитирана такава. Касаторът сочи, че по аргумент от по-силното основание от чл. 299 от ТЗ, след като трето лице има право да определи договорка, то има правото и само да одобри такава, за да има действие между страните, какъвто е и процесният случай. Според касатора ответникът, въпреки че не е страна по договора за факторинг, се явява бенефициент по същия, на него ищецът заплащал доставките, извършени от доставчика му, за което ответникът бил уведомяван с приетите по делото уведомления за цесии и с изходящите от самия него потвърждения, знанието на ответника за цесиите е безспорно установено по делото и въпреки това в нарушение на закона и поетите от него задължения, ответникът се договарял без съгласието на ищеца в негова вреда. Според касатора по-натам съдът не е приложил и въобще установил нищожност на действията на ответника. Считаното за законосъобразно от съда сторниране на процесните фактури и прекратяване на облигационната връзка представлява злоупотреба с право по чл. 289 от ТЗ, тъй като уврежда кредитора, същата злоупотреба е недопустима и съответно е нищожна по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а съдът не е установил, че е налице предходна уговорка, според която ответникът и третото лице са се задължили да не променят облигационните си отношения, финансирани от ищеца. Претендира се противоречие на решението с посочена от ищеца съдебна практика – решение № 94/10. 07. 2014 г. по т. д. № 3643/2013 г. на ВКС, ТК, Второ т. о., което според касатора съставлява нарушение на материалния закон. Твърди се, че изводите на съда са неправилни /нелогични/, съдът неточно и некоректно в решението си се позовава на чл. 13 от договора за факторинг, който според касатора няма придаденият му от съда смисъл, също неправилно съдът е приел, че неосчетоводяването на процесните фактури при ответника, поради издаването на кредитни известия е достатъчно за отхвърлянето на иска. Излага се, че ответникът сам изрично е потвърдил, че процесната доставка е извършена и вземането по нея е дължимо, тъй като в писмено потвърждение ответникът писмено е декларирал, че е съгласен да заплати дължимите суми на ищеца. Поддържа се и че по аналогия от чл. 103, ал. 3 от ЗЗД след като длъжникът е бил уведомен за прехвърлянето на вземанията по двете фактури и се е съгласил с него, то не би могло да се признае на доставчика и платеца възможността с нарочно последващо споразумение да установят в отношенията помежду си, че вземанията на доставчика не съществуват, и това да има действие спрямо фактора. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и осъждането на ответника да заплати на касатора сумата по исковата претенция, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че поставя правни въпроси от значение за изхода на делото, които са разрешени в обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, както следва: „1. Формулиране на първия правен въпрос: съдът не е преценил доказателствата по делото в тяхната съвкупност и в частност е игнорирал изцяло поетото от ответника задължение да не променя облигационните си отношения с доставчика по цедираните сделки, без да се мотивира защо.“ Твърди се, че изложените от ищеца аргументи за законосъобразност на забраната за промяната на отношенията, основана на чл. 299 от ТЗ са изцяло игнорирани от въззивния съд, а единственото изречение в решението, което я коментира е, че цитираният законов текст е неприложим в случая. Излага се, че за да отхвърли иска съдът приема, че ответникът закономерно и правилно е променил облигационните си отношения с доставчика по цедираната сделка. Касаторът смята, че решението на съда не се основава на събраните по делото доказателства и поради това е немотивирано и незаконосъобразно. По-конкретно съдът неправилно е дал вяра на издаденото кредитно известие за сторниране на процесната фактура, като е игнорирал писмено поетото от ответника задължение да не променя облигационните отношения по доставките, предмет на цесиите без изрично писмено съгласие на ищеца. Твърди се, че не се спори между страните, че ответникът се е задължил писмено да не променя договорните си отношения с доставчика – същото се установявало от изричното потвърждение /приложение № 8 към исковата молба/. Касаторът сочи, че съдът във връзка със задълженията си по чл. 235, ал. 2 от ГПК следва да направи преценка на всички факти, включително и направените от страната в хода на процеса признания за неизгодни за нея факти. Наличието на това доказателство, както и изричното оплакване във въззивната жалба, че то е игнорирано от първоинстанционния съд, според касатора е основание за допускане на касационно обжалване в множество съдебни решения на ВКС, а в обжалваното решение липсва какъвто и да било правен извод или обяснение защо съдът не кредитира извънсъдебното признаване на иска от ответника. От изложеното, отново според касатора, категорично следва изводът, че необсъждането и неприемането на това доказателство представлява основание за допускане на касационната жалба „…в посочена трайна практика на ВКС“ Твърди се, че в атакуваното решение въззивният съд е формирал изводи, които не е направил при съвкупна преценка на всички доказателства, като не е търсил кореспондиране всички писмени такива – въпросното писмено потвърждение, прието по делото и неоспорено от ответника. Задължение на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на писмените доказателства следва да се извърши в съвкупност, като се ползват и правата на логиката /така и решение № 266/29. 06. 2011 г. по дело № 1058/2010 г. на ВКС, ГК, Първо т. о./ Цитира се в изложения смисъл ППВС № 3/1953 г. и решение на ВКС, в което съдът се е позовал на същото ППВС. Посочени са решения на ВКС, на които „същото“ /явно обжалваното въззивно решение – бел. на докладчика в касационната инстанция/, противоречи. „2. Формулиране на втория правен въпрос: съдът не е отчел, че действията на ответника по промяна на облигационното отношение след надлежно сключената и оповестена цесия е противоправно.“ Според касатора това противоречи на решение № 94/10. 07. 2014 г. по т. д. № 3643/2013 г. на ВКС, ТК, Второ т. о., а въззивният съд е приел, че цитираното решение „касае различна хипотеза, различна от настоящата“, но не е посочен нито един аргумент защо това е така. Поставя се и правен въпрос, който според касатора е от значение за прилагане на закона и за развитие на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК/, както следва: „Ако цедент и длъжник са уредили плащанията помежду си с договор за факторинг и цедентът прехвърли свое вземане, за което длъжникът е надлежно уведомен съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и същият не оспорва своя дълг, допустимо ли е последващо договаряне относно действителността на прехвърленото вземане между длъжника и цедента, без участието и съгласието на цесионера /фактора/?“ В изложението на фактическите обстоятелства от страна на касатора относно този въпрос са налице твърдения /т. 2.3., т. 2.5. от изложението на основания за допускане на касационно обжалване/, които са изцяло несъответни на конкретните обстоятелства по делото в частта им относно действителният ответник, общо заплатени суми и срокове на извършени рекламации. Общо се възпроизвеждат фактическите и правни твърдения на касатора по делото, а от правна страна се излага, че „…цесионерът не участва нито в сключването, нито в изпълнението по договора, от който получава своето вземане съгласно закона“. Сочи се също, че безспорно ответникът е знаел за цесиите, установяването на липсваща доставка след уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за цедирането им между първоначалните страни по договора е ирелевантно и непротивопоставимо на цесионера-ищец, а обратното би означавало, че вземането по всяка цесия е условно и зависи от последващо потвърждение /или отричане/ на действителността на договора от сключилите го страни; правният институт на цесията е поставен в неясна зависимост от действията и отричането на договор, като една от страните по цесията – цесионерът няма нито участие, нито контрол дали и кога несъществуването на договора ще се релевира и установи от първоначалните сключили го страни. Това според касатора обезсмисля съществуването на цесията като установен от закона способ за прехвърляне на вземания и гарантираният от закона стабилитет на договора за цесия по чл. 99 от ЗЗД. Касаторът счита, че ако длъжникът не възрази веднага след уведомяването си за наличието на задължение по договор между него и цедента, последващо договаряне на липсата на такъв договор между него и цедента е непротивопоставимо на цесионера и длъжникът дължи плащане по цедираните вземания, за които е надлежно уведомен.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от касатора иск е отхвърлен, въззивният съд е изложил в мотивите си в частта им, обективираща обуславящите изхода на делото във въззивната инстанция негови изводи, че съгласно § 1, т. 12 от ДР на ЗКПО факторингът е сделка по прехвърляне на еднократни или периодични парични вземания, произтичащи от доставка на стоки или предоставяне на услуги, независимо дали лицето, придобило вземанията (фактор), поема риска от събирането на тези вземания срещу възнаграждение. Според чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ факторингът представлява придобиване на вземания по кредити. Следователно, договорът за факторинг представлява двустранен възмезден договор за цесия с предмет - покупка на вземания, произтичащи от доставки на стоки или услуги. Същият се различава от договора за цесия единствено по предмета на договора - предмет са парични вземания, произтичащи от сключени между доставчика и трети лица договори за продажба или осъществяване на услуги. В доктрината се застъпва становището, че също за разлика от цесията, вземането, предмет на прехвърляне с договора за факторинг е винаги бъдещо, т. е. - невъзникнало в патримониума на доставчика, респективно такъв предмет са вземания с ненастъпил падеж. Следователно, в останалата си част договорите за факторинг и за цесия са идентични, тъй като и при двата договора предмет е прехвърлено на фактора, респ. на цесионера вземане на една от страните по тях /доставчик/, към трето лице /платец/, което е длъжник на прехвърлителя. Въззивният съд е изложил, че предвид оскъдната регламентация на договора за факторинг, относно правните последици на договора за факторинг, съгл. чл. 288 ТЗ и чл. 46, ал. 2, предл. 1 от ЗНА, трябва да се приложат по аналогия разпоредбите на ЗЗД, уреждащи договора за цесия. В конкретния случай предмет на договора за факторинг, сключен между ищеца и „МКМ БГ“ ЕООД, е прехвърляне на настоящи и бъдещи вземания по фактури с отложени плащания по търговски договори, сключени от „МКМ БГ“ ЕООД с ответника „СТАРТ ЕКО“ ООД, като се прехвърлят вземания, невъзникнали още в патримониума на доставчика, респективно вземания с ненастъпил падеж. Според въззивния съд сключеният договор представлява рамков договор за факторинг, понеже съобразно чл. 1, т. 5 от договора, доставчикът се е задължил да извести писмено платеца за всяко едно вземане по всяка една фактура, за извършеното прехвърляне на вземания, като страните са се договорили, за всяка бъдеща доставка доставчикът да прехвърля вземането по всяка фактура на фактора посредством индивидуално писмо за прехвърляне на вземанията по нея. Въззивният състав е посочил, че по делото е установено и не е спорно, че по процесните фактури ответникът - платец е бил уведомен от предишния кредитор - доставчикът „МКМ БГ“ ЕООД за извършеното цедиране, поради което е изпълнено изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, респективно, прехвърлянето е породило действие спрямо длъжника „СТАРТ ЕКО“ ООД от момента на уведомяването - чл. 99, ал. 4 ЗЗД, съответно на 26. 02. 2018 год. и на 30. 03. 2018 год. От това въззивният съд прави извод, че бъдещите вземания по процесните фактури валидно са били прехвърлени на ищеца. Относно становището на ищеца, че ответникът няма право да развали договорите за продажба по процесните фактури, след извършеното прехвърляне на вземанията по тях съдът е приел, че процесните фактури № [ЕГН]/26. 02. 2018 г. и № [ЕГН]/30. 03. 2018 г. са оформени съгласно изискванията на ЗСч и ЗДДС и съдържат всички съществени елементи на договора за търговска продажба - посочени са конкретните видове стоки, предмет на доставката, количествата, единична цена и обща стойност, определен и вписан е и дължимият ДДС за съответната доставка. Във фактурите е посочен начинът на плащане, срокът за плащане - съответно на 27. 05. 2018 г. и 28. 06. 2018 г., и са подписани от представители на двете страни. Поради изложеното съдът е приел, че фактурите обективират валидно сключени договори за търговска продажба, същите са осчетоводени от страните по сделките, декларирани са по ЗДДС, ползван е данъчен кредит. Страните по договорите за продажба са подписали протокол за рекламации и стоките са върнати, поради което следва да се направи извод, че договорите са развалени. В подкрепа на този извод са и издадените кредитни известия, които са осчетоводени по съответния ред в счетоводствата на продавача и купувача, ползваният данъчен кредит е възстановен. Причината за това разваляне според рекламационния протокол е неизпълнението от страна на доставчика на задължението му да предаде стоки със съответното качество. По договорите за продажба срещу задължението на купувача за заплащане на цената на стоките, продавачът е длъжен да предаде стока съобразно уговореното между страните или общоприетото качество (чл. 193, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 288 от ТЗ). При неизпълнение от продавача на това негово задължение, купувачът има правото да върне стоката и да иска обратно цената (чл. 195, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ЗЗД и чл. 288 от ТЗ). Въззивният съд приема, че прехвърлянето на вземането не променя страните по договора за продажба, променя се само лицето, което трябва да получи цената - т. е. цесионера. Поради това купувачът не е загубил правата си, респективно възраженията които може да прави по договора за продажба с цедента „МКМ БГ“ ЕООД в качеството му на доставчик. След като и двете страни по договора за продажба са подписали протокола за рекламация по процесните фактури и стоките са върнати, договорът е развален поради виновно неизпълнение от страна на продавача. Съобразно чл. 88, ал. 1 ЗЗД, развалянето има обратно действие, поради което е отпаднало вземането на доставчика за цената, което е било предмет на прехвърляне от доставчика на фактора, следователно липсва предмет на цесията, основаваща се на договора за факторинг. Съдът е приел за неоснователно възражението на ищеца, че е налице значително закъснение на ответника да направи възражение пред третото лице за неточно изпълнение, като е изложил, че видно от доказателствата по делото стоките са получени на 26. 02. 2018 г. и 30. 03. 2018 г., уговорените срокове за плащане са съответно на 27. 05. 2018 г. и 28. 06. 2018 г., а рекламацията и връщането им е на 23. 04. 2018 г., т. е. връщането на стоките е осъществено в рамките на шестмесечния срок, посочен в чл. 197, ал. 1 от ЗЗД, който в случая намира приложение, предвид чл. 288 от ТЗ. В допълнение съдът е изложил, че понеже ищецът не е страна по договора за продажба, той не може да прави такова възражение на купувача. Доколкото прехвърлянето е възмездно, цесионерът разполага с правата по чл. 100 ал. 1 ЗЗД - да ангажира отговорността на цедента. Тази отговорност е възпроизведена и в чл. 13 от сключения договор за факторинг, според която при частично намаляване на стойността на вземанията по фактурите или при напълно анулиране на същите, доставчикът се задължава да възстанови в указан срок сумите, получени като аванс срещу прехвърлените вземания, поради което и по анулираните процесни фактури, не може да бъде ангажирана отговорността на ответното дружество.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

В случая първите два „въпроса“ на касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въобще не съставляват правни въпроси от значение за изхода на спора във въззивната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с цитираната т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така не само от стриктно граматическа гледна точка – доколкото не са формулирани именно във въпросителна форма, но и защото същите съставляват само възпроизвеждане на фактически и правни твърдения, изложени и поддържани от касатора по делото и в касационната му жалба, без при това в действителност да съдържат питане, годно да бъде квалифицирано като правен въпрос, а именно – като такъв, изискващ общ, абстрактен, принципен отговор относно приложението на правни норми или принципи от действащия обективен правов ред, като общи правила за поведение на правните субекти. В този смисъл твърденията в тази част от изложението на основания за допускане на касационно обжалване съставляват на практика само възпроизвеждане на оплакванията на касатора в жалбата му, като основания по чл. 281 от ГПК за касиране на въззивното решение. Същите обаче, като относими към правилността на решението, са възможен предмет на обсъждане едва в евентуално производство по чл. 290 от ГПК, след допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само на наличието или липсата на основание за допускане на такова обжалване. Поради изложеното и доколкото първите два „въпроса“ на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по отношение на същите въпроси не се дължи преценка и за наличието или липсата на заявявания от касатора по отношение на тях, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Третият въпрос е принципно правен, поради което – и също принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е обосновано наличието на заявявания и поддържан от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същият е посочен от касатора в изложението му само бланкетно, чрез законовата норма, която го установява и възпроизвеждане на част от главното и съдържание, без наличието му да се обосновава със съображения по същество, а изложените такива съставляват, както се посочи по-горе по отношение и на останалите два „въпроса“ на касатора, само възпроизвеждане в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, на оплакванията в касационната жалба, базирани на твърденията и защитните тези на касатора по делото, и съставляващи касационни основания по чл. 281 от ГПК, а не такива по чл. 280 от с. з. Точното съдържание на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, съобразно която правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете така законоустановени хипотези формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Както се посочи, наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въобще не е аргументирано в изложението на ищеца. По отношение на същото само общо се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материален спор, по който има противоречива съдебна практика и решаването на спора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което общо твърдение, състоящо се само в простото пресъздаване на съдържанието на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е достатъчно да мотивира съда да приеме наличието и на това основание за допускане на касационно обжалване.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 178 от 03. 12. 2021 г., постановено от Варненски апелативен съд, Трети състав по т. д. № 326 по описа на съда за 2021 г.

ОСЪЖДА „ОББ ФАКТОРИНГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „СТАРТ ЕКО“ ООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 3048 лв. разноски по делото, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: