Р Е Ш Е Н И Е

№ 50118/2022 г.

София 10.02.2023 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети ноември, две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С.

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря С. Т.

изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 882/2022 г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община на С. З. представлявана от кмета Ж. Т., чрез юрисконсулт М.С., срещу въззивно решение № 83/25.11.2021г. по гр. дело № 429/2021г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която срещу общината е уважен предявеният иск за собственост на 4/6 ид. ч. от подробно описания недвижим имот - апартамент.

С определение №354/02.08.2022г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса: завършен ли е фактическият състав на процедурата по отмяна на отчуждаването по реда на чл.5, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., в случай че единият наследник на отчуждения собственик е придобил идеални части от собствеността върху получения в обезщетение имот, след като е инициирал производство по реституция, приключило с влязло в сила решение за отмяна на отчуждаването, и трето лице ли е той по смисъла на чл.7, ал.2 от същия закон.

Касаторът твърди неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж.,чрез процесуалния си представител адвокат С. К., оспорват касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след проверка на заявените в касационната жалба основания за отмяна на решението, приема следното:

С обжалваната част на въззивното решение е отменено решение №11/2021г. по гр. д.№3082/2020г. на ОС – С. З. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж. против община С. З. иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на 4/6 ид. ч. от апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица],вх.А, ет.4, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК на [населено място], с предназначение жилище - апартамент, с площ 81,62 кв. м. и е отхвърлено искането за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК до размер на 4/6 ид. ч. на издадения за процесния имот АЧОС № 01357/2001г. Постановено е друго, с което е признато за установено по отношение на община С. З. че Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж. са собственици на 4/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда – апартамент, с идентификатор ***** по КК на [населено място] и е отменен на основание чл. 537 ал.2 ГПК АЧОС № 01357/2001г. до размера на 4/6 ид. ч. от същия апартамент.

Въззивният съд е приел за установено, че с протокол № 24/10.03. 1960 г. на ГНС – С. З. е отчужден по ЗПИНМ /отм./ недвижим имот /165 кв. м./, ведно с паянтова постройка, съставляващ част от имот пл. № *, кв.61 б по плана на [населено място], собственост на Т. Ж. Т., за което той е обезщетен имотно по чл. 55в, ал. 2 ЗПИНМ /отм./, с процесния самостоятелен обект ****, съставляващ тогава апартамент с площ 81,62 кв. м., построен във вход А, етаж ІV от жилищната сграда с административен адрес [населено място], [улица] /построена в различен от отчуждения имот/, ведно с принадлежности към апартамента - таванско и избено помещения съответно и ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху държавно дворно място. Определената част от придобивната стойност е заплатена по време на брака му с Х. Т., съгласно КНА №24/1966г., издаден на основание чл.55к ЗПИНМ/отм./ и § 163 ППЗПИНМ /отм./. Т. е починал на 11.07.1991 г. и негови наследници по закон са Х. Т. /съпруга/, М. Т. Р. /дъщеря/ и В. Т. Ж. /син/. С договор по НА №41/1997 г. Х. Т. е прехвърлила на В. Ж., по време на брака му с ищцата Р. Ж., своите 2/3 ид. ч. от апартамента срещу задължение за издръжка и гледане. На 12.03. 1998 г. Х. Т., В. Ж. и М. Р. са поискали, в качеството им на наследници на Т. Т., отмяна на отчуждаването на имота. Постановен е отказ, обективиран в заповед на кмета на общината № 1435/29.07.1998 г., поради липса на изискването на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. с оглед посоченото от молителите, че не са съгласни да върнат апартамента, а паричната сума, на която е бил оценен, тъй като обезщетението е парично, а не имотно. С решение от 16.12.1999 г. по адм. д. № 235/1999 г. на ОС – С. З. е отхвърлена подадената от тримата заявители жалба против отказа за отмяна на отчуждаването. Прието е, че обезщетяването е с имот и отказът да се върне сочи, че не е налице валидно искане за отмяна на отчуждаването. Решението на ОС – С. З. и заповед № 1435/ 29.07.1998 г. са отменени с решение № 5507/18.08.2000 г. по адм. д. № 886/2000 г. на ВАС. С него е отменено отчуждаването на дворно място от 165 кв. м., ведно с паянтова постройка, съставляващо част от имот пл. № 971, кв. 61Б по ЗРП на С. З. /пл. № *, кв.61 б по ЗРП на града от 1963 г./ и е възстановена собствеността върху същото на Х. Т., М. Р. и В. Ж., в качеството им на наследници на Т. Ж. Т.. Прието е, че не е осъществено мероприятието, за което имотът е отчужден, като декларирането от заявителите, че ще върнат не отстъпения в обезщетение имот, а паричната оценка на отчуждения имот, не опорочава искането им по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. То е и без значение, съгласно разпоредбите на чл. 5 и чл.6 от същия закон, според които отстъпените в обезщетения жилища и други обекти стават общинска собственост по силата на решението за отмяна на отчуждаването и се изземват по реда на чл. 65 ЗОбС в шестмесечен срок от влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването, а когато на бившия собственик е изплатено парично обезщетение, решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на неговото възстановяване. Въпросът за връщане на обезщетението е извън производството по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Собствеността върху отстъпеното имотно обезщетение се възстановява в полза на съответната община по силата на закона. О. С. З. е актувала процесния апартамент като частна общинска собственост с акт № 01357/21.02.2001 г. Издадена е заповед № 245/04.03.2003 г. на кмета на общината за изземването му по административен ред от Х. Т., В. Ж. и М. Р.. Заповедта е обжалвана от тях с довод, че процесният апартамент не следва да се изземва, тъй като не съставлява имотно обезщетяване на наследодателя им Т. Т.. Жалбата е отхвърлена с влязло в сила решение № 244/10.02.2004 г. по адм. д. № 137/2003 г. на ОС – С. З. потвърдено с решение № 2348/16.03.2005 г. по адм. д. № 5469/2004 г. на ВАС. Х. Т. е починала на 16.12.2005 г. и е оставила за наследници по закон децата си В. Ж. и М. Р.. Последната е починала на 02.05.2014 г. и е оставила наследник по закон дъщеря си С. Р.. В. Ж. е починал на 04.07.2010 г. и негови наследници по закон са тримата ищци – Р. Ж. /преживяла съпруга/, Х. Г. /дъщеря/ и Т. Ж. /син/.

Въззивният съд е приел, че ищците се позовават на чл. 7, ал.2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., защото обезщетеният собственик Х. Т. не е имала право да заяви искане по чл. 4 от същия закон, тъй като преди това се е разпоредила възмездно с отстъпения в обезщетение апартамент в полза на сина си В. Ж. по време на брака му с Р. Ж.. Въззивният съд е посочил, че всички наследници на Т. Т. са поискали отмяна на отчуждаването със заявление по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и искането е уважено. Ищцата Р. Ж. не е участвала в административното производство, като тя не е и от кръга на лицата, легитимирани да участват в същото. Съгласно разпоредбите на чл. 5 и чл. 6 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., отстъпените в обезщетения жилища и други обекти стават общинска собственост по силата на решението за отмяна на отчуждаването и се изземват по реда на чл. 65 ЗОбС в шестмесечен срок от влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването, а когато на бившия собственик е изплатено парично обезщетение, решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на неговото възстановяване. Според чл. 7, ал . 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., когато отстъпеният в обезщетение имот е прехвърлен чрез сделка на трето лице, отмяна на отчуждаването не може да се иска, освен ако към момента на подаване на молбата, имотът се върне в имуществото на молителите. Когато е налице хипотеза на чл. 7, ал. 2 от закона, фактическият състав на реституцията е незавършен и не поражда желаното от молителя правно действие за възстановяване на собствеността върху отчуждения имот. Това разрешение не е в противоречие с чл.297 и чл. 299, ал. 1 ГПК и чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, защото със съдебното решение за отмяна на отчуждаването съдът не се произнася по въпроса за връщане на полученото обезщетение, нито разрешава спор за принадлежността на правото на собственост върху отчуждения или дадения в обезщетение имот. Затова и в бъдещ исков процес по спор относно принадлежността на това материално право е допустимо извършването на преценка от съда дали е завършен или не фактическият състав на реституцията. В случая по отношение на разпоредените възмездно от Х. Т. с договора от 04.12.1997г. 2/3 ид. ч. от получения в обезщетение апартамент е налице хипотезата на чл. 7, ал. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Към 16.03.1998 г. /подаване на заявлението по чл. 4/, както и към 18.08.2000 г. /постановяване на решението на съда за отмяната на отчуждаването/, тя не е била техен собственик, поради което по отношение на нея фактическият състав на реституцията не е завършен. Оттук следва, че собствеността върху припадащата й се част от 2/3 ид. ч. от отчуждения имот не се възстановява, съответно припадащите й 2/3 ид. ч. от дадения в обезщетение имот не стават общинска собственост по силата на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Без значение е, че В. Ж. /приобретател по сделката/ е заявител и е участвал в качеството си на наследник на отчуждения собственик в процедурата по чл.4 от реституционния закон. Към момента на отмяна на отчуждаването той и съпругата му са собственици в бездялова СИО на придобити възмездно 2/3 ид. ч. от имота като трети лица и разпоредбата на чл.5 от закона не намира приложение спрямо тях. Искът е основателен за 4/6 ид. ч., а за останалата претендирана 1/6 ид. ч. е неоснователен. Наследодателят на ищците В.Ж. е бил собственик по наследство от отчуждения собственик на 1/6 ид. ч. и с оглед проведеното производство за отмяна на отчуждаването, в което той е заявител, за тази част фактическият състав на реституцията е завършен.

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване по реда на чл.288 ГПК, настоящият състав приема следното :

Отмяната на отчуждаването на основание ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. може да е постановена с административен акт /заповед на кмета на общината/, респ. със съдебно решение, постановено по жалба срещу отказа на административния орган. Константна е практиката на ВКС по въпросите за действието на съдебното решение за отмяна на отчуждаването по чл.4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. в хипотеза, когато полученият в обезщетение имот е прехвърлен чрез сделка на трето лице преди постановяване на решението за отмяна на отчуждаването. Когато в противоречие на чл.7, ал.2 от реституционния закон е заявено искане по чл.4, въпреки че молителят не притежава в патримониума си получения в обезщетение имот, или се е разпоредил с него в полза на трето лице, като се изхожда от принципа на двустранност на реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., се налага извод, че постановената отмяна на отчуждаването в подобни хипотези не постига желания от молителя по чл.4 правен ефект, доколкото прехвърлянето на имотното обезщетение на трето лице препятства насрещното придобиване в полза на държавата. Реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. съставлява сложен фактически състав, включващ като елемент решение /заповед/ за отмяна на отчуждаването, чието вещноправно действие настъпва под отлагателно условие – да се възстанови в патримониума на държавата /общината/ полученото имотно обезщетение. При сбъдване на отлагателното условие настъпва реституцията върху отчуждения по благоустройствените закони имот /в този смисъл решение № 91/2016г. по гр. д.№706/2016г., ВКС, ІІ г. о./. Когато е постановена отмяна на отчуждаването, но към момента на постановяването й заявителят по чл.4 не е собственик на даденото му имотно обезщетение, фактическият състав на реституцията остава незавършен и не настъпва желаното от молителя правно действие – възстановяване собствеността върху отчуждения имот. Наследник на отчуждения собственик, придобил идеални от собствеността върху получения в обезщетение имот, прехвърлени му от друг наследник на отчуждения собственик, след като е инициирал и производство по реституция, приключило с влязло в сила решение за отмяна на отчуждаването, не е трето лице по смисъла на чл.7, ал.2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. С прехвърлянето в негова полза /възмездно или безвъзмездно/ на идеална част от имота само се увеличава делът му, това не го прави трето лице по смисъла на чл.7, ал.2 за прехвърлената част. Същото е положението и когато на наследника на отчуждения собственик е прехвърлена от преживелия съпруг част от прекратената вследствие на смъртта СИО.

Реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. предполага инициирана административна процедура от правоимащите. В случая тази процедура е инициирана от наследодателя на ищците в качеството му на наследник на отчуждения и обезщетен собственик, заедно с останалите наследници, въпреки извършеното в негова полза прехвърляне на 2/3 ид. ч. от друг сънаследник /също заявител по чл.4/. Процедурата е завършила с влязло в сила съдебно решение. Ищците, като наследници на страна в това производството, са обвързани от него.

От така приетото по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, следва, че са неправилни изводите на въззивния съд, че по отношение на разпоредените възмездно от Х. Т. с договора от 1997г. в полза на наследодателя на ищците В.Ж. и наследник на Т.Т. 2/3 ид. ч. от получения като обезщетение апартамент, е налице хипотезата на чл.7,ал.2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. , поради което и фактическият състав на реституцията не е завършен. Както бе посочено вече, прехвърлянето на идеални части между съсобствениците на отстъпения в обезщетение имот не представлява прехвърляне на трето лице по смисъла на чл.7, ал.2 от реституционния закон, поради което не е пречка за реституцията.С оглед данните по делото следва да се приеме, че е налице завършен фактически състав на реституцията – всички наследници на отчуждения собственик са поискали отмяна на отчуждаването, производството е завършило с влязло в сила съдебно решение за отмяна на отчуждаването, като в него са участвали заявителите, вкл. наследодателят на ищците В.Ж.. Без значение е обстоятелството, че разпореждането на част от имота в негова полза е възмездно и придобитото по договора от 1997г. по време на брака му с ищцата Р. Ж. е в режим на СИО. Последната също няма качество на трето лице по смисъла на чл.7,ал.2 от реституционния закон, което може да оспорва реституцията. Тя е обвързана от постановеното съдебно решение. При това положение с оглед завършения фактически състав на реституцията и по силата на чл.5, ал.1 от ЗВСВНОИ, по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., отстъпеният в обезщетение имот става общинска собственост. Наследодателят на ищците е участвал и в процедурата по чл.65 ЗОбС, поради което постановеното съдебно решение в административното производство има сила и по отношение на наследниците му.

Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора като се отхвърли така предявеният установителен иск.

С оглед изхода на производството и направеното искане, на касатора следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на общо 180 лева /заплатена държавна такса в размер на 30 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева/.

По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 83/25.11.2021г. по гр. дело № 429/2021г. на Пловдивски апелативен съд, в обжалваната част, с която е отменено решение №11/2021г. по гр. д.№3082/2020г. на ОС – С. З. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж. против община С. З. иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на 4/6 ид. ч. от апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица],вх.А, ет.4, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК на [населено място], с предназначение жилище - апартамент, с площ 81,62 кв. м. и е отхвърлено искането за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК до размер на 4/6 ид. ч. на издадения за процесния имот АЧОС № 01357/2001г. и е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на община С. З. че Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж. са собственици на 4/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда – апартамент, с идентификатор ***** по КК на [населено място], като е отменен на основание чл. 537 ал.2 ГПК АЧОС № 01357/2001г. до размера на 4/6 ид. ч. от същия имот и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж. против община С. З. иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на 4/6 ид. ч. от апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.4, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК на [населено място], с предназначение жилище - апартамент, с площ 81,62 кв. м.

ОСЪЖДА Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж. да заплатят на община С. З. разноски за касационната инстанция в размер на 180 лева.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :